Ейнджъл остави чашата си върху плота, за да освободи и двете си ръце. Двамата братя го заобиколиха от двете страни, а физиономията на Морган изразяваше искрено отвращение.
— Името ми е Ейнджъл.
— Да, и аз така чух. Ейнджъл Браун.
— Само Ейнджъл.
Морган се залюля на пети. Ейнджъл реши, че трябва да си е в леглото, вместо да си търси белята.
— Да не би да казваш, че Каси е излъгала?
— Не, казах, че ще се задоволя и само с Ейнджъл.
— О, по дяволите! — обади се Ричард Маккъли. — По-добре да си вървим, малки братко.
— Стой настрани…
Морган внезапно млъкна, тъй като по-големият му брат го дръпна и сърдито зашепна нещо в ухото му. Ала Морган се опъваше, без да обръща внимание на думите му. Ричард бе принуден да го стисне в мечешката си прегръдка, докато по-малкият му брат завалено се провикна:
— Истина ли е това? Че те наричат Ангела на смъртта?
Ако досега никой не им обръщаше внимание, сега всички погледи се насочиха към тях. Нито един мускул не трепна по лицето на Ейнджъл.
— Някои хора са достатъчно глупави, за да го правят.
Очевидно Морган бе твърде пиян и раздразнен, за да схване намека.
— И защо, по дяволите, убиец като теб ще моли една дама да се омъжи за него?
Дяволски добър въпрос. Това не бе нещо, което Ейнджъл би направил при каквито и да е обстоятелства. Самата идея бе нелепа. Нито една дама, която имаше здрав разум, нямаше да пожелае да се омъжи за него, а той притежаваше твърде много гордост, за да рискува някога да бъде отхвърлен. Но сега бе длъжен да отговори на въпроса, тъй като определена дама, която така силно обичаше да се меси в живота на другите, бе изтърсила някои опашати лъжи, които тези глупаци бяха взели за истина. Нямаше друг изход, освен да се опита по някакъв начин да измъкне и себе си, и Каси от неудобното положение.
— И какво те засяга това, Маккъли?
— Той самият смяташе да се ожени за нея! — провикна се пиянски глас.
Морган рязко се обърна и повлече и брат си със себе си, тъй като Ричард продължаваше да го държи здраво. Но не можа да види негодника, който го бе накарал да се изчерви с приказките си. А и Ейнджъл бе този, с когото искаше да си премери силите си, така че се завъртя обратно, като се опитваше да се откопчи от желязната хватка на брат си.
Ейнджъл се напрегна, питайки се дали да си тръгне и да сложи край на битката, преди още да е започнала. Ала чувството, което го преследваше от началото на седмицата, че се нуждае от нещо като възмездие, все още не го бе напуснало. Измъкна револвера си и го подаде на мъжа зад бара.
— Ще го пазиш ли честно?
Нямаше нужда му обяснява за какво става дума.
— Няма да има нищо честно, ако сега го насочиш срещу Морган — безучастно кимна той. — Все пак ще ти бъда благодарен, ако излезете отвън.
— Аз нямам нищо против, но не мисля, че той ще се съгласи.
— Пусни ме, Ричард — разнесе се в този миг гласът на Морган. — Нямам намерение да го застрелвам, искам само да му строша някой и друг кокал.
Успя да се измъкне от ръцете на брат си, но силно политна напред. След чутото, Ейнджъл реши, че не е много разумно да чака първия удар на Морган, затова вдигна коляно, за да го посрещне. И докато огромният мъж се приготвяше за удар, Ейнджъл ловко заби десния си юмрук в лицето му.
Ударът би трябвало да просне Морган на пода и всеки друг на негово място би се озовал там. Но той бе много едър мъж, а и тялото му бе здраво и мускулесто. Юмрукът на Ейнджъл само го замая. Освен това бе твърде пиян, за да усети каквато и да е болка. На Ейнджъл му се искаше да може да каже същото и за себе си, когато противникът му се нахвърли срещу него.
