Объркването й не му убягна.
— Какво има?
— Има ли някакво друго име, с което да те наричам?
Той не се усмихна, но Каси бе сигурна, че притеснението й го забавляваше.
— Мистър е съвсем достатъчно — отвърна Ейнджъл.
Но това едва ли бе особено подходящо, а мистър Ейнджъл звучеше съвсем не на място, след като то не бе фамилното му име. Изглеждаше, че той нямаше никакво намерение да разсее неудобството й, затова Каси не се сдържа и раздразнено попита:
— Какво те накара да си избереш име като Ейнджъл?
Той повдигна вежди.
— Да не би да си мислиш, че аз съм го избрал?
— А не си ли?
— По дяволите, разбира се, че не! Това е единственото име, с което си спомням, че майка ми ме наричаше, така че го казах на стария мъж от планината, който ме отгледа. Доколкото си спомням, на него му се стори доста забавно.
Младото момиче се замисли за миг.
— Може би е било галено име, като „скъпа“ или „миличка“.
— Като пораснах, го разбрах, но по това време вече никой не ме наричаше по друг начин. Така че името си остана, а и за мен нямаше кой знае какво значение. Когато толкова дълго си мислиш, че това е името, което са ти дали при раждането, свикваш с него. Сега всяко друго име би ми се сторило необичайно.
Искаше й се да го попита какво ли ще си помислят хората, които не са свикнали с подобно име, но бе повече любопитна да научи нещо друго, което той несъзнателно бе разкрил.
— Майка ти починала ли е? Затова ли си отгледан от онзи мъж в планината?
— Той ме открадна.
Сега бе ред на Каси да остави вилицата си и да го изгледа смаяно.
— Не разбрах?
— Направо от Сейнт Луис — продължи Ейнджъл, сякаш не забелязваше отворената й уста. — Тогава съм бил на пет или шест години. Не си спомням много.
— Наистина ли? Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш точно на колко години си сега?
— Не знам.
Това й се стори толкова тъжно, че тя несъзнателно протегна ръка към неговата, за да го потупа състрадателно. Ала бързо я отдръпна, осъзнавайки какво щеше да направи. Той забеляза и това я притесни толкова много, че Каси набързо натика в устата си три парчета от печеното пиле, приготвено с подправките на Мария. Така поне нямаше да е необходимо да говори известно време.
Заговори отново едва след като преглътна храната.
— Как е възможно едно дете да бъде откраднато от толкова голям град? Нима никой не е се е опитал да те открие?
— Не мога да знам, след като не са ме намерили. Освен това прекарах следващите девет години толкова високо в планината, където не се среща индианец, камо ли бял човек.
— Не си ли се опитвал да избягаш?
— Няколко месеца след като се озовах в онази хижа в планините, аз избягах и успях доста да се отдалеча. Когато Старата мечка ме намери, той ме върза с вериги в двора за три седмици.
Каси не можеше да повярва на това, което чуваше, но последните му думи искрено я ужасиха.
— И той те е оставил съвсем сам на природните стихии?
— Предполагам, че трябва да съм благодарен, че беше лято — равнодушно отвърна Ейнджъл, сякаш тези ужасни спомени не му причиняваха никаква болка. — Но повече не се опитах да бягам. Изминаха почти цели пет години преди той да ми позволи да го придружа до близкото селище, където продаваше кожите си. Отне ни една седмица, за да стигнем дотам.
— А там не си ли казал на никого?
— Той ме предупреди да си държа устата затворена. Но тогава вече се бях научил да му се подчинявам. Пък и местните жители познаваха добре Старата мечка и едва ли някой от тях щеше да се опълчи срещу него и да ми помогне да стигна до Сейнт Луис.
На Каси й се искаше никога да не го бе питала за името му, но въпреки това не можеше да просто така да изостави подетата тема.
— Знаеш ли защо те е откраднал? Защото е искал да има син ли?
— Не, просто за компания. Станало му е досадно да си говори сам.
Искал е само компания. Едно малко момченце е било откъснато от семейството си, за да прави компания на някакъв си стар индианец! Никога не беше чувала нещо толкова покъртително и тъжно и… възмутително.
— Къде е този човек сега?
— Мъртъв е.
— Ти ли?…
— Не — кратко отвърна Ейнджъл. — Той е получил името си, защото винаги продавал по някоя и друга меча кожа. Обичаше да се бори с мечки и то колкото може по-големи. Но остаря и вече не можеше да ги преследва. Последната мечка оцеля, но той не.
— И тогава ти си тръгна?
— Веднага след като го погребах. Бях на петнадесет години или приблизително толкова.
— Отиде ли в Сейнт Луис, за да откриеш роднините си?
— Това бе първата ми работа. Но никой не си спомняше майка ми, нито пък нещо за изчезнало момче. Разбира се, Сейнт Луис не беше истинското ми родно място. Спомням си, че пристигнахме там с влак, а Старата мечка ме открадна малко по-късно.
— Не спомена нищо за баща си.
— Не си спомням много за него. Имаше един мъж, който казваше, че ми е баща, но ми се струва, че съм го виждал само един или два пъти. Не знам какво е работил, но явно е трябвало да отсъства доста дълго от къщи.
— И никога ли не откри родителите си?
— Не знаех къде да ги търся.
Каза го толкова равнодушно, като че ли повече нямаше никакво значение. Каси не можеше да проумее поведението му, както й бе трудно и да възприеме историята, която й разказа.
— Чейс Съмърс също никога не е познавал баща си — отбеляза Каси. — Но той знаеше името му, поради което не му бе много трудно да го открие, когато отиде да го търси в Испания. Знам, че има мъже, които са обучени да откриват изчезнали хора и които знаят как да откриват следите, забравени или отдавна погребани през годините. Ние можем да наемем някой от тях, за да открие родителите ти.
— Ние ли?
Девойката се изчерви и се протегна до бутилката с вино, за да напълни чашата си. Той едва бе докоснал своята. Може би трябваше да помоли Мария да се опита да намери бутилка уиски за него, ако въобще имаше такава в къщата, тъй като баща й не пиеше. Макар че мисълта за пияния Ейнджъл й се стори доста ужасяваща.
— Предполагам, че навикът ми да се меся в работите на другите е доста силен — призна си тя, надявайки се, че бузите й не са се зачервили прекалено силно. Не си спомняше досега да се е изчервявала толкова често. — Ще трябва да ми простиш. Не мога да се овладея, винаги изпитвам желание да помогна, ако мога, на хората около мен.
— Дори и когато те не го искат?
Това би трябвало да я накара да се засрами и да замълчи, но тя нямаше намерение да се извинява повече.
— Понякога хората искат някой да им подскаже какво точно им трябва.
Ейнджъл не каза нищо. Наистина му се искаше да намери родителите си. Никой не го бе обичал, а може би те бяха единствените двама души, които са го обичали. Любовта беше нещо, което липсваше в живота му и това не важеше само за родителската любов. След като бе видял Джеси и Чейс Съмърс заедно…
