опитвайки се да получи наградата. — В гласа му имаше презрение, когато добави: — Останалите поне бяха ирландци или се бяха постарали да приличат на такива. Можете ли да докажете, че сте изчезналият син на съпругата ми?
Съмнението бе последното нещо, което Ейнджъл очакваше. Прииска му се да се разсмее.
— Не се нуждая от доказателства, мистър.
— В такъв случай няма да получите нито цент…
— Не искам парите ви — прекъсна го Ейнджъл. — Дойдох, за да се видя с нея, преди да замина на запад.
— Е, това е нов подход — скептично призна банкерът. — От любопитство бих искал да знам каква история сте приготвили, за да обясните изчезването си?
— Ако тя пожелае да узнае, ще й кажа — бе всичко, което Ейнджъл намери за необходимо да отговори, като се имаше предвид, че мъжът започваше да го нервира.
Банкерът се поколеба за миг, преди отново да въздъхне примирено.
— Заради съпругата си, съм принуден да ви позволя да се срещнете с нея. Но ви предупреждавам, че само като ви види, тя ще знае дали казвате истината. И ако не ви познае, ще ви бъда благодарен веднага да напуснете къщата ми. Моята съпруга изстрада достатъчно и не искам спомените напразно да я измъчват.
Ейнджъл кимна, напълно съгласен с мъжа. Не бе необходимо да разговаря с нея. Не искаше нищо от нея. Искаше само да я зърне, за да съживи бледия спомен, който пазеше в сърцето си за своята майка. И навярно това щеше да бъде единственият резултат от тази среща, тъй като не можеше да си представи, че една жена ще познае четиригодишния си син в мъжа, в който той се бе превърнал.
Прислужникът отвори по-широко вратата.
— Мога ли да взема палтото ви, сър?
В къщата бе твърде топло, за да остане с него. Ейнджъл не искаше да се изпоти и да ги накара да си мислят, че е нервен. Ала веднага щом свали мушамата си, погледът на банкера бе привлечен от револвера му. Можеше и да се бе изкъпал и преоблякъл, но нямаше никакво намерение да крие какъв е и откъде идва. Беше облечен в черно от главата до петите, а черната триъгълна кърпа бе вързана хлабаво около врата му.
— Да не би да служите на закона? — попита го мистър Уинстън.
— Не.
Домакинът му отново се намръщи.
— Бих предпочел да не носите оръжие в дома ми.
Ейнджъл не понечи да свали револвера си.
— Няма защо да се страхувате, ако сте бил добър с майка ми.
Страните на банкера почервеняха и той се извърна сковано към прислужника:
— Предай на жена ми, че имаме гост. Може да се присъедини към нас в източната гостна.
Слугата се оттегли. Ейнджъл последва домакина си по широкия коридор и до вратата вдясно. Стаята зад нея бе просторна, а мебелировката бе толкова изискана, че той не смееше да седне. Наистина беше нервен, не… по-скоро уплашен. Никога досега не се бе чувствал така. Нямаше работа в тази къща. По-добре да се беше напил.
— Не мога да направя това — внезапно рече той. — Мислех си, че ще мога, но… кажете й… не, не й казвайте нищо. По-добре да не знае нищо за мен.
— Така си и помислих — отбеляза по-възрастният мъж с подчертано презрение в гласа. — Повечето мъже като вас си тръгваха в този момент.
— Няма да ви се обидя, мистър, тъй като вие се грижите за интересите й. Радвам се, че тя има някой, който да го прави.
Ейнджъл действително мислеше, че проявява огромно великодушие, тъй като това, което всъщност му се искаше да каже, бе, че е убивал мъже за много по-незначителни обиди — което не бе истина, — но с думите си искаше да сложи край на предизвикателството. Мъжът обаче кимна и не каза нищо повече.
