се беше отдал на естетически преживявания — обзе го страстното желание да действа и да господарства. На каквото и да спреше поглед, мигновено пожелаваше да го подчини. Атмосферата на местността не даваше свобода, а тегнеше, съставена от сили на привличане и на оттласкване. Маскул