— Разговорите съкращават пътя — настоя той.
Маскул понечи да тръгне. Джойуинд го привлече нежно към себе си.
— Нали заради мен не мислите нищо лошо за жените? — прошепна тя.
— Вие сте светица — отвърна той.
Джойуинд бавно се отдалечи в дъното на пещерата и остана там, потънала в мислите си. Панаве и Маскул излязоха на открито.
Към средата на възвишението те се натъкнаха на поточе с безцветна прозрачна и газирана вода. Щом утоли жаждата си, Маскул се преобрази. Всичко наоколо му се стори реално, бляскаво и цветно, и едновременно с това нереално, призрачно и тайнствено. Той се спускаше надолу по хълма, като че ли унесен в летаргичен сън.
Щом достигнаха равнината, Маскул съзря пред тях огромна гора от високи дървета с изключително странни форми и кристални листа. Като вдигна очи, му се стори, че над тях има стъклен похлупак. Листата намаляваха пламтящата сила на безмилостната бяла слънчева светлина. Двамата мъже можеха да си представят дори, че се разхождат из прохладни елфически поляни.
Пред тях се откри съвършено права, възширока алея, която потъваше в гората и се губеше от погледа.
Маскул искаше да поговори със спътника си, но не намираше думи да започне. Панаве го гледаше и се усмихваше неопределено — сурово и едновременно очарователно, почти като жена — и неочаквано наруши тишината. Маскул не можеше да разбере дали говореше или пееше. От устните на Панаве течеше бавен музикален речитатив, подобен на омагьосващо адажио, изпълнено на струнен инструмент с дълбок звук. Но вместо повторения и вариации по една-две кратки теми, както е при земната музика, темата на Панаве се нижеше безкрай. Ритъмът и мелодията й приличаха на разговор. Не беше рецитация, защото в интонацията му нямаше нищо надуто декламаторско. Беше като дълга тиха вълна от пленителни емоции.
Маскул го слушаше унесен, но и объркан. Като че ли всеки миг песента, ако можеше да бъде наречена така, аха-аха ще прозвучи ясна и понятна, но все не я разбираше. Усещаше само хармония с настроенията и преживяванията на другия. Имаше чувството, че трябва да чуе нещо важно, което ще обясни случилото се дотук. Ала думите все се бавеха и Маскул не разбираше нищо… И неизвестно как все пак усети всичко.
Към края на следобеда се озоваха на една полянка и тук Панаве спря речитатива си. Той забави крачка и бе очевидно, че няма да продължи нататък.
— Как се казва тази местност? — попита Маскул.
— Това е равнината Люзия.
— Тази музика… бе като някакво изкушение? Може би не желаеш да вървя нататък?
— Задачата ти те очаква там, напред, не назад.
— Каква задача? Каква беше тази музика? — учуди се Маскул.
— Тя трябваше да ти припомни нещо — рече Панаве.
— Стори ми се, че идва от Майстора.
Едва произнесъл разсеяно тези думи, Маскул се запита защо те му се струваха безсмислени вече. Панаве обаче не изглеждаше изненадан.
— Навсякъде ще срещнеш Майстора — каза той.
— Сънувам ли или съм буден?
— Буден си.
Маскул остана замислен.
— Е добре, така да е! — рече той и прогони мислите си. — Тръгвам. А къде ще прекарам нощта?
— Ще стигнеш една широка река. По нея ще вървиш пеша до подножието на Марест. Спри довечера да преспиш на мястото, където реката и гората се срещат.
— Сбогом, Панаве! Ще ми заръчаш ли още нещо?
— Единствено това: където и да идеш, Маскул, прави света по-красив, не го разваляй.
— Искаш повече, отколкото един обикновен човек може да обещае. Нямам амбиция, че съм в състояние да разхубавя света, но предай на Джойуинд, че ще се опитам да запазя чистота в себе си.
Двамата мъже се разделиха почти хладно. Маскул остана неподвижен и проследи с поглед как Панаве се отдалечи с няколко тежки въздишки.