Ейнджъл се запъти към вратата и напрежението започна да го напуска, когато внезапно едно младо момиче се изпречи на пътя му. То бе красиво, черната й лъскава коса се спускаше на вълни до кръста, а огромните му зелени очи, досущ като на баща му, искряха като изумруди. Вероятно беше на не повече от тринадесет години. Сестра, бе казал Кирби, и дълбоко в сърцето си Ейнджъл знаеше, че сега я гледаше право в лицето.
На гърлото му заседна огромна буца. Не можеше да откъсне поглед от момичето.
То също го гледаше със светнали от любопитство очи и когато заговори на баща си, не отклони погледа си.
— Мама каза, че идва веднага. Кой сте вие?
Изговори всичко на един дъх.
— Ейнджъл — отвърна той, без да се замисли.
— Не се шегувате, нали? Аз имам брат, който също се казва Ейнджъл, въпреки че никога не съм го виждала. Имам и други братя, но мама винаги им казва, че едно момиче трябва да има много братя, за да се грижат за него и да го закрилят.
Ейнджъл не можеше да се види в ролята на закрилник на сестра си. Щеше да застреля всеки, който би се осмелил да я погледне непочтително, а не мислеше, че гражданите на Сейнт Луис ще бъдат във възторг от това.
— Името ми е Кейти — продължи момичето. — Ти моят брат ли си?
Въпросът го прониза като нажежено желязо и сърцето му болезнено се сви. Не знаеше как да й отговори. Истината щеше да му попречи да се махне час по-скоро от тази къща. Банкерът вероятно щеше да го обвини в лъжа. А него щеше да обвърже завинаги. Само една малка думичка и една празна част от живота му щеше да се запълни.
Но съпругът на Ана не му даде възможност да я каже.
— Предаде съобщението си, Кейти. Можеш да си вървиш в стаята.
— Но…
— Предполагам, че не би желала да се държиш невъзпитано, когато имаме гости.
Гласът му бе строг и непреклонен, но въпреки това в него се долавяше нежност и Ейнджъл разбра, че момичето му бе любимка. То излезе, без задължителното „да, сър“, а устните му бяха леко нацупени.
— Благодаря ви, че не отговорихте на дъщеря ми — чу Ейнджъл зад гърба си. — Тя е много впечатлително дете и сигурно щеше да ви повярва.
Да повярва на истината? Колко необикновено! Но Ейнджъл не го произнесе на глас, не отвърна нищо и отново се запъти към вратата. Ако проклетата стая не бе толкова голяма, сигурно вече щеше да е излязъл.
Но не успя. Двамата се срещнаха на прага и едва не се блъснаха един в друг. Той я хвана за ръката, за да я задържи. Чу я как ахна, а след това се засмя, но все още не го бе погледнала. Беше дребна жена. Върхът на главата й едва достигаше до брадичката му. Нямаше нужда да вижда лицето й. Смехът му каза всичко, един звук, който му бе толкова познат, сякаш го бе чувал до вчера.
Това бе тя и спомените се отприщиха като буйна река — за нежните мъмрения, за прегръдките и целувките, за приказките, които му разказваше преди лягане. Припомни си сълзите й, когато му съобщи, че неговият татко е починал, но че мама го обича и винаги ще го обича. Не можеше да си поеме дъх, толкова огромен бе възелът, стегнал гърлото му. Ръката му стисна по-силно нейната. Това я накара да вдигне глава и да го погледне. Добре, че я държеше, защото тя пребледня и изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне.
— Колин? — едва доловимо прошепна жената и Ейнджъл разбра, че тя мислеше, че вижда призрак.
Не каза нищо. Устните му бяха сковани. Тя все още не бе осъзнала, че гледаше сина си, а не баща му. Трябваше веднага да се махне, но не можеше да се помръдне. Не можеше да я пусне. Искаше да я привлече към гърдите си, да я задуши в прегръдките си, но се страхуваше, страхуваше се, че ще я изплаши, че няма да поиска никога да я пусне.
Чувствата го задушаваха. Внезапно изпита желание Каси да е с него и по нейния упорит начин да оправи всичко, защото никога досега в живота си не се бе чувствал толкова безпомощен и уязвим. Вместо
