ГЛАВА 10
Ранчото на Катлин бе хасиенда в испански стил, голямо и впечатляващо. Високите стени от кирпич, които заобикаляха къщата и външните сгради, го правеха да прилича на истинска крепост с железните си врати пред извития вход. Вратите не бяха затворени, така че Ейнджъл премина, без да спира коня си.
Зад стените цареше оживена дейност. Трима мъже зад оградата за добитък обяздваха кон. Една слугиня излезе от хамбара с престилка, пълна с изсушени ябълки. Малки мексиканчета си играеха на воини, отблъскващи нападение на индианци, и вдигаха голяма пушилка край малко гробище с няколко кръста. Чуваше се шум от цепене на дърва. Някаква жена подхвана фалшиво мелодия, засмя се и запя отново.
Докато Ейнджъл прекосяваше вътрешния двор, неколцина глави се обърнаха след него. Хората спряха заниманията си, глъчката край гробището стихна и фалшивата песен зазвуча по-силно.
Млад мъж излезе на терасата с чаша кафе в ръката. Русата му коса стигаше до раменете, имаше кафяви очи, беше среден на ръст, около двайсетгодишен. Беше облечен в груби кожени панталони, а отстрани на бедрото му висеше револвер. Цялата му поза издаваше малко пресилено високомерие и Ейнджъл разбра, че ще се срещне с първия представител на фамилията Катлин.
— Мога ли да ви помогна, мистър? — с нехаен тон попита младежът.
Ейнджъл не слезе от коня си, а ръцете му бяха отпуснати върху рога на седлото.
— Дошъл съм, за да се видя със собственика.
— Това е майка ми. Аз съм Бък Катлин и аз се занимавам с наемането на работници.
— Не си търся работа. Имам съобщение за майка ви, така че ще ви бъда много благодарен, ако я извикате.
Бък Катлин не се помръдна, а само отпи от чашата си.
— Майка ми е заета. Можете да предадете съобщението на мен. Аз ще се погрижа да го получи.
— Нямам нищо против да го чуете, но не и преди да го кажа на нея.
Бък присви очи и се намръщи. Не беше свикнал да му се противопоставят. Още откакто навърши тринадесет години, заповядваше на мъже много по-възрастни от него. Един ден ранчото щеше да бъде негово. Той бе готов да го управлява и никой нямаше право да му казва „не“ — с изключение на майка му.
— Кой, по дяволите, сте вие, мистър?
— Казвам се Ейнджъл.
— И от кого е съобщението?
— От мен — отвърна Ейнджъл и добави: — Всъщност то е по-скоро предупреждение. А сега ще доведете ли майка си, или аз сам трябва да я намеря?
— Единственото, което ще направите, е да си тръгнете незабавно! — надменно заяви Бък.
Докато говореше, протегна ръка към револвера си. Оръжието на Ейнджъл се озова в дланта му, вдигнато и насочено към корема на младежа, преди той да успее да стигне до револвера си.
— Не ви съветвам да го правите — лениво изрече Ейнджъл. — Освен това мис Каси не иска да убивам никого, така че по-добре се откажете. По този начин ще останете жив, а аз няма да разстроя дамата. И двамата ще спечелим.
Пръстите на Бък се свиха в юмрук, после бавно отпусна ръката си.
— Кой казахте, че сте? — задавено попита той.
— Ейнджъл.
— Ейнджъл кой?
— Само Ейнджъл.
— Трябва ли да ви познавам?
— Не виждам причина за това.
— Но вие познавате момичето на Стюарт. Така казахте. Тя ли ви е наела да дойдете тук?
— Не. Истината е, че ме помоли да не идвам. Страхува се да не застрелям някого. Но това няма да е необходимо, нали?
Бък Катлин пребледня, докато се взираше в насоченото срещу него дуло и застрашителното лице на Ейнджъл. Всичко, което можа да направи, бе да поклати енергично глава.
