начина, по който се гледаха и докосваха, искрите, които пламваха помежду им, той разбра, че би желал да изпита същото — близостта на друг човек, нежността и доверието — неща, които никога не бе имал, поне не си спомняше да ги е преживявал.
Но отдавна бе изгубил надежда. Добрите жени страняха от него заради репутацията му. Лошите харесваха репутацията му и с удоволствие го приемаха в леглата си, но изпадаха в паника веднага щом разберяха, че би могъл да поиска нещо по-сериозно от тях.
Защо Касандра Стюарт го накара да се размисли? Не, не самата тя, а това, че се бе разровила във всичките му изминали години на самота.
— Съжалявам — рече тя и го накара отново да я погледне. — Струва ми се, че ти просто… ме изненада с твоя разказ. Мислех, че знам повече за теб, но не бях чувала нищо за ранните ти години.
Ейнджъл бе разказал на Колт за Старата мечка, но до днес не бе споделял миналото си с никой друг. И да го убият, не можеше да си обясни защо й сподели всичко това. Може би защото тя го объркваше и смущаваше, седнала до тази маса, толкова спретната и благоприлична, и много по-хубава от всеки друг път. А в това също нямаше никакъв смисъл, защото нищо в нея не беше по-различно. Дори носеше същите дрехи, с които бе облечена, когато я видя този следобед.
Както и да е, това бе първият път, когато я виждаше без палто или шал, които да скриват фигурата й, и Ейнджъл с изненада установи, че тя притежаваше красиво тяло, с чувствени извивки, високи заоблени гърди и тънка, и кръшна талия. На меката светлина на свещите кожата й бе нежна и гладка като кадифе, а сивите й очи блестяха като разтопено сребро. И тези пълни, и подканващи устни…
Не можеше да каже колко пъти тази вечер погледът му се спря на тези устни, докато тя говореше или се хранеше, или ги присвиваше леко, отпивайки от виното. Успя да вкуси малко от сладостта им и аромата им, когато тя така внезапно го дари с целувките си.
Нямаше смисъл да го отрича повече. Копнееше отново да усети нежните й устни, сладки като мед. Погледът му се плъзна надолу към гърдите й, после отново се вдигна нагоре към меките й устни, а тялото му мъчително се напрегна. Да, искаше му се много повече.
Неочакваната му реакция го сепна толкова много, че той се протегна към чашата си и я пресуши на един дъх. Когато я остави на масата, забеляза, че Каси се взира в белега на брадичката му. Знаеше, че вече го е видяла, въпреки че не бе попитала нищо. Белегът беше точно под брадичката, така че се виждаше само когато отметнеше глава назад или под точно определен ъгъл. Тя бързо отвърна поглед и наведе глава към чинията си. Явно не възнамеряваше да го разпитва сега за белега.
Запита се защо, след като не се стесняваше да го разпитва за толкова други неща. Може би си мислеше, че този белег е вследствие на някаква жестокост и това я плашеше. Ала това нейно нежелание да го разпитва го подразни… не, по-скоро му се искаше тя наистина да му даде повод да избухне, за да може да протегне ръка, да я сграбчи в прегръдките си и да опита вкуса на устните й…
— Един мъж се промъкна незабелязано зад гърба ми и ми преряза гърлото — каза внезапно Ейнджъл. — Но не успя да улучи артерията.
Сивите й очи се срещнаха с неговите.
— Той жив ли е?
— Не.
При тези думи Ейнджъл хвърли кърпата си на масата и рязко се изправи. Трябваше да се махне оттук, по далеч от светлината на свещите, от виното, от тази хубава жена, която с всяка изминала секунда му се струваше още по-красива.
— Благодаря за вечерята, мадам, но не се чувствайте задължена да повтаряте поканата си. В интерес на истината предпочитам да се храня сам. Така съм свикнал.
Искаше му се да бе не казвал последното. Съчувствието, което веднага се появи в очите й, го прободе като остър нож. Тръгна си, преди да се изкуши да приеме това, което тя му предлагаше. Каквото и да бе то, той не се нуждаеше от него. Нямаше нужда от никого.
