— Ами… не, но… но смъртта можеше да се избегне, ако ти ми беше позволил аз да се среща с него.
— Не се самозалъгвай. Пак щеше да се стигне дотук, само че нямаше да му позволя да се смее толкова време.
Презрителният му тон я накара да настръхне.
— Това не е забавно.
— Да, но той си мислеше, че е. Това вече няма значение. Никога няма да позволя да се замесиш в подобно нещо, докато аз съм наблизо. Не ме интересува за колко добър стрелец се смяташ…
— Знам, че съм! — възмутено го прекъсна тя.
Лицето му внезапно се отпусна и когато заговори, тонът му прозвуча доста по-меко.
— Едно е да се упражняваш да стреляш по мишена, а съвсем друго е да се изправиш лице в лице с мъж, който е решил да те убие, Каси. Повярвай ми, няма да ти се иска да разбереш разликата.
— Може би си прав, но ти не ме разбираш. Рафърти не биваше да умира. Една рана щеше да е напълно достатъчна…
— Това е резултат от подобен случай, когато стрелях, за да раня, а не за да убия — прекъсна я младият мъж и прокара палец по белега си под брадичката. — Онзи тип се излекува и продължи да ме преследва. Искаше да умра, но се страхуваше да се изправи срещу мен в друг честен двубой, така че ме нападна в гръб. И в момента съм тук, пред теб, само защото и с ножа бе също толкова несръчен, колкото и с револвера, а и защото повече никога не стрелям само, за да раня противника си.
— Прав си.
— Какво?
Каси се изчерви от смущение.
— Не ме гледай така изненадано! Това, което току-що ми каза, ми напомни за няколко подобни двубоя, за които са ми разказвали. При тях единият от мъжете е бил ранен, но след известно време открили съперника му мъртъв с куршум в гърба. Не казвам, че това винаги става, но подобни случаи не са рядкост, така че всичко, което ми разказа звучи напълно разумно.
— Хей, какво става тук?
Каси се обърна и видя шерифът да си проправя път през десетината души, които се бяха насъбрали, опитвайки се да видят мъртвия, но в същото време да останат по-далеч от мъжа, който го бе застрелял.
Франк Хенли не беше едър мъж, дори беше малко по-висок от Каси. Носеше ботуши със седем сантиметрови токове, които не го правеха да изглежда кой знае колко висок, но от него се излъчваше някаква особена решителност и сила, които внушаваха повече респект, отколкото ръста му. Всяваше страх у мъже много по-едри от него и затова бе станал добър шериф, или по-скоро би бил, ако не смесваше прекалено много семейния с професионалния си живот.
По погледа, който хвърли към Слейтър, Каси разбра, че този ще бъде един от тези случаи.
— Хей, та аз познавам този човек. Той работи за… — Франк млъкна и изгледа Ейнджъл с присвити очи. — Ще трябва да ви арестувам, мистър.
„Как ли пък не!“ — едва се сдържа да не извика Каси, но вместо това застана между двамата мъже и спокойно изрече:
— Това няма да е необходимо, шерифе. Попитай хората. Ще намериш поне двама свидетели, които ще се закълнат, че Слейтър се опита да застреля този мъж в гърба. Аз също го видях и затова също стрелях. Куршумът ми се заби в рамото му. А за сведение, Слейтър вече не работи при леля ти. Братовчед ти Бък го уволни още вчера сутринта.
По изражението на лицето на шерифа стана ясно, че последната информация доста бързо го накара да промени намерението си. Каси вече не се съмняваше, че Ейнджъл няма да бъде арестуван след като вече Слейтър не работеше за семейство Катлин. Ако Дороти Катлин пожелаеше, можеше дори да се стигне до нагласен съд и обесване, толкова силни бяха семейните връзки в тази фамилия. Но Каси не допускаше, че вдовицата Катлин е толкова отмъстителна, а освен това едва ли щеше да позволи Ейнджъл да бъде арестуван, загдето бе стрелял, за да спаси живота си. Каси бе готова сама да се разправя с шерифа, ако той продължи да настоява. Затова въздъхна с облекчение, когато го чу да казва:
— Вярвам на думите ви, мис Стюарт. Значи този мъж е с вас?
