Пътешествие към Арктур

беше дълбоко натъжен, че благородната жена страдаше заради жертвоготовността си. Панаве започна да го успокоява.

— Наистина, пътуването дотам и обратно беше дълго и мъчително, но бъдещите й пътувания ще са по- леки… Такава е природата на саможертвата.

— Не ми е ясно как аз едва успях да се справя с огромното разстояние сутринта, а тя е вървяла два пъти повече!

— Във вените й вместо кръв тече любовта, затова е толкова силна — успокои го Панаве.

— Знаеш ли, тя ми преля от кръвта си?

— Сигурно, защото иначе даже нямаше да можеш да стоиш прав — кимна мъжът в бяло.

— Никога няма да го забравя.

Преминаващият ден отвън, гаснещата светлина във входа на пещерата, прохладното уединение вътре приспиваха Маскул. Но любопитството му беше по-силно от умората.

— Ще й пречим ли, ако поговорим? — попита той.

— Не.

— Как се чувстваш?

— Трябва да поспя — въздъхна Панаве. — Но за теб е по-важно да научиш още нещо за новия си живот. Не всичко е толкова невинно и идилично, както си мислиш. Преди да обходиш този свят чак до края му, трябва да си готов за опасностите му.

— О! Знаех си! — възкликна Маскул. — Как да постъпим? Да ти задавам ли въпроси или ще ми разкажеш най-важното според теб?

Панаве направи знак на Маскул да седне върху една купчина папрат, а сам той се настани на друга, облегнат, на лакът и с изпружени крака.

— Ще ти разправя за моя живот — започна той. — От събития ще разбереш на каква планета си попаднал.

— Много съм ти задължен — поблагодари Маскул и се приготви да слуша.

Панаве, замислен, започна разказа си след кратка пауза с равен и благ глас.

РАЗКАЗЪТ НА ПАНАВЕ

— Първият ми спомен е от времето, когато бях тригодишен (съответства на вашите петнайсет години, защо тук растежът е по-бърз). Родителите ми ме заведоха при Брудвиол, най-големия мъдрец на Торманс. Домът му беше в голямата гора Уомбфлаш. Вървяхме три дни сред дърветата, а нощувахме под клоните. Колкото повече напредвахме, дърветата ставаха все по-високи и скоро върховете им се загубиха от погледа ни. Дънерите им бяха тъмночервени, а листата — от светъл улфир. Баща ми непрекъснато спираше да медитира. Ако не го прекъсвахме насила, щеше да си остане по половин ден, потънал в съзерцание. Майка ми произхождаше от Пулингдред и нямаше подобни привички. Беше прекрасна, великодушна, обаятелна… и енергична. Тя непрекъснато го подканяше да продължим пътя си. Безкрайните им кавги ми причиняваха страдание. На четвъртия ден прекосихме част от гората, опасваща Пластящото се море. Неговата повърхност е осеяна с водни ями, които не издържат тежестта на човек и тъй като тези участъци не се различават от останалите, е опасно за преминаване. Баща ми посочи незабележима линия към хоризонта и ми каза, че това е Островът на Свайлон. Понякога натам отиват пътешественици, но никой не се е върнал обратно. Вечерта него ден намерихме Брудвиол прав насред дълбока кална яма, заобиколена от всички страни с високи по деветдесет метра дървета. Беше едър старец, здрав и мускулест, сбръчкан и навъсен. На възраст беше сигурно на сто и двайсет от нашите години или почти на шестстотин от вашите. Тялото му беше троично… с три крака, три ръце и шест очи, разположени на равно разстояние едни от други на главата му. Затова имаше много зорък и проницателен вид. Беше застинал неподвижен в някакъв транс. Впоследствие научих поговорката му „Да легнеш означава да спиш, да седнеш означава да мечтаеш, да си прав означава да мислиш“. Баща ми мигновено изпита желание да го имитира и потъна в поредната медитация. Майка ми обаче троснато ги събуди и двамата. Мрачен и разгневен, Брудвиол я попита какво иска. Тогава и аз научих каква е целта на пътуването ни… Бях необикновен… нямах пол. Дълбоко разтревожени, майка ми и баща ми искаха да получат съвет от най-мъдрия сред хората.

