ГЛАВА 34
— Можем ли да поговорим?
Щом влакът потегли от гарата, Каси се отпусна на плюшената седалка. Вероятно трябваше да и бъде мъчно макар, че частният пътнически вагон на майка й пристигна на гарата тази сутрин, иначе Катрин щеше постоянно да намира за какво да мърмори й да се оплаква през следващите няколко дни. Предполагаше, че трябва да бъде добрата дъщеря и щом майка й толкова дълго запази мълчание, след като тя сутринта дойде в стаята й и откри, че дъщеря й е твърде уморена за да стане, Нощницата й лежеше върху пода, а наоколо бяха посипани копчета, някои от които не си подхождаха с нощницата.
— Искам да си тръгнем днес, мамо, но първо искам да поспя още малко — бе всичко, което Каси каза.
— Ще ми кажеш ли защо?
Тонът на Катрин бе изпълнен със сарказъм и тя явно чакаше обяснение, но не очакваше отговора на дъщеря си:
— Не искам да говоря за това.
Изненадващо тя остави Каси да се наспи. Когато по-късно тя се събуди, единствените думи на майка й бяха:
— Уредих да изпратят новите ни дрехи, когато привършат с поправките.
Каси знаеше, че няма да й се размине и в крайна сметка ще трябва да удовлетвори любопитството на майка си, Обаче мислеше да избегне истината, поне доколкото е възможно.
— За какво искаш да говорим, мамо?
— Можем да започнем с това, защо сега се намираме в този влак, вместо след една седмица, както планирахме.
— Избрахме и поръчахме всички дрехи. Нима наистина искаш да останеш в Сейнт Луис само и само да можем да ги вземем с нас? Времето е толкова студено, така че едва ли бихме могли да се наслаждаваме на пребиваването си в града. Сигурна съм, че още утре ще се отегчиш и сама ще настояваш да си тръгнем.
— Ти не би се отегчавала в града, независимо дали е топло или студено. Стига заобикалки. Не е ли по- добре да избегнем излишните обяснения и, веднага да пристъпим направо към истината?
— Какво те кара да мислиш…
— Аз имам очи, бебчо. Видях твоя стрелец във фоайето на хотела.
Каси също го бе видяла, но откакто срещна Ейнджъл, ярко жълтото винаги привличаше вниманието й, където и да се намираше. Така че нямаше начин днес да не забележи неговата жълта мушама. Но се направи, че не го вижда и дори не погледна в неговата посока. Знаеше, че е дошъл, за да се увери, че тя ще напусне града и това я вбеси.
— Защо те е последвал чак в Сейнт Луис? — настоя Катрин.
— Не ме е последвал. Дошъл е поради причини, които нямат нищо общо с мен.
— Знаеш ли защо е дошъл?
— Не.
— Мразя подобни съвпадения — въздъхна майка й. — Те не са естествени.
— Например като съдбата?
Катрин й хвърли остър поглед, отказвайки да приеме, че съдбата има нещо общо в случая.
— Той е бил в стаята ти миналата нощ, нали?
— Да.
— И?
Дотук с намерението й да избегне истината.
— Ейнджъл не може да се сдържи да не се възползва от съпружеските си права, когато съм наблизо.
— Значи този развратен…
— А на мен ми е трудно да му откажа тези права.
— Каси!
— Така че той предложи да се прибера у дома.
Думите й смаяха Катрин.
— Той го е направил? Искаш да кажеш, че този мъж наистина притежава здрав разум?
— Не е смешно, мамо.
— Не съм и предполагала, че е, бебчо.
— Както и да е, той се държа твърде властно, въобразявайки си, че има право да ми заповядва.
— Всички мъже си мислят така. Никога не съм могла да разбера защо. Жените в Уайоминг вече получиха правото да гласуват, могат да бъдат съдебни заседатели, можем също да се похвалим, че жените в нашия щат първи извоюваха правото да се зачита тяхното мнение, но съпрузите все още си мислят, че тяхната дума е закон.
— Татко никога не е бил такъв.
— Твоят баща е изключение. — Катрин млъкна и след миг се засмя. — Другото изключение са семейство Съмърс. Много добре знаем кой носи панталоните в тяхната къща и те много добре му прилягат.
— Това, което казваш, не е много любезно, мамо. И не е истина. Двамата са равностойни партньори. Ако възникват разногласия, ги обсъждат. Нито един от тях не заявява просто „направи го“, смятайки че с това слага край на спора.
— Чейс Съмърс не е толкова глупав — усмихна се Катрин. — Признавам, че понякога Джеси стъпва покрай него на пръсти, но в повечето случаи се разхожда отгоре му.
— Само защото той й го позволява — настоя Каси. — Има разлика.
Катрин внезапно се намръщи.
— Как така се отклонихме от темата?
На Каси й се искаше майка й да не го бе забелязала толкова скоро.
— Обсъждайки деспотизма на мъжете. Преди да притесниш и двете ни с въпроса си, да, ще трябва да почакам още един месец, преди да подам документите за развод.
Ейнджъл почука на входната врата на масивната каменна къща. Знаеше, че не трябва да е тук. Беше се изкъпал и преоблякъл. Изглеждаше спретнат и чист, само косата му бе по-дълга, но не възнамеряваше да се подстригва до пролетта. Въпреки това не би трябвало да е тук. Нямаше друг избор — или трябваше да се напие до безсъзнание, за да забрави за малката си съпруга, или да дойде тук. Не му се искаше да се напива.
Вратата се отвори. На прага застана мъж с къдрава бяла коса, бакенбарди и строг костюм. Кожата му бе тъмна, почти черна.
— С какво мога да ви услужа, сър?
— Бих искал да разговарям с господарката на този дом — отвърна Ейнджъл.
— Кой е, Джеферсън? — обади се друг глас, последван от появата на висок мъж на средна възраст с руса коса и зелени очи.
— Не знам, господин Уинстън. Този джентълмен желае да разговаря с госпожа Ана.
Зелените очи се присвиха и внимателно огледаха Ейнджъл.
— Мога ли да попитам каква работа ви води при съпругата ми?
— Вие ли сте банкерът?
Очите се присвиха още повече.
— Да.
— Тази сутрин узнах, че вашата съпруга е моята майка. Казвам се Ейнджъл… О’Рурк.
За пръв път произнасяше това име. Изпита удоволствие да го каже, но името предизвика въздишка от страна на съпруга на Ана.
— Разбирам — примирено рече той. — Вие сте петнадесетият Ейнджъл, който чука на вратата ми,