ГЛАВА 13
Тази нощ сънят бягаше от Каси. Тя се въртеше и мяташе неспокойно в леглото. Най-сетне стана и започна да се разхожда в стаята си, надявайки се да се умори и да заспи. Единственото, което постигна обаче бе, че нервното й кръстосване разсъни Марабел, която започна да ръмжи недоволно. Каси пусна пантерата от стаята си, като се надяваше, че броденето на животното из къщата няма да събуди Мария, която спеше на долния етаж.
Спалнята на Каси се намираше на горния етаж в задния ъгъл на къщата. Един от прозорците гледаше към пристройката на работниците и всеки път, когато минаваше покрай него, девойката виждаше, че там свети. Запита се дали и Ейнджъл не може да заспи. Надяваше се да е така, тъй като именно той бе причината за нейното безсъние.
Не, това не бе честно. Сама си бе виновна, задето сега знаеше много повече за него. Тя отново си бе пъхнала носа там, където не й бе работа, разпитвайки то настойчиво за миналото му и карайки го да си признае неща, които беше по-добре да не знае. Повече й харесваше, когато за нея бе само Ангела на смъртта. А сега беше Ейнджъл, останал невръстен сирак, както и мъжът Ейнджъл, който предпочиташе да се храни сам.
Неведнъж през тази вечер й се бе приискало да го прегърне и да го утеши. Трябваше да бъде благодарна, че не се подаде на чувствата си, иначе сега щеше да се срамува от себе си. Без съмнение, той щеше рязко да я отблъсне. Той не беше от този тип мъже, които биха позволили да бъдат утешавани и съжалявани, независимо от причината.
Беше нелепо и глупаво да се опитва да утешава един безмилостен професионален стрелец, един убиец… Отново не бе честна. Ейнджъл не беше обикновен убиец. С това, което правеше, помагаше на хората. Притежаваше много силно чувство за справедливост. Е, може би понякога действаше малко встрани от закона, но бе убеден, че е на страната на правосъдието и сигурно наистина бе така. Коя бе тя, че да го съди?
Когато видя, че светлината отсреща угасна, Каси се мушна в леглото си и изненадващо бързо заспа. Ала не след дълго бе събудена от една ръка, притисната към устата й.
Ужасът, който се надигна в гърдите й, стихна, когато девойката си помисли, че може би е Ейнджъл. Но защо не бе почукал на вратата, вместо да я плаши до смърт с внезапната си поява в стаята й?
Беше твърде тъмно, за да види лицето му. Огънят, които бе запалила в камината, вече бе изгаснал. Така че той също не можеше да види, че очите й са отворени и може би затова ръката му продължаваше да притиска устата й.
— Събуди ли се, малка госпожичке?
Този глас не принадлежеше на Ейнджъл, а на Рафърти Слейтър. Ужасът отново я обзе и Каси усети, че и прилошава.
— Кимни, ако си будна.
Не можеше. Нямаше сили дори да помръдне, сякаш внезапно се бе сраснала с леглото. Девойката се бе заклела, че никога повече няма да му позволи да я докосне, но не спеше с револвера си. Нямаше да може да го спре…
Тя простена, когато другата му ръка напипа гърдите й под завивката и грубо ги стисна.
— Така е по-добре — тихо се засмя мъжът. — Преструваме се на заспали, така ли? Или просто сме изтощени до смърт, преследвайки онова стадо, което аз подплаших? Но сега повече няма да спиш.
Именно смехът му възвърна силите й, тя размаха ръце, а краката й яростно заритаха, за да се измъкнат изпод завивката. Единият й юмрук се заби в лицето му.
— Престани! — изръмжа той.
Но тя не спря. Само с една ръка обаче не можеше да се пребори с такъв едър и силен мъж като Рафърти. Дланта му се отмести за миг от устата а и Каси веднага нададе силен вик, ала пръстите му го задушиха.
— Не си много умна, момиче. Трябва да бъдеш мила с мен, защото мога да стана груб.
Изрече заплахата си, навеждайки се към лицето й. Лъхна я задушаващата миризма на уиски, но нямаше възможност да извърне глава. Хрумна й, че може би е пиян и именно алкохолът го е подтикнал да дойде тук
