— Ако се опита да хареса тази, може да се смята за мъртъв.
Бартоломю вече бе разбрал, че този мъж с револвер на бедрото навярно е Ангела на смъртта, както го бе нарекла Каси. След последната забележка, той се строполи като мъртъв на пода.
— По дяволите! — с отвращение го изгледа Ейнджъл.
Припадналият мъж във фоайето на хотела със сигурност щеше да привлече вниманието на Каси и майка й, но един поглед в тяхна посока му показа, че те вече не бяха там. Обърна се тъкмо навреме, за да види как излизат през изхода.
— За забавление ли го правиш — чу се глас зад гърба му, — или просто не можеш да се спреш?
Ейнджъл хвърли още един презрителен поглед към мъжа на пода и се обърна.
— Какво искаш, Кирби?
Финъс се засмя.
— Предполагам, че не можеш да се спреш. Но ще трябва да скриеш револвера си. Хората в този град започват да нервничат, когато видят друг, освен представител на закона, да носи оръжие.
— Свикнал съм да изнервям хората — равнодушно отвърна Ейнджъл. — Ако това е всичко, което имаш да ми кажеш…
— Бих добавил, че изглеждаш ужасно.
— Можеш да запазиш мнението си за себе си.
Ейнджъл се обърна, за да си тръгне, но Финъс го настигна.
— Май си в много лошо настроение, така ли е?
Ейнджъл не му обърна внимание.
— Може би това ще те развесели.
Размаха лист хартия пред лицето на Ейнджъл. Той спря, но не се протегна да го вземе. Финъс отдръпна листа, когато внезапно му хрумна, че Ейнджъл може би не знаеше да чете, което не би било невъзможно, имайки предвид кой го бе отгледал. Детективът реши да не любопитства.
— Открил си някой стар вестник? — предположи Ейнджъл.
Финъс кимна.
— Един, в който навремето е работил много съвестен репортер. Историята е публикувана на цялата първа страница.
— Имената?
— Колин и Ана О’Рурк.
— О’Рурк?
— Такава бе и моята реакция. Никога не бих предположил, че си ирландец. Всеки ирландец, който съм срещал, дори и второ, и трето поколение американци, има келтски акцент, но твоят е напълно изчезнал.
— О’Рурк — повтори Ейнджъл още веднъж, този път по-бавно.
Много бързо би могъл да свикне с подобно име. А това бе всичко, което искаше, напомни си той, да има фамилно име, защото му бе писнало да казва „само Ейнджъл“. Детективът започна да му преразказва статията от вестника.
— Ана О’Рурк е пристигнала тук със сина си на гости на приятелка от детинството. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но е била вдовица. Баща ти, Колин О’Рурк, е бил второ поколение американец и е бил инспектор в железниците и затова вероятно не си го спомняш. Работата му е налагала често да пътува. Майка ти е пристигнала от Ирландия и наскоро след това се е омъжила за баща ти. Явно е изпитвала тъга по родината си, защото след като баща ти починал тя решила да те заведе в Ирландия. Но преди това искала да се сбогува с приятелката си. Според репортера Ана е била в града около седмица, когато четиригодишният й син Ейнджъл изчезнал от ливадата пред къщата на Дора Кърмайн. В един момент си бил там, а в следващия — вече те е нямало.
— Искаш да кажеш, че тя наистина ме е нарекла Ейнджъл?
— Така изглежда.
— И след като по онова време съм бил на четири години, това означава, че сега съм на двадесет и четири вместо на двадесет и шест, както мислех досега.
Финъс се ухили.
— За пръв път чувам някой да става по-млад вместо по-възрастен. Както и да е, били са организирани групи, които да те търсят и е била обещана награда. Отначало всички предположили, че си се отдалечил от къщата и след това си се изгубил, и затова на никого не му е хрумнало да те търси извън града. Открих да се споменава за теб в друг вестник, датиран няколко седмици по-късно, където отново се съобщаваше, че още не си намерен и се потвърждаваше наградата, която е била доста голяма. Изглежда половината от този град те е търсил.
— Как каза, че е името на приятелката на майка ми?
— Дора Кърмайн.
— Тя все още ли живее тук?
Финъс кимна.
— Тъкмо се връщам от посещение при нея. Исках да проверя дали историята от вестника отговаря на истината.
— Не си й казал за мен, нали?
— Не. Казах й, че съм от кметството и изготвям доклад за увеличаването на престъпността през последните двадесет години.
Ейнджъл заби поглед в пода.
— Тя каза ли, дали майка ми е още жива?
— Да, жива е.
— Предполагам, че се е върнала в Ирландия, както е възнамерявала?
— Според госпожа Кърмайн, Ана О’Рурк никога не е напускала Сейнт Луис. Не е искала да се откаже от надеждата, че един ден ще се върнеш при нея. Живее на девет пресечки оттук в едно от старите градски имения. Преди осемнадесет години се е омъжила за богат банкер. Той е бил вдовец с две деца. Тя му родила още няколко, така че ти имаш двама природени братя и една сестра.
Ейнджъл го изгледа спокойно.
— Не замисляш да ни събереш, нали?
— И без това вече пристъпих някои от принципите си в този случай. Не възнамерявам да продължавам да го правя.
— Добре.
Финъс се намръщи.
— Струва ми се, че не мислиш да я посетиш.
— Не мисля. Тя си има ново семейство и не виждам защо трябва да смущавам и обърквам живота й.
Финъс го изгледа продължително и сетне сви рамене.
— Може би си прав. Все пак в крайна сметка тя е само твоята майка. Какво значение има дали някога ще разбере, че първородният й син е жив?
— Това, което се е случило с него, не е никак приятно.
— Истината рядко е толкова лоша, колкото си въобразяваме. Тя вероятно си мисли най-лошото.
Ейнджъл свъси вежди.
— По-лошо от това, което съм? Съмнявам се.
— Не си ли прекалено жесток към себе си? В сравнение с някои от престъпниците, които съм проследявал, ти си истински светец. Бил си отвлечен и отведен на запад, но това не е било по твоя вина. Налагало се е да се приспособиш към живота там и ако ме питаш, смея да кажа, че си се справил доста добре.
— Някой да те е питал?
Финъс се отказа и му подаде лист хартия.
— Адресът е тук, ако промениш решението си. Ще оставя сметката на рецепцията в хотела ти. Беше интересно да се запознаем, Ейнджъл О’Рурк.
