места, където нямаше право да я докосва. А погледът в очите му говореше достатъчно красноречиво, че ще има и нещо много повече, ако отново му падне в ръцете. Сам просто искаше да я уплаши, докато Рафърти искрено се наслаждаваше на ситуацията.
Никога дотогава не й се бе случвало подобно нещо и нямаше да позволи да й се случи още веднъж. Ако види Рафърти Слейтър в града и той се опита да я приближи, първо ще стреля и след това ще го попита какво желае. Този мъж никога нямаше да има възможност да я докосне отново с мръсните си ръце.
Инцидентът толкова я бе уплашил, че тя се отказа да използва конюшнята зад магазина. Днес бе оставила кабриолета си пред дрогерията в центъра на Коули. На стената имаше пощенска кутия и тя пусна в нея писмото до майка си. Каси отиде да довърши останалите си задачи, но когато се запъти към гишето на гарата, което едновременно с това бе и телеграфно бюро, видя, че файтонът бе там, където го бе оставила, но отзад бяха привързани още два коня.
Девойката се закова на място и се огледа, търсейки Ейнджъл. Нито за миг не се усъмни, че единият от конете е неговия, а другият — този, който бе взел от конюшнята на ранчото. Не бе трудно да го забележи — жълтата му мушама бе прекалено ярка.
Той се бе облегнал на стената на салона „Втори шанс“, намиращ се от другата страна на улицата. Шапката му бе нахлупена ниско на челото и не позволяваше да види кого наблюдава, но имаше чувството, че е самата тя.
Това я накара да се почувства неспокойна. Не разбираше защо я бе последвал до града. Той не помръдна от мястото си, нито дойде при нея да й каже защо е тук. Ала всички на улицата го бяха забелязали. Коули бе малък град, а Ейнджъл бе чужденец. Съвсем естествено бе хората да се чудят кой е той, дори и да не подозираха, че е професионален стрелец.
Каси гневно стисна устни. Дотук е намерението й да запази посещението му в тайна. Сега не можеше да напусне града, без да говори с него, още повече, че конят му бе привързан към кабриолета й. Дори тази сутрин местните жители да не знаеха накъде се е запътил, сега вече бяха разбрали. До края на деня всички щяха да си задават въпроса: каква работа има дъщерята на Стюарт с един професионален стрелец? Но враждебно настроените й съседи едва ли щяха дълго да си задават този въпрос. Не, те щяха да пристигнат в ранчото и да поискат обяснение и ако дотогава Ейнджъл не си е заминал, адът щеше да се стовари върху главата й.
Всичко бе по нейна вина. Не биваше, да се оставя този мъж да я уплаши и да я подведе с приказките си. Обаче вместо това, тя му разреши да остане и по този начин му позволи да си пъха носа в работите й. А фактът, че я бе последвал до града и сега я наблюдаваше отдалеч, сякаш се бе самоназначил за неин пазач, показваше, че смята да прави това, което си е наумил, без да се съобразява с мнението й.
Каси тръгна надолу по улицата, без повече да го удостоява с внимание. Ускори крачка, тъй като се страхуваше, че той ще я спре, преди да е успяла да изпрати телеграмата. И наистина я спряха. Но този, който я спря, не бе Ейнджъл.
Морган Маккъли излезе от седларския магазин на Уилсън и се озова точно на пътя й. Каси едва не връхлетя отгоре му. Когато го позна, тя се опита да се промуши незабелязано покрай него, но нямаше късмет.
Морган се мислеше за покорител на женски сърца. Дали бе истина или не, но го привличаше всичко, което носеше пола. Веднага зърна Каси и се изпречи пред нея. Тя се опита да го заобиколи, но той отново препречи пътя й. Младото момиче най-после отстъпи и го възнагради със свиреп поглед, който обаче нямаше никакъв ефект.
С огорчение бе осъзнала, че никой в Тексас не я взимаше на сериозно. Всички се смяха, когато я видяха да ходи въоръжена. Никой не обръщаше внимание на гнева й. Отнасяха се към нея, сякаш бе някое безобидно насекомо, което лесно можеха да прогонят — с изключение на случаите, когато черната й пантера седеше в краката й. Дори безстрашните мъже от семейство Маккъли бяха нащрек в присъствието на Марабел.
