Джослин Флеминг, вдовстващата херцогиня на Итън, не обръщаше никакво внимание на огненочервената коса, която в този момент разресваше. Наблюдаваше любимия си в огледалото на тоалетната си масичка. Той се бе излегнал на леглото, където двамата току-що прекараха изключително приятен час, и въртеше в ръка някакъв лист хартия. Беше напълно облечен в обичайните си черни впити панталони, синя риза, червена триъгълна кърпа около врата и високи до коляното мокасини. Сакото му от еленова кожа с дълги ресни по ръкавите бе закачено на една от колоните на леглото. Тази вечер нямаше да му трябва, тъй като сестра му и съпругът й щяха да дойдат за вечеря.
Херцогинята се питаше, и то не за първи път, дали ще успее да го накара да си облече костюм за сватбата им. Сериозно се съмняваше в това. Чудеше се също дали годеникът й възнамеряваше да си подстриже стигащата до раменете му черна лъскава коса. Последният път, когато я бе подстригал, го бяха бичували до смърт и то на входа на същото това ранчо.
Сърцето й се свиваше от мъка всеки път, когато видеше дълбоките белези, но той вече не ги криеше от нея. Джослин бе решила, че никога няма да го моли да си отреже косата, след като той нарочно я носеше дълга до раменете, за да знаят всички, че е мелез. Решението да отреже косата си трябваше да бъде негово — когато успееше на превъзмогне горчивината и обидата, ако изобщо някога това станеше.
Джослин мислеше, че му помага да забрави болката и унижението. Поне сега много повече приличаше на щастливия и доволен мъж, когото сестра му описваше. Навъсеният и вечно кисел мъж, приличащ повече на дивак, когото тя бе убедила да я придружи до Уайоминг, бе напълно изчезнал. До деня на смъртта си никога нямаше да забрави изражението на лицето му, когато се престори, че вярва на неговия блъф и се съгласи да му плати петдесет хиляди долара, за да й бъде водач. Никога досега парите на скъпия Едуард не й бяха доставяли по-голямо удоволствие.
— Добре, отказвам се, Колт — заяви Джослин и видя в огледалото как сините му очи се обърнаха към нея. — Любопитството ми повече не може да издържи. Кажи ми какъв е този лист, над който се мръщиш толкова дълго време?
— Това дяволско писмо е от Ейнджъл.
— Кога пристигна?
— Чакаше ме в града, когато отидох тази сутрин. Освен това не бих го нарекъл писмо. Две дяволски изречения, макар че не се оплаквам от това, тъй като навярно е трябвало да накара някой друг да ги напише вместо него, а той никога не е бил от многословните.
Тя леко повдигна вежди.
— Да не би да се опитваш да ме накараш да изпитам съжаление към този твой жалък приятел, съобщавайки ми, че той не умее да пише?
— Никога не съм го питал дали може, но сериозно се съмнявам, като се има предвид как е бил отгледан. Освен това не би могла да му се сърдиш заради действията му в Ню Мексико.
— Не мога ли? Наистина мислех, че ще умра през онзи ден. Можеше да ми каже, че е на моя страна, вместо да ме остави да повярвам в най-лошото.
— Ако ти беше казал, Лонгноуз можеше да за подозре нещо и само един Бог знае дали двамата с Ейнджъл щяхте да се измъкнете живи. Не извинявам това, което е направил, но той е действал с най-добри намерения. От три години бягаше от този мъж, без дори да знаеш как изглежда. Беше време да разбереш.
— За последното съм съгласна — призна Джослин.
— Не е само това. Ако си бе губила времето, за да се чудиш кой е Лонгноуз, когато през онзи ден се появил в спалнята ти, нямаше да действаш толкова бързо и може би щеше да си мъртва, докато успея да дойда и да убия копелето.
Херцогинята не бе помислила затова, но все още не можеше да приеме идеята, че трябва да бъде благодарна на Ейнджъл.
— Ти ми говореше за писмото му — смени темата тя. — Какво те разстрои толкова?
— Не съм разстроен — изръмжа Колт, — а съм объркан.
— Личи ти.
Той я изгледа остро.
— Ейнджъл пише, че ще пристигне след седмица.
— Великолепно — въздъхна Джослин. — Точно навреме за сватбата. Тъкмо това исках да чуя. Поне има ли костюм?
— Ще се наложи да му купиш, херцогиньо.
— Нима? — сладко му се усмихна тя.
Той стана от леглото и застана зад гърба й.
— Моят зет е много прав. Според него една жена се нуждае от време на време малко да й се извива врата.
— Само ако ме докоснеш, Колт Тъндър, не мога да обещая, че когато сестра ти пристигне, двамата ще бъдем в състояние да ги приемем.
Той се наведе и плъзна език по голата й кожа.
— Джеси ще разбере.
— Но Филип няма.
— Много добре — увери я той. — Поне веднъж на ден изпитвам желание да застрелям този твой капризен готвач. Така че днес ще му се подчиня…
— Престани! — засмя се Джослин. — Какво друго пише твоят отвратителен Ейнджъл?
Колт отново се намръщи и погледна към листа в ръката си.
— Той ме моли, докато пристигне, да държа под око съпругата му, която обичала да се меси в живота на другите.
— Не знаех, че е женен. Аз познавам ли я?
— Откъде, по дяволите, да знам? — избухна Колт. — Аз още не съм се срещал с нея.
Херцогинята също се намръщи.
— Тогава как ще можеш да я държиш под око?
— Проклет да съм, ако знам — раздразнено отвърна любимият й. — Не е типично за Ейнджъл да е толкова загадъчен. Всъщност може би не е. Той навярно си мисли, че аз знам за кого се отнася, но проклет да съм, ако знам!
— Описал ли я е?
— Скъпа, аз ти казах дума по дума всичко, което ми е написал. Две проклети изречения.
— Е, струва ми се, че все пак има едно съществено описание — тя обича да се меси в живота на другите. Познаваш ли такава жена?
— В тази част на страната има само една жена, която подхожда на това описание, но не е възможно да е тя. Тя е на гости на баща си в Тексас.
— Ейнджъл не тръгна ли точно за там, след като ни остави в Ню Мексико?
Той поклати глава, но не като отрицание, а по-скоро като израз на пълното му объркване.
— Отказвам да повярвам, че Ейнджъл се е оженил за Каси Стюарт.
— Значи все пак знаеш за кого говори той.
— Джослин, Каси Стюарт е много благовъзпитана и почтена млада дама. Двамата с Ейнджъл изобщо не си подхождат. Подобни жени го карат да бяга като дявол от тамян.
— Това със сигурност обещава да бъде много интересно — усмихна му се в огледалото херцогинята. — Надявам се да се окаже наистина тя, въпреки че вече изпитвам искрено състрадание към бедното момиче.
Той бавно обхвана врата й с ръце.
— Какво искаш да кажеш с това, че вече знаеш? — намръщи се Джеси. — Мразеше, когато й разваляха изненадите. — Каси ми съобщи едва днес. Кога е казала на теб?
— Не ми е казвала — смутено отвърна Колт. — Получих писмо от Ейнджъл. Но все пак отказвам да го повярвам. Ейнджъл и Каси?
