чумави.
— Може би „приятел“ е твърде силно казано. Тази херцогиня по някакъв начин успяла да убеди Колт да я придружи до Уайоминг, така че известно време той за дълго се оказал в нейната компания. Не съм казал, че това му харесва тъкмо обратното — изобщо не е бил във възторг.
Това звучеше много по-правдоподобно и съвпадаше с представата й за Колт Тъндър. Мислите на Каси се върнаха отново към третия случай.
— Щом сте знаели, че ще спасите тази жена, или поне ще се опитате, защо е трябвало да убивате Драйдън?
Той отново спря коня си и Каси трябваше да се обърне, за да го погледне.
— Лейди, той не знаеше, че аз не съм член на бандата. Онези негодници му бяха обещали пет хиляди долара, за да им я предаде. Доколкото знаех, той я доведе при нас, за да умре и позволете ми да ви каже още нещо — техните планове не включваха чиста и безболезнена смърт. Освен това, както вече ви казах, ако някой е направил нещо, което си заслужава въжето, аз не изпитвам угризения на съвестта да заема мястото на палача. Така че, ако си мислите, че съжалявам за убийството на онова копеле, много се лъжете. Беше истинско удоволствие. Онази англичанка също го нарече хладнокръвно убийство, въпреки че сега щеше да е мъртва, ако не бях там. Така че не мислете, че ме интересува как ще го наречете вие?
Каси не знаеше какво да му отговори. Той беше ядосан, че се бе осмелила да го съди и може би имаше право. Ако тя беше на негово място, сигурно щеше да мисли същото, въпреки че не бе сигурна, дали ще има смелостта да се разправи с онзи негодник Драйдън.
Девойката се обърна напред и го изчака да се изравни с нея. Кафявите и сивите цветове на полето в низината се смениха със зеленината на хълмистата равнина край реката, където стадото пасеше. Пасището, на което двамата единствени останали работници на баща й бяха извели животните, бе само след едно възвишение, но на Каси й се струваше, че е на километри разстояние. Чувстваше се още по-изнервена и неспокойна.
— Вие сте прав — с извинителен тон заяви тя. — Онзи мъж е бил виновен, сякаш я убил със собствените си ръце, тъй като намерението му е било равносилно на убийство.
— Не винаги.
Докато го казваше не отделяше поглед от нея. Лицето му бе гневно смръщено, така че Каси не се усъмни, че му минаваха някои не особено ласкави мисли относно нея. Странно, но вместо да се уплаши, идеята й се стори забавна и тя му се усмихна.
— Не се боя, стига само да си го мислите.
— Какво?
— Да ми извиете врата.
Ейнджъл бутна шапката си назад, така че слънцето огря лицето му и лениво изрече:
— Това ли смятате, че си мислех?
Очите й се разшириха от престорена изненада.
— А нима е нещо още по-лошо?
Младият мъж се засмя от сърце.
— Предполагам, че извиването на врата е достатъчно.
— Но моят врат е слаб и много бързо ще се прекърши. Едва ли ще ви достави особено удоволствие.
— Е, тогава ще трябва да измисля нещо друго. Човек не може да получи истинско отмъщение, без да…
Не довърши. Прозвучаха два изстрела един след друг и Ейнджъл мигновено застана нащрек, въпреки че изстрелите се чуха от значително разстояние. Ниският тътен, който последва след няколко минути, не се нуждаеше от обяснение. И двамата бяха чували този шум и преди. Каси вътрешно простена.
— Да се махаме оттук! — заповяда Ейнджъл, когато първите подплашени животни се появиха в далечината — те се насочваха право към тях.
Ала тя нямаше намерение да последва съвета му.
— Това е стадото на баща ми — извика Каси, преди да пришпори коня си в галоп, за да прегради пътя на подивелите говеда.
Ейнджъл не можа да повярва на очите си.
— Лейди, насочихте се в погрешна посока! — изкрещя след нея той, но тя не спря.
Той се замисли за секунда. Дяволите да я вземат тази жена! Наоколо се простираха широки полета и двамата можеха спокойно да избегнат връхлитащите животни. Изруга цветисто, заби шпори в хълбоците на коня и препусна след нея.
ГЛАВА 9
Каси не се страхуваше да язди срещу стадото, поне не много. Тя знаеше какво прави. Беше го виждала и преди. Животните бяха подплашени от изстрелите. Нови изстрели щяха да ги накарат да се обърнат обратно. Трябваше само да изчака, докато се приближат, за да бъде напълно сигурна, че ще успее.
Затова стреля два пъти във въздуха, когато бе достатъчно близо до препускащите говеда. Ала ефектът не бе такъв, какъвто очакваше. Животните се обърнаха, но започнаха да обикалят в кръг, после стадото се раздели на две и Каси се оказа в средата между двете половини, които бързо приближаваха към нея.
Ейнджъл не можеше да стигне до нея — пътят му бе препречен от подивелите говеда. Той стреля във въздуха, но единственото, което постигна, бе отделянето на няколко бичета настрани. Животните бяха твърде много и се движеха прекалено бързо към него, за да успее да се вмъкне между тях. Каси бе като в капан в средата на стадото и доколкото той можа да види, бе загубила контрола върху коня си. Освен това нямаше никакво място и животното не можеше да се обърне само, за да може поне да препуска заедно със стадото. Конят се заплете, вдигна се на задните си крака и жената върху гърба му се свлече надолу.
Внезапен страх обзе Ейнджъл, много по-силен от онзи, който бе изпитал, когато за пръв път едва не загина. Сега вече бе свикнал да приема смъртта. Тя беше част от работата му. Ала това бе различно. Той продължи да препуска зад стадото, успя да се вреже между животните и изпразни пушката си, без да го е грижа какво ще улучи. Крещеше с всички сили, но продължаваше да препуска между ревящите и блъскащи се едно в друго животни. Сега поне се движеше с тях и приближаваше към нея, въпреки че още не можеше да я види.
Разнесе се още един изстрел, но Ейнджъл не бе сигурен дали е от пушката на Каси, или е стрелял някой от каубоите, които най-после се показаха. Мъжете препускаха отстрани, опитвайки се да спрат стадото. След малко конят на Каси се появи отново най-отпред, ала Ейнджъл все още не я виждаше.
Докато стигне до коня, имаше чувството, че сърцето му се е качило в гърлото. Каси се бе свлякла на една страна, вкопчена в рога на седлото. Използваше коня като щит.
Ейнджъл се протегна, за да я издърпа през седлото, докато се озова в безопасност върху неговия кон. Младият мъж пое поводите на коня й, за да могат да препускат заедно със стадото, докато стигнат до края му.
За късмет по-голямата част от стадото вече бе останало зад тях и не след дълго стигнаха до открито поле. Но Ейнджъл не спря да язди, докато не приближиха едно самотно дърво в началото на възвишението. Скочи от коня и внимателно свали Каси. Отнесе я на ръце под дървото и я облегна на ствола.
Тя бе смъртнобледа и като него цялата потънала в прах.
— Къде си ударена? — остро попита той.
— Добре съм — отвърна Каси, след като премина кашлицата й. — Кракът ми беше притиснат, но не смятам, че има нещо счупено. Бих искала да пийна малко вода. Имам чувството, че съм погълнала целия прахоляк на Тексас.
Ейнджъл не очакваше да чуе точно това. Той се отпусна до нея и известно време остана неподвижен. Изминаха няколко минути, преди да осъзнае, че тя не е ранена. В гърдите му се надигна гняв, равен на облекчението, което изпита. Обаче не избухна. Искаше му се да я удуши, заради страха, който му причини, но добре съзнаваше, че тя вече преживя достатъчно. Сега не се нуждаеше от упреци и съвети…
— Дяволите да те вземат, жено! Нямаш ли поне капка здрав разум?
Изправи се и без да дочака отговор, се запъти към коня си, за да донесе манерката с водата. Върна се и я тръсна в скута й. Тя не я взе веднага. Беше твърде стресната от гневното му избухване.
