дълговете си.
Девойката се спусна към него, за да го настигне, преди да е завил зад къщата.
— Какъвто и дълг да имате, той няма нищо общо с мен, мистър!
— Сега вече има.
— Но това е невъзможно! Ще трябва да ви го кажа още един път. Вие не можете…
Силният рев, който се разнесе вътре в къщата, накара двамата да се заковат на място. Ейнджъл се обърна и видя огромната котка, седнала на прозореца и вперила поглед в тях. За щастие прозорецът не бе отворен, но това не го успокои напълно. А това, че котката бе явно домашен любимец, не я правеше по- безопасна.
— Какво е това нещо? — накрая попита той.
— Черна пантера.
— Не знаех, че в Тексас има подобни зверове.
— Няма. Марабел е дошла от Африка.
Ейнджъл нямаше намерение да пита по какъв начин.
— Докато съм тук, дръжте я далеч от мен.
Девойката настръхна.
— Ако оставахте тук, нещо, което няма да стане, щях да настоявам да се сприятелите с Марабел. Освен това щяхте да бъдете длъжен да й представите коня си, поради очевидни причини, но вие няма да останете! Конюшнята е натам. — Посочи към дългата сграда в съседство до хамбара. — Вървете и си изберете кон и се върнете там, откъдето сте дошли!
Навярно смяташе, че с това е решила проблема и в известен смисъл бе права. Каси понечи да се обърне и да тръгне, когато провлаченият му глас я спря.
— В такъв случай предполагам, че ще трябва да се погрижа за вашия проблем, и то така, както аз намеря за добре.
Очите й се разшириха от гняв.
— Няма да го направите.
Той не отвърна нищо.
— Много добре! — рязко рече тя. — Можете да останете, но няма да убивате никого! Нито ще стреляте! Никакви мъртъвци! Ясно ли е?
Не изчака отговора му и се отдалечи с гордо вирната глава. С цялото си поведение показваше, че е отстъпила против волята си. Дразнеща жена. Ако не се нуждаеше от сътрудничеството й, за да реши проблема й, това щеше да е последният път, когато я виждаше. И все пак щеше да се справи по свой начин. Чу тропота на колелата на кабриолета й, заминаващ за града, и се сети, че все още не знае какъв е проблемът й. По дяволите, тази жена наистина го изкарваше от кожата му!
ГЛАВА 4
Нищо нямаше да излезе. По пътя до града Каси имаше достатъчно време, за да премисли всички последици, включително и най-лошите — семействата Катлин и Маккъли могат да решат, че тя е решила да се бори с тях. Какво може да направи един наемен стрелец, освен да сипе заплахи? И ако хората срещу него не им обърнат внимание, стрелбата ще започне. Точно от това се нуждаеше баща й — да се върне у дома и да попадне в разгара на война!
Трябваше да бъде по-твърда с този мъж. Не биваше да обръща внимание на приказките му, а още по- ясно да му заяви, че не се нуждае от услугите му. Един професионален стрелец не можеше да реши проблема й. Наистина имаше нужда от помощ, но не и от неговата. Щеше да му го заяви веднага щом се върне в ранчото.
Но въпреки това тя не изпитваше желание да го направи. Разбра, че е наемен стрелец още преди да узнае името му. Но тя го познаваше или по-скоро бе чувала за него. Той бе от същата част на страната, в която тя бе родена и живяла, а през последните единадесет години той се подвизаваше главно в Шайен. Но до днес никога не го бе виждала, дори и отдалеч. Тъй като живееше в Шайен в промеждутъка между някоя нова и стара задача, местните жители се хвалеха, че това бил родният му град. Дори и да имаше истински дом, никой не знаеше къде е.
Освен това не се покриваше с представата й за прочутия Ейнджъл. Не бе толкова висок, както например мъжете от семейство Маккъли, малко над метър н осемдесет, но ръстът му не се забелязваше, ако човек не стои редом с него. Разбира се, Каси не бе висока, така че той се извисяваше доста над нея, но не височината бе това, което правеше впечатление у Ейнджъл.
