Пътешествие към Арктур

периодично го спохождаха непостижими мигове на просветление и на дръзновение.

Седнахме на два метра разстояние един срещу друг.

— Кой от двама ни ще прескочи другия? — попита Слофорк.

Беше тих и благ като спокойния ден наоколо, но от гледна точка на младостта ми изглеждаше ужасен, сякаш криеше страховита тайна. Усмихнах му се, без обаче да имам желание да ме прескачат и да ме унижават. Дълго време постояхме седнали един срещу друг като приятели.

— Кое е по-велико от Удоволствието? — ненадейно ме попита той.

Бях във възрастта, когато ти се иска да те мислят за равен, затова прикрих изненадата си и се включих в разговора, сякаш той беше цел на срещата ни.

— Страданието — отвърнах му, — защото прогонва удоволствието.

— Кое е по-велико от Страданието?

— Любовта — след кратък размисъл заявих аз, — щом като сме готови да споделим страданията на любимото същество.

— А кое е по-велико от Любовта?

— Нищо, Слофорк.

— Кое е Нищо?

— Това ще кажете вие — отвърнах аз.

— Ще го направя. Това тук е светът на Майстора. Като добър негов син той ще познае удоволствието, страданието любовта и ще бъде възнаграден. Но има и друг свят, който не е дете на Майстора, и не познава тези неща. Там цари друг порядък. Този свят наричаме Нищо. Само че Нищото е пак нещо.

Замълчахме.

— Чувал съм — започнах аз, — че вие отлично отглеждате и унищожавате органи.

— Занимание, което не ме задоволява. Всеки орган повтаря една и съща история. Искам да чуя нещо различно.

— Вярно ли е, както се говори, че мъдростта ви е на приливи и отливи? — попитах аз.

— Вярно е — отвърна магьосникът, — само че, който ти го е казал, е забравил да добави, че винаги взимат прилива за отлив.

— Опитът ми ме научи, че мъдростта носи само беди — рекох аз назидателно.

— Може би — съгласи се Слофорк. — Само че ти, млади момко, всъщност не знаеш това и никога няма да го узнаеш. Светът ще ти изглежда винаги величав и страховит същевременно. Никога няма да се издигнеш отвъд мистицизма… е, бъди щастлив по твоему.

Преди да успея да разбера какво се кани да направи, магьосникът спокойно скочи от пътеката в празното пространство… и полетя стремително към дъното на долината. Изпищях, хвърлих се на земята и затворих очи.

Често се питам коя от необмислените ми младежки забележки е предизвикала у Слофорк внезапното решение да се самоубие. Оттогава си забраних да говоря просто така, за удоволствие. Правя го само за да помогна някому.

Накрая стигнах до Марест. Изпълнен с ужас бродих из лабиринтите му четири дни. Страхувах се от смъртта, но повече се боях да не загубя свещеното си отношение към живота. Почти го обиколих и вече се канех да се поздравя, когато се натъкнах на третата необикновена личност през живота си — мрачният Муремейкър. Срещнах го при ужасни обстоятелства. В един буреносен и облачен следобед видях жив човек, увиснал във въздуха без видима подпора. Висеше пред скалистия бряг, а под нозете му зееше пропаст, дълбока триста метра. Покатерих се по-близо до него и го погледнах. Той ме забеляза и лицето му се изкриви в чудновата гримаса, с която като че се присмиваше на състоянието си. Видът му така ме порази, че не можех да съобразя какво става.

— Аз съм Муремейкър — от скрибуцащия му глас ме заболяха ушите. — Цял живот заставях другите да страдат, сега е мой ред. Двамата с Нукламп се скарахме заради една жена и той ме държи увиснал. Ще остана така, колкото време трае силата на волята му, но ако се умори — рано или късно и това ще стане, — ще падна в бездната.

Да беше някой друг, веднага щях да се втурна да го спасявам, обаче за Муремейкър ми беше известно, че е човекоядец и прекарва цялото си време като тормози, изтезава, убива и причинява страдания на другите за собствено удоволствие. Побързах да се отдалеча и не спрях да вървя до вечерта.

В Пулингдред срещнах Джойуинд. Цял месец се разхождахме и говорихме. Тогава открихме, че се обичаме твърде силно, за да се разделим.

Панаве млъкна.

— Покъртителен разказ — заключи Маскул. — Започвам да разбирам малко по-добре вашия свят. Интересува ме още нещо.

— Какво? — попита Панаве.

— Хората тук не познават машините и изкуствата, нямат цивилизация. Как успяват въпреки това да живеят в общество и да са мъдри?

— Вярваш ли, че ще получиш от машините любов или мъдрост? Разбирам защо смяташ така. Във вашия свят имате по-малко сетивни органи. За да запълните липсата, сте били принудени да използвате камъни и метали, което определено не е знак за мощ.

— Не е, разбира се — съгласи се Маскул. — Виждам, че ми предстои да променя много от старите си схващания.

Те си поговориха още, докато неусетно сънят ги обори. Джойуинд отвори очи за миг, усмихна се и отново заспа.

8. РАВНИНАТА ЛЮЗИЯ

Маскул се събуди пръв. Стана, протегна се и излезе на слънце. Бланчспел отиваше към залез. Мъжът се покатери на кратера и погледна към Ифдон. Последните лъчи на Алппен се бяха скрили. Планините се издигаха величествени и диви.

Видът им въздействаше на Маскул като проста музикална тема от разхвърляни по гамата ноти, с приключенски дух, като нещо дръзко, безразсъдно, което го зове. Точно в този миг му дойде светкавичното решение да тръгне към Марест и да се срещне с неговите опасности.

Маскул се върна в пещерата, за да се сбогува със стопаните си. Джойуинд го погледна с честните си смели очи.

— От себелюбието си ли сте увлечен, приятелю, или сте направляван от сила, по-голяма от вас? — попита го тя.

— Нека проявим разум — отвърна той усмихнат. — Не бива да се установявам в Пулингдред, преди да съм разгледал удивителната ви планета. Още повече, след като съм пристигнал от толкова далеч… Но бъдете сигурни, че ще се върна.

— Искам от вас едно обещание — настоя младата жена.

— Не искайте от мен трудни неща — колебливо рече Маскул. — Едва познавам новите си способности.

— Не искам нищо трудно, а пък и силно желая да го изпълните. Обещайте ми, че никога няма да вдигнете ръка на живо същество, да убивате, за да го сготвите и изядете, без да си помислите първо колко ще страда майка му.

— Не мога да ви обещая — бавно изрече Маскул, — ще се постарая обаче да изпълня нещо по-реално. Никога няма да вдигна ръка срещу живо същество, без преди това да не помисля за вас, Джойуинд.

Младата жена побледня.

— Ако Панаве знаеше за съществуването на ревността, щеше да ревнува — промълви тя.

Панаве постави нежно ръка на рамото й.

— Не би говорила тъй в присъствието на Майстора — рече той.

— Не. Прости ми. Не съм на себе си… може би, защото във вените ми има от кръвта на Маскул. Нека се сбогуваме с него. И да се молим винаги, където и да е, да постъпва достойно.

— Ще ида да му покажа пътя — рече Панаве.

— Не е необходимо, няма да се объркам — спря го Маскул.