— Сигурно ще се намери разрешение — възвърнал учтивостта си, ни успокои Брудвиол. — Сега ще ви обясня това чудо. Всеки мъж и всяка жена сред нас е убиец. Ако е мъж, той е воювал с жената, родена в същото тяло заедно с него, и я е убил. Ако е жена, тя е погубила мъжа. А в това дете битката още продължава.

— Как да ускорим края й? — попита майка ми.

— Нека детето съсредоточи волята си върху битката и ще получи пола, който желае.

— Ти, разбира се, желаеш да си мъж? — попита ме майка ми с настойчива молба в гласа.

— В такъв случай, ще погубя дъщеря ти и ще извърша престъпление — възразих аз.

Гласът ми привлече вниманието на Брудвиол.

— Детето изрече думи на великодушие без капка егоизъм — заяви мъдрецът. — В него проговори мъжът и сложи точка на тревогите ви. Още преди да се върнете у дома, детето ще стане момче.

Баща ми си тръгна, а майка ми близо десет минути остана коленичила пред Брудвиол, който я гледаше благосклонно.

Не след дълго научих, че Алппен е започнала да осветява по няколко часа всеки ден тази гора. Мъдрецът станал меланхоличен и умрял.

Пророчеството му се сбъдна. Преди да стигнем у дома, вече знаех що е срам и свян. По-късно често се връщах към думите на мъдрия старец, когато се опитвах да разбера съществото си. И стигнах до извода, че напразно е бил смятан за най-мъдър сред людете, защото в този случай не бе успял да открие истината. Между мен и сестра ми близначка, затворена в същото тяло, не е имало никога война, а инстинктивно уважение към живота, което ни спря и двамата да се борим един срещу друг. Характерът й беше по-силен от моя и тя се пожертва заради мен, пък дори да е било несъзнателно.

Щом разбрах какво е станало, заклех се нито да ям, нито да убивам или да унищожавам каквото и да е, което съдържа живот… и оттогава съм верен на обещаното.

Едва възмъжах, и баща ми умря. Майка ми незабавно го последва. Намразих спомените от родната си страна и реших да замина за родината на майка ми, където, както ми разказваше тя, природата била свещена и безлюдна.

Една гореща утрин се озовах на Калдаръма на Майстора, наречен така или защото Майстора го пресякъл веднъж, или защото е природен феномен: стръмен перваз с дължина трийсет километра, свързващ Ифдон Марест с пограничните планини на родината ми. От двете му страни лежат страховити бездни, долини с дълбочина от две хиляди и петстотин до три хиляди метра. На места корнизът не е повече от четирийсет сантиметра широк. Посоката му е от север на юг. Долината от дясната ми страна беше скрита в сянка, а отляво росата лъщеше под слънцето. С боязън пристъпях по смъртоносната пътека и изминах няколко километра. Далеч на изток долината беше оградена от плато, което свързва двете планински вериги и се издига по-високо и от най-високите върхове. Наричат го Възвишенията Сант. Никога не съм ходил там, но научих две любопитни подробности относно обитателите на местността: първо, нямат жени и второ, че дори да обичат да пътешестват из други страни, никога не усвояват навиците и нравите на хората, при които отсядат.

В крайна сметка ми се зави свят, легнах по корем, с две ръце се вкопчих в краищата на пътеката и останах продължително време неподвижен, захлупил очи към пръстта. Щом световъртежът попремина, се почувствах като нов, изпълних се със силна радост и самоувереност. Стигнах до половината на Калдаръма и в далечината съзрях, че към мен се приближава човек. Уплаших се отново, този път, защото нямаше да успеем да се разминем на тясната пътека. Въпреки това продължих да вървя бавно и скоро приближих непознатия дотолкова, че да го позная. Беше Слофорк, когото някои смятаха за магьосник. Никога досега не го бях срещал, но го разпознах по външните му белези. Кожата му беше яркожълта, носът му, който сигурно бе полезен орган, имаше форма на хобот и с нищо не допринасяше за хубостта му — поне не и според моите представи за красота. Определяха го като магьосник поради чудното му свойство да отглежда нови крайници и органи. Разказват, че една вечер той прерязал бавно крака си с тъп камък и после прекарал две нощи в страховити болки, докато новият му крайник поникнал и пораснал. Нямаше репутацията на мъдрец, обаче