От разстояние човек виждаше мъж, облечен целия в черно, с изключение на жълтата мушама, която обгръщаше силното му мускулесто тяло. Веднага се набиваха в очи револвера в кобура на бедрото, сребърните шпори, които блестяха на слънцето, шапката с широка периферия, нахлупена ниско над челото, както и уверения начин, по който яздеше коня си.
Но когато човек го погледнеше отблизо, първото нещо, което забелязваше, бяха очите му. Те бяха безмилостни и жестоки. Очите му бяха огледало на същността му черни като смола, бездушни, очи на човек, който няма съвест и не се страхува от нищо. Притежаваха нещо хипнотично и хармонираха отлично с лицето му — изключително мъжествено, с квадратна брадичка, гладко избръснато, остър нос, сякаш изсечен с длето и изпъкнали скули. Всъщност не след дълго човек осъзнаваше, че лицето му притежаваше някаква особена груба красота. Каси го разбра едва когато бе преполовила пътя до града.
Но не в това бе главното — по-важното бе самата му натура. Той не бе от този тип мъже, с които Каси би искала да има нещо общо при никакви обстоятелства. Ако трябваше да бъде искрена със себе си, длъжна бе да признае, че той я плашеше. Не можеше да пренебрегне факта, че част от работата му включва убийство на хора, а той бе изключително добър в това.
Единствената й надежда бе, че съседите й няма да разберат, че Ангела на смъртта я е посетил в ранчото. Съществуваше вероятност лошата му слава да не бе достигнала толкова далеч на юг, но това нямаше голямо значение, тъй като само един поглед бе достатъчен, за да се разбере какво представлява. Надяваше се, че никой няма да узнае, че той е бил в ранчото „Двойно С“ и че ще си тръгне до края на деня.
Последното й напомни да изпрати още една телеграма до Левис Пикънс, преди да напусне града. Ще му благодари за загрижеността и ще го излъже. Ще му каже, че вече няма никакъв проблем, така че не се нуждае от неговия Ангел на състраданието. След това ще съобщи на Ейнджъл какво е направила и съвсем ясно ще му заяви, че не е необходимо да й се мотае наоколо. Той ще си замине, а тя ще се озове отново там, където се намираше преди шест седмици. С тази разлика, че сега почти не й оставаше време, за да измисли какво да прави.
Каси излезе от оръжейния магазин, където остави револвера си, и се запъти към гарата, за да изпрати телеграмата. Днес бе принудена да вземе със себе си пушката, която обикновено бе пъхната под седалката на кабриолета. Знаеше как да си служи с нея, така както умееше да стреля и със своя колт, но пушката бе доста тежка и неудобна за носене. Трябваше да вземе другия револвер, преди да тръгне от ранчото, но бе толкова ядосана, че дори не сети за това.
Да дойде в града без оръжие бе немислимо и доста опасно. Въпреки че досега не бе видяла нито един от семейство Катлин или Маккъли, нито пък някой от верните им работници, още не бе изключено да ги срещне, тъй като рядко се случваше да дойде в града и да не се натъкне поне на един или двама от тях. Но Рафърти Слейтър и Сам Хедли бяха тези, които истински я тревожеха и те бяха главната причина винаги да бъде въоръжена.
Тези двамата работеха отскоро за семейство Катлин, но вече си бяха създали доста врагове в града, тъй като бяха грубияни и често налитаха да се бият. Те не бяха от мъжете, които Дороти Катлин обикновено наемаше, бяха скитници, които не се задържаха продължително на едно място и се хващаха на работа колкото да изкарат достатъчно пари, за да се напият здравата в събота вечер. Несъмнено скоро щяха да бъдат уволнени, но междувременно все още работеха за Дороти Катлин и бяха на нейна страна, а за съжаление, Каси бе на противоположната.
Девойката потръпна от ужас, когато си спомни онзи ден в магазина за месо, когато двамата я бяха приклещили, препречвайки й всеки изход за бягство, Сам я буташе, а Рафърти я държеше и опипваше по