Десет минути по-късно главата му пулсираше и цялото тяло го болеше, но бе благодарен, че Морган е толкова пиян. В противен случай никога нямаше да го надвие и той бе удивен, че все пак успя да го направи. Просто имаше късмет с онзи последен удар. Разбира се, единствено силната воля го задържаше все още прав на крака.
Ейнджъл протегна ръка към бармана, за да му върне револвера. Мъжът му го подаде, заедно с бутилка уиски и широка усмивка.
— От заведението, мистър. Беше истинско удоволствие да се наблюдава как Морган губи за пръв път. И не се безпокой за щетите. Аз ще се оправя с баща му.
Ейнджъл само кимна. Зад него Ричард грабна една бира от съседната маса, която бе останала непреобърната и я плисна в лицето на брат си. Ейнджъл взе бутилката уиски и излезе.
Чувстваше се много по-добре, независимо от болките. Можеше дори да помоли мис Каси да се погрижи за раните му.
ГЛАВА 17
Някакво подсвиркване събуди Каси. Трябваше й секунда, за да осъзнае, че наистина бе подсвиркване — остро и пронизващо, което звучеше така сякаш идваше зад вратата или някъде съвсем наблизо. Нито за миг не се усъмни кой издава този ужасен звук, но се зачуди каква можеше да бъде причината.
Без да поглежда към часовника си на бюрото, знаеше, че е около полунощ или малко по-късно. Остана будна до късно, очаквайки да чуе, когато Ейнджъл се завърне. Сърцето й бе свито от притеснение и тревога, защото той й каза къде отива. В града, и то в събота вечер, единствената свободна вечер за местните каубои, през която неизбежно се случваха неприятности. Що за същества бяха тези мъже, че постоянно си търсеха белята?
Въображението на Каси рисуваше ужасни картини — престрелка, последвана от нечия смърт, за която тя щеше да е виновна, тъй като Ейнджъл сега нямаше да бъде тук, ако не бе писала на Левис Пикънс. Представяше си, как този път е хвърлен в затвора и как тя се опитва да убеди Франк да го пусне, но не успява. След което се промъква в затвора и освобождава Ейнджъл, но той вече е търсен от закона и е принуден да бяга и да се крие. И всичко бе по нейна вина, защото не бе успяла сама да се разбере с неколцина твърдоглави тексасци.
Беше невероятно, че изобщо успя да заспи и се събуди едва сега от дразнещото слуха подсвиркване. Каси остана да лежи неподвижно в топлото си легло. Утре щеше да го попита за това подсвиркване. За пръв път от последните четири дни, откакто се пренесе да спи в къщата, Ейнджъл се държеше толкова невъзпитано. Обикновено трябваше да напряга целия си слух, за да долови някакъв звук от стаята му.
Но следващият звук, който чу — глухо тупване, като че ли той бе паднал на пода, я накара да скочи от леглото и да се спусне към вратата. Гледката я накара да се закове на място. Ейнджъл стоеше изправен, макар и с явно усилие, и се подпираше на вратата на стаята си. Тялото му бе наклонено, краката му се подгъваха и изглеждаше така сякаш всеки миг ще откажат да му служат. И въпреки това си подсвиркваше. Каси се вбеси.
— Какъв ти е точно проблемът?
Той с мъка отлепи глава от вратата, но почти незабавно я отпусна назад, без изобщо да я извърне към нея. Не мога да си отворя вратата.
— Да не си загубил ключа?
— Не е заключено.
Тя се намръщи.
— Тогава защо не можеш да я отвориш?
— Ръцете ми са твърде подути и не мога да завъртя дръжката.
— И двете ли?
— Не.
— Тогава защо не използваш другата си ръка?
— Не се сетих за това. Благодаря.
В този миг тя разбра, че Ейнджъл е пиян и то много пиян. В главата й зазвучаха предупредителни