— Добре — кимна Ейнджъл. — Позволих ви да ми зададете много повече въпроси, отколкото обикновено съм склонен да допусна, така че защо не ми се отплатите, като повикате майка си?
— Неговата майка е вече тук, мистър — разнесе се внезапно женски глас зад Ейнджъл. — Освен това пушката ми е насочена към главата ви, така че свалете револвера, ако искате да си тръгнете жив.
Мускулите на Ейнджъл се стегнаха едва забележимо, но изражението на лицето му не се промени. Не откъсваше поглед от Бък.
— Страхувам се, че не мога да ви се подчиня, мадам — учтиво изрече той, без да се обръща. — И няма да прибера револвера си, докато не си тръгна.
— Вие смятате, че няма да ви застрелям? — невярващо възкликна Дороти.
— Не ме интересува какво ще направите или не, мадам, защото момчето ви също ще умре. Ако това искате, стреляйте.
Последва дълга тишина, а Бък се обля в студена пот. Нервите му не издържаха и той пръв се пречупи, тъй като майка му продължаваше да държи дулото на пушката си, насочено към нежелания гост.
— Мамо, ако нямаш нищо против, предпочитам да не умирам днес.
— Кучи син! — изруга Дороти, заобиколи Ейнджъл и застана пред него. Сега дулото на пушката бе насочено към земята. — Кой сте вие? Някакъв луд ли?
— Просто мъж, който живее със смъртта толкова отдавна, че вече е престанал да й обръща внимание. — Повдигна леко шапката си, но вниманието му оставаше насочено към Бък, както и револверът му.
Дороти беше висока жена, може би само два-три сантиметра по-ниска от сина си. Имаше същите руси коси и кафяви очи. Ейнджъл предположи, че още не е навършила четиридесет години. Всъщност Дороти Катлин все още бе красива жена и навярно на младини е била ослепителна красавица. Изглеждаше мила и добра жена в дългата си пола и блузата, украсена с дантела.
Пушката в ръката не й отиваше. Изглеждаше немислимо, че ще стреля с нея. Но Ейнджъл бе оцелял толкова време именно защото не се доверяваше на хора с невинни лица и плахи погледи. Много отдавна бе научил, че всеки човек може да убие, ако го предизвикат достатъчно силно.
— Чух, че споменахте момичето на Стюарт — раздразнено каза Дороти. — Ако сте дошли тук, за да се извините от нейно име, напразно си губите времето.
— Не съм дошъл за това. Не се извинявам дори за себе си, а още по-малко заради някой друг.
— Добре, защото това, което тя направи, е непростимо.
— През последните дни само да погледнете сестра ми и тя започва да реве внезапно се обади Бък. — Не прави нищо друго, освен да рони сълзи по цял ден и за всичко е виновна Каси Стюарт.
Ейнджъл се замисли над думите му. Излизаше, че момичето плачеше, защото си бе у дома, а не със съпруга си, но реши да запази заключението за себе си.
— И аз така чух.
— В такъв случай си гледайте работата и се махайте от земята ми! — избухна Дороти.
— Тази сутрин стадото на Стюарт бе подплашено към земите на Маккъли. Изстрелите дойдоха от вашата посока.
Лицето на Дороти почервеня от възмущение.
— Да не би да ме обвинявате, че съм подплашила стадото?
— Аз съм каубой, мистър сърдито се намеси Бък. — Никога не бих подплашил стадото на съседа си, независимо от всичко останало.
— А последното нещо, което бихме направили, е да увеличим стадата на Маккъли добави Дороти, — дори и за да се отървем от тази нахална севернячка.
— Да, но аз предполагам, че сред вашите работници има хора, които не споделят възгледите ви — рече Ейнджъл. — А едно стадо подивели животни е сериозна опасност. Могат да загинат хора. Така че, ако открия кой го е сторил, вероятно ще го убия.
— Разбрахме ви, казахте каквото трябваше — през стиснати зъби процеди Дороти.
— Не съвсем. — В гласа на Ейнджъл прозвучаха ледени нотки. — Каси Стюарт се оказа в центъра на
