Каси остана с отворена уста.
— Всичко? За мен това е повече от достатъчно! — възмутено заяви тя. — Не съм свикнала да ме мразят. А и това не е всичко. Аз бях помолена от двете семейства — всъщност ми бе заповядано да напусна Тексас. Маккъли дори ми определиха и срок или в противен случай ще изгорят до основи ранчото „Двойно С“. Е, те проявиха голямо великодушие, като се има предвид, че всичко това се случи преди шест седмици. Дадоха ми достатъчно време, за да дочакам връщането на татко. Само че той бе ранен и това забави пристигането му. Срокът ми е до тази събота, а надзирателят ми бе подмамен да напусне и да отиде при семейство Катлин, така че не мога да си замина, дори и да искам. Нито Дороти Катлин, нито Ар Джей Маккъли, двамата глави на семействата, желаят да разговарят с мен, така че аз дори не мога да им се извиня и да ги помоля за прошка. Е, сега ще ми кажете ли как бихте могли да ми помогнете, мистър? Аз се нуждая от таланта на мистър Пикънс да вразумява и успокоява хората. А от това, което съм чула за вас, вие не сте от хората, които обичат да говорят.
— От това, което сте чула? Не за пръв път намеквате, че ме познавате, въпреки че доколкото си спомням не сме се срещали. Или греша?
Не бе много учтиво, че той предполагаше, че може би се бяха срещали, но той я е забравил. Ала Каси не се обиди. Отлично знаеше, че не е красавица, която кара мъжете да се обръщат след нея. Не че напълно я бяха пренебрегвали откакто навърши възрастта за женене. Разбира се, обстоятелството, че „Лейди С“ бе много голямо ранчо, както и богатството на семейство Стюарт я правеха достатъчно примамлива партия за женитба. Но двамата мъже, които проявиха интерес към нея, я попитаха направо дали е склонна да се отърве от Марабел и след като получиха твърд отказ, се оттеглиха без видимо съжаление.
— Не сме се срещали, но аз съм слушала доста за вас — какъв сте и с какво се занимавате — заяви Каси. — Израснала съм с разказите за вашите подвизи.
Ейнджъл я изгледа недоверчиво.
— На Север името ми е известно, лейди, но по тези места едва ли са чували за мен.
— Да, но аз съм само на гости в Тексас — обясни девойката. — Моят дом е в Уайоминг.
Той я изгледа втренчено за миг и тихо изруга.
— По дяволите… значи вие сте една от онези ексцентрични Стюарти от Шайен и собственици на ранчото „Лейзи С“? Онези, които притежават слон, който пасе заедно със стадото им? Господи, трябваше да се досетя!
Изрече последното с такова явно отвращение, че тя се изчерви.
— Вие нямате никаква представа за нещата! — избухна младото момиче в стремежа си да защити семейството си. — Моят дядо обича да прави необичайни подаръци. Той е пътувал из цял свят и е посетил земи, за които мнозина дори не са и чували. Искал е да сподели със семейството си част от своите преживявания по един съвсем реален начин. Не виждам нищо лошо в това!
— Нищо лошо? Чух, че веднъж този слон съборил половината хамбар.
Лицето й пламна още повече.
— Слонът принадлежи на майка ми. Той живее в отделно помещение, но когато понякога се случи да приближи към къщата, е малко тромав. Всъщност не е причинил някакви по-особени щети и моята майка е много привързана към него.
— Вашата майка…
Той се спря навреме, но Каси се досети какво смяташе да каже. В цял Шайен не бе тайна, че Катрин Стюарт е живяла в една и съща къща със съпруга си десет години, без да си размени и дума с него — освен чрез посредници. Повечето от хората смятаха, че това е доста странно. А колекцията им от необикновени животни само подсилваха убеждението им.
— Значи така сте получили тази черна пантера? Като подарък от дядо си?
Каси си помисли, че този мъж явно трудно разбира постъпките на другите хора. Навярно смяташе, че дядо й е малко луд или по-скоро доста луд. Ала тя бе привикнала на подобно отношение, както и да дава обяснения.