Маскул внезапно усети, че предстои да се случи нещо. Въздухът сякаш беше застинал в очакване. Слънцето в прекрасния следобед безпрепятствено обгръщаше тялото му със сластна топлина. Високо в небесата преминаваше самотен облак.
В далечината зад него отекваше една-единствена нота, изсвирена от тромпет. Първоначално му се стори, че някой свири на стотици километри далеч оттук, но звукът бавно се усилваше и приближаваше. Инструментът повтаряше същата нота, но вече по-мощно, сякаш гигантският музикант я тръбеше над главата на Маскул. Полека-лека звукът отслабна, затихна съвсем и се стопи в далечината.
Маскул усети, че е останал сам с Природата. Преизпълни го свещено спокойствие. Минало, бъдеще — всичко беше забравено. Нито гората, нито слънцето или денят съществуваха вече за него. Загуби представа за себе си, изчезнаха мислите и чувствата. Ала никога не беше усещал Живота толкова силно.
Насред пътя стоеше мъж със скръстени ръце. Дрехата му покриваше горната част на тялото, краката му оставаха голи. Изглеждаше по-скоро млад. Маскул откри, че мъжът не притежаваше никой от особените органи на Торманс — израстъците, с които още не беше свикнал. Имаше гладко лице и тялото му излъчваше жизнена сила като мараня в зноен ден. Маскул не можеше да издържи погледа му, който светеше.
Непознатият се обърна към него и го назова по име. Говореше с необикновен глас с удвоен тембър. Едното звучене бе някак далечно, а второто като музикален фон, като звън на резонираща струна. Стоейки редом с този човек, Маскул изпита нарастваща радост. Случваше се нещо добро.
— Защо ми препречваш пътя? — заговори с усилие той.
— Разгледай ме, Маскул. Кой съм аз?
— Майстора.
— Аз съм Суртур — рече непознатият.
Маскул отново опита да срещне погледа му, остър като кама.
— Знаеш, че този свят ми принадлежи. Защо, мислиш, те доведох тук? Искам да ми служиш. — Маскул не можа да отговори. — Ония, които се подиграват на света, който ми принадлежи, които взимат на подбив строгия вечен ритъм, красотата му — продължаваше видението, — възвишеността му, израсли от недостижими дълбини… те никога няма да се измъкнат безнаказано оттук.
— Никога не съм взимал света ти на подбив.
— Задай всичките си въпроси и аз ще ти отговоря.
— Няма за какво да те питам.
— Ти трябва да ми служиш, Маскул, чу ли? Ти си мой слуга и мой помощник.
— Ще се справя! — отзова се Маскул.
— Ще служиш на мен, не на себе си.
Едва изрекъл последните думи, Суртур започна да се уголемява и да се изличава. Маскул вдигна очи към небосвода и видя, че всичко наоколо се изпълва с тялото на Суртур, не с тялото му на конкретен човек, а с гигантски набъбнал и неясен образ, който го гледаше строго. Светлината угасна и картината изчезна.
Маскул остана неподвижен и с разтуптяно сърце. Тромпетът отново изсвири нотата. Съвсем слабо, отдалеч, някъде напред, приближавайки бавно, засилвайки се равномерно, докато достигна най-голяма мощност, когато преминаваше над главата му. Отдалечи се спокоен, великолепен и тържествен. Постепенно нотата заглъхна в тишината на мъртвата гора. На Маскул му се стори, че току-що се е затворила някаква чудна и важна за него книга.
С отшумяването на нотата, небесата се изчистиха със светкавична бързина и над него се извиси бездънната синева. Маскул си пое дъх дълбоко, протегна се и обгърна с поглед всичко наоколо. На лицето му се разля усмивка.
Веднага потегли на път. Умът му оставаше смутен и объркан, но в него изплуваше една мисъл — огромна, безформена, гигантска като образ, роден в душата на творец-художник… изумителната мисъл, че е избран от Съдбата.
Колкото повече мислеше за случилото му се от пристигането на новата планета — пък и отпреди заминаването от Земята — толкова по-ясно и несъмнено ставаше за него, че не е на Торманс поради