Но Каси никога не водеше със себе си животното в града, а намръщеният поглед, с който я изгледа Морган, имаше по-голям ефект от нейния смразяващ поглед преди малко. Беше открито заплашителен.
Двадесет и една годишният Морган бе вторият син на Ар Джей, но също като братята си бе висок над метър и деветдесет и доста як. Всички приличаха на баща си — с червеникави кафяви коси и тъмнозелени очи. Каси не вярваше, че някой от тях би я наранил физически, но въпреки това се страхуваше от откритата им враждебност. Те лесно избухваха, а един мъж с гореща глава бе способен на доста глупави неща, които обикновено не би и помислил да стори.
— Не смятах, че ще те срещна тази седмица в града, мис Стюарт — безгрижно рече Морган.
Само преди два месеца той я наричаше Каси, както и повечето й приятели и съседски семейства. Една събота я бе поканил на танци в хамбара на Уйл Бейтс, а следващата неделя на пикник край Уйлоу Ридж. Намеренията му бяха съвсем ясни — той я ухажваше. А тя бе изключително поласкана и заинтригувана от него. В крайна сметка всички братя Маккъли бяха много красиви мъже, а както бе установила през последните години, беше доста трудно да намери мъж, който бе готов да се ожени за нея и… Марабел.
Не че Морган харесваше пантерата, но това не го спря да ухажва господарката й — поне докато не се бе намесила в живота на брат му по начин, който никога нямаше да й простят или забравят. И след като Каси се превърна в център на гнева им, той й даде да разбере, че винаги се е интересувал единствено от ранчото на баща й.
Каси не бе сигурна дали думите му бяха искрени, или ги бе изрекъл в пристъп на гняв, но въпреки това й причиниха болка. Тя и без това нямаше голямо самочувствие, що се отнасяше до мъжете. А Морган Маккъли съвсем го бе стъпкал. Най-тъжното бе, че тя наистина го харесваше и за няколко кратки седмици в сърцето й бе избуяла надежда. Ала сега… не бе останало нищо, дори и мимолетното удоволствие да е близо до него. Изпитваше единствено съжаление и доста силно раздразнение.
Небрежната му забележка я накара да застане нащрек, защото от опит знаеше, че не е толкова нехайна.
— Защо смяташ така? — предпазливо попита девойката.
— Мислех, че ще си твърде заета да си стягаш багажа.
Трябваше да знае, че не би могла да се срещне с някой от семейство Катлин или Маккъли, без да й се напомни за настоящето й затруднение. Именно Маккъли й бяха поставили срок, в който да напусне ранчото, ако не иска да го види сринато до земята.
— Е, сгрешил си — с напрегнат тон отвърна тя и направи още един опит да мине покрай него. Той отново застана пред нея и това я принуди гневно да добави: — Ти наистина ставаш противен, Морган. Остави ме да мина.
— Първо ще ми кажеш кой е онзи непознат, дето тази сутрин се е насочил към ранчото на баща ти.
Каси вътрешно изстена. Не бе имала време да измисли приемлива причина за посещението на Ейнджъл, ай трябваше доста, защото не умееше да лъже и извърта. Освен ако предварително не се бе упражнявала доста дълго, за да звучи убедително, всеки щеше да познае, че не казва истината.
Въпреки това реши да опита.
— Нищо особено, просто минавал оттук и си търси работа.
— Тогава трябваше да го насочиш към нас — заяви Морган. — До края на седмицата едва ли ще имаш работа за когото и да било.
Каси се смръзна при това второ напомняне, че трябва колкото се може по-скоро да си тръгне оттук. Надяваше се, че заплахите да изгорят до основи ранчото на баща й, са само плод на мимолетен гняв, а не реална опасност. Та нали се бе сприятелила с тези хора, дори един от тях я бе ухажвал. Но всичко това беше преди да се намеси в живота им.
Подмина въпроса за Ейнджъл, тъй като Морган сам й бе дал възможност да смени посоката на разговора.
— Трябва да говоря с баща ти, Морган. Кажи му, че утре ще намина…
— Той няма да желае да те види. Истината е, че Клейтън съвсем го вбеси и искаш ли да узнаеш защо, мис Стюарт?
Тя поклати глава, сепната от резкия му тон. Наистина не искаше да знае, защото каквато и да бе причината, отново щяха да обвинят нея независимо дали бе виновна, или не.
Но Морган бе решил да й каже и продължи с унищожителен тон:
