— Е?
— Предполагам, че нямам — кротко отвърна Каси.
— Дяволски си права! Животните бяха подплашени, лейди. И нямаше защо нарочно да заставаш на пътя им!
— Смятах, че ще мога да обърна стадото. То се бе насочило право към пасището на Маккъли, а напоследък всички бичета, които попадаха в техните земи, повече не се връщаха. Вече липсват около тридесет глави. Затова се опитах да удържа стадото.
— Сигурно затова е толкова лесно да се подплашат — с отвращение изрече той. — И на кого предполагаш, че трябва да благодарим за това?
Той вече не крещеше и тя видимо се отпусна. Изплакна устата си и отпи голяма глътка от манерката му, преди да отговори:
— Някои от животните имаха клеймото на Катлин. И изстрелите дойдоха от тяхната посока.
— Би могло да е някой от семейство Маккъли, но да е стрелял от земите на Катлин, за да си помислиш, че са те.
— Да, но Маккъли ми заявиха в лицето, че искат до края на седмицата да се махна, а не минава и седмица някой от семейство Катлин да не направи нещо, с което да ме накара да побързам да си тръгна. Освен това нито една от страните не се опитва да ме накара да се усъмня в другата.
Ейнджъл се замисли над думите й, докато гледаше как с треперещи пръсти тя се опитваше да развърже кърпата около врата си. Най-после клекна до нея и й помогна да се справи. Когато ръката му приближи, тя се отдръпна, но после остана да го гледа, докато отвързваше възела и издърпа кърпата.
— Трябваше да сложиш кърпата пред устата си — сърдито рече Ейнджъл, напръска червения плат с вода и й върна кърпата.
— Знам, но нямаше време да мисля за такива неща. Противно на това, което си мислиш, нямам голям опит. Наистина, израснала съм в ранчо, но никога не съм се занимавала със стадото така, както майка ми.
Той не каза нищо, а Каси изчисти прахта от лицето си с мократа кърпа. Когато свърши, Ейнджъл я взе и доизбърса някои места, които бе пропуснала. Девойката смаяно го изгледа.
— Защо си толкова мил?
Черните му очи срещнаха нейните.
— Няма да мислиш така, когато те напердаша здравата.
Смаяната Каси остана с отворена уста. Той протегна ръка и затвори устата й. След това отново напръска с вода червената кърпа и изтри лицето си. Нямаше много прах, тъй като бе проявил съобразителност и бе издърпал своята кърпа пред лицето си, преди да препусне в облака от прах, вдигнат от подивелите животни. Каси опипа крака си.
— Искаш ли да го погледна? — предложи младият мъж.
Тя го изгледа остро, но той изглеждаше напълно искрен. И все пак, да му позволи ръцете му докоснат голия й крак? Мисълта я накара да потръпне.
— Не, благодаря. Пръстите ми се движат, само са малко натъртени.
Ейнджъл намръщено огледа краката й.
— Дори и това не биваше да се случва, така че ще отида да ги навестя, ако ми посочиш правилната посока.
Навярно имаше предвид семейство Катлин.
— О, не — енергично поклати глава девойката. — В никакъв случай.
Той се изправи и гневно изръмжа.
— Лейди, преди малко едва се спасихме от копитата на разбеснелите се животни. Някой можеше сериозно да пострада, включително и аз. А ти още повече.
— Те не са имали подобно намерение.
— По дяволите намерението им! — избухна Ейнджъл. — Отдавна е трябвало да сложиш край на тази работа. Доколкото разбирам, не си нарушила никакъв закон. Те нямат никакво право да те гонят оттук!
Каси въздъхна. Внезапно й хрумна, че той се гневеше не толкова на нея, колкото на поведението й. С това можеше да се справи.
— Когато съм си у дома и някои от съседите ми се ядосат, майка ми се оправя с тях — тъжно си призна младото момиче. — Предполагам, че ме защитава толкова яростно, защото съм единственото й дете. Но тъй като тя винаги досега е решавала проблемите ми, аз не съм се научила да се справям сама. Предполагам, че се провалих при първия си опит.
— Забелязах го.
Забележката му я накара да се наежи.
— Недей да си мислиш, че и аз не мога да заплашвам другите. Не нося револвер, за да стрелям с него само по змии. Знам как да го използвам и може би не по-зле от теб. — Не обърна внимание на презрителното му изсумтяване. — Само че това не е моят начин на действие.
— Може би, но това е моят начин. Обикновено точно за него ме наемат, така че ме остави да си свърша работата, в която съм най-добър.
— Ти си добър в убиването на хора, но аз не искам никой да бъде убит заради мен. Не го ли казах достатъчно ясно?
— Когато се отнася само до теб, аз те слушам. Но когато съм замесен и аз, няма да стоя със скръстени ръце. Ясен ли съм, лейди?
— Почакай малко! — гневно извика Каси, докато се опитваше да се изправи. — Тук никой не ти е направил нищо лошо. Да не си посмял да го приемаш като нещо лично!
— То стана лично, след като разбрах коя си. Ти си съседка на Колт, а той е единственият ми приятел. Това е достатъчно лично.
Нямаше какво да му отговори, тъй като досега ней бе хрумвало, че той приемаше нещата по този начин. Освен това той изглежда не възнамеряваше да чака отговора й, тъй като се запъти към коня си. Все пак реши да опита.
— И какво смяташ да направиш?
Ейнджъл възседна коня си и хвана поводите.
— Първо ще се видя с шерифа. Ако законът може да се справи с цялата тази бъркотия, аз няма да се намесвам.
Думите му би трябвало да я успокоят, но вместо това я разтревожиха още повече.
— Няма смисъл да си губиш времето. Шерифът е роднина на семейство Катлин. Той би приел оплакване срещу Маккъли, но не и срещу роднините си.
— В такъв случай ще се наложи да си поговоря със семейство Катлин.
Каси си спомни историята с шерифа, който бил купен от онзи негодник и как Ейнджъл влязъл в ролята на защитник на закона.
— Не може ли този път да действаш по-различно?
— И какво предлагаш?
— Оръжията не са отговор на всичко. Може ли, докато си тук, да не убиваш никого? Ще го приема за лична услуга?
Той не отговори веднага. Черните му очи бяха втренчени в нея и тя отново се почувства неспокойна.
— Ти вече си ми задължена, лейди. Съмнявам се, че би искала дългът ти да се увеличи, но ще имам предвид предложението ти.
Страните й пламнаха, но той не видя, защото препусна напред. Каси се надяваше, че няма да открие ранчото на семейство Катлин. Надяваше се също, че Бък Катлин няма да е там, дори и да го намери, защото макар че не бе толкова избухлив, както мъжете от семейство Маккъли, беше два пъти по-високомерен и безочлив. И как се осмеляваше Ейнджъл да се отнася толкова несериозно към молбата й и да споменава за онзи дълг, който и двамата знаеха, че не бе сериозен? Това бе само шега, но защо ли сърцето й започваше да бие по-силно само като си помислеше за нея?