Този път лъжата се изплъзна съвсем лесно от устата й.
— Той е мой годеник.
Шерифът бе изненадан.
— Аз пък си мислех, че вие и Морган — е, няма значение. Само го дръжте по-далеч от нашия град. Не се нуждаем от стрелци, а освен това дяволски мразя да пиша доклади до по-горното началство.
Каси кимна, хвана Ейнджъл под ръка и побърза да го отведе по-далеч, преди още Франк да е размислил. Ейнджъл мълча през цялото време, докато вървяха към мястото, където бяха оставили конете си. Проговори чак след като и помогна да се качи на своя:
— Защо имам чувството, че беше готова сама да се разправяш с шерифа, ако не се бе отказал да ме арестува?
Проницателният му въпрос я накара едва забележимо да се изчерви. Освен това Ейнджъл никак не изглеждаше доволен и тя побърза да заяви:
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Струва ми се, че започваш да лъжеш по-добре понякога — измърмори под нос той и се метна на коня си.
ГЛАВА 16
Ейнджъл си поръча още едно уиски и се обърна, за да огледа стаята. Салонът „Последната бъчонка“ беше необикновено тих за съботната вечер, но не бе единственият в града, а Ейнджъл по навик избягваше по-шумните места.
На няколко маси се играеха карти, но той нямаше настроение за игра. Искаше му се да се напие, а след това да се качи горе с едно от трите момичета, които работеха тази нощ. Едната от тях дори бе хубава, а той не можеше да отрече, че се нуждае от жена, особено след като през последните три нощи само една тънка стена го отделяше от жената, която страстно желаеше.
Но нямаше да се напие, особено на обществено място. Това щеше да бъде проява на небрежност, а Ейнджъл рядко биваше небрежен. А и все още се двоумеше дали да си купи жена за през нощта. Тялото му се нуждаеше от женски ласки, но интересът му към тези жени, които бяха достъпни в момента, не продължи дълго.
Това бе доста странно. Досега Ейнджъл никога не бе проявявал излишна придирчивост към жените. Едно топло, меко и желаещо го тяло, винаги бе достатъчно, за да го задоволи. Сега мислите му бяха заети почти изцяло само с една конкретна жена — нещо, което досега не му се бе случвало. Всичко вече започваше дяволски да го изнервя. Пък и не само това…
Никак не му харесваха чувствата, които започваше да изпитва напоследък. Например това, което долови, след като застреля Рафърти Слейтър — прекалено силно задоволство. Досега не бе изпитвал удоволствие да убива човек и не можеше да си обясни сегашните си чувства. Те бяха нещо примитивно и твърде лично. Беше намразил онзи мъж заради намерението му да сподели леглото на Каси.
Това наистина никак не му се бе понравило. Но единствената причина, с която можеше да си обясни задоволството след убийството на Слейтър, бе, че тя се намираше под неговата закрила. Нищо друго нямаше смисъл.
Ейнджъл допиваше третата си и последна чаша, когато в салона влезе Морган Маккъли. По-точно прекрачи прага със залитане. Очевидно тази вечер бе пресушил цяла бутилка и то пълна със силно уиски. Не беше сам. Един от братята му бе с него, вероятно вторият по възраст. Ейнджъл не можеше да си спомни името, с което Каси го бе нарекла, но предположи, че скоро ще опресни паметта си, тъй като двамата мъже се насочиха към него, след като Морган го зърна на бара.
— Дяволите да ме вземат, ако това не е годеникът на мис Стюарт! — презрително извика Морган. — Браун, нали така ти беше името, момко?