— Не съвсем. Дядо е смятал да задържи Марабел за себе си. Намерил я е в деня, в който напуснал Африка. Местните жители убили майка й и възнамерявали да убият и нея, но моят дядо се намесил и я довел в Америка на кораба си. Скоро след като отплавали, открил, че двамата с Марабел са несъвместими. Тя въобще не харесала пътуването но море, през цялото време била болна, а той обичал морето. Освен това всеки път, когато се приближавал до нея, започвал да киха. Когато пристигнали в ранчото, тя била полумъртва, горкото създание, само кожа и кости, тъй като на кораба почти не можело да се храни. Дядо ми вече бил решил да я изпрати в някой зоопарк на Изток, но преди това ми я повери, за да я поохраня. Страхувам се, че аз много бързо се привързах към нея, тогава тя бе толкова мъничка и сладка. Отне ми доста време, за да го убедя да ми позволи да я задържа, но дядо ми е бил винаги добър, когато се отнася до мен. Никога не съм съжалявала, че остана при мен. — Независимо, че Марабел бе подплашила и малкото обожатели, които Каси имаше. — Струва ми се, че малко се отклонихме от темата, нали? — продължи тя с по-твърд тон. — Аз ви попитах с какво професионален стрелец като вас би могъл да ми е от помощ в сегашната ситуация. Ще благоволите ли да ми отговорите най-после?
Ейнджъл й хвърли кос поглед.
— Не ми ли казахте, че тези Маккъли са луди глави?
— Да, но…
— Ако не желаете да си поговоря с тях от ваше име, което с удоволствие бих направил…
— Не!
— Тогава просто ще остана тук и ще ви защитавам, ако се наложи, докато те решат да ви оставят на спокойствие или вие си заминете. Предполагам, че в крайна сметка не трябва да се отделям от вас.
Не изглеждаше особено щастлив от тази перспектива. За разлика от Каси, която бе искрено ужасена.
ГЛАВА 6
Той ще бъде тук, за да я защитава. Звучеше много мило и би означавало сигурност и безопасност, ако го бе казал някой друг, но не и Ангела на смъртта. Бедата бе, че Каси не му вярваше, че само ще я защитава. Той искаше да изплати дълга си към мистър Пикънс и то колкото е възможно по-бързо. За целта нямаше просто да се навърта наоколо и да остави нещата да следват естествения си ход. Ала не й се искаше и да мисли какво щеше да стане, ако Ейнджъл реши да направи нещо, за да ускори събитията.
Докато се връщаха към ранчото, тя още веднъж подчерта, че в никакъв случай не желае да има убийства.
Обаче не бе сигурна дали той изобщо я слушаше. А дори и да я слушаше, много се съмняваше, че обръща особено внимание на приказките й. В крайна сметка не тя го бе наела и той не се чувстваше задължен да се подчинява на заповедите й.
Пътуването бе доста изнервящо. Каси предположи, че той ще язди коня си по обратния път към ранчото, но когато приключиха разговора си, той не се помръдна от седалката. Освен това не можеше да се каже, че Ейнджъл е интересен събеседник. Ако тя не заговореше първа, той си мълчеше, а понякога дори и когато Каси кажеше нещо, спътникът й не си правеше труда да й отговаря.
На всичко отгоре близостта му я смущаваше и отклоняваше вниманието й от пътя. Облечените му в черни панталони дълги крака, изтегнати до нейните, непрекъснато привличаха погледа й. Ботушите му бяха от скъпа кожа и добре поддържани, а шпорите им блестяха, сякаш никога не бяха виждали прах. И те, както и триъгълната кърпа около врата му, заедно с останалата част от облеклото му, бяха черни. Всичко у него бе черно с изключение на револвера му, шпорите и онази жълта мушама, която привличаше погледа от разстояние.
Цялото му облекло бе необичайно. Той се обличаше така, че да привлече вниманието върху себе си. Любопитно й беше да узнае защо, но не мислеше да му задава лични въпроси. За нещастие щеше да има достатъчно време да го стори, ако събереше смелост да го разпитва. Нали бе заявил, че ще остане и няма да се отделя от нея. Господи, надяваше се да не го мисли в буквалния смисъл.
От своя страна Ейнджъл се улови, че по време на пътуването неведнъж поглеждаше към Касандра Стюарт. Изучаваше лицето и профила й, който бе много по-хубав, отколкото си бе помислил в началото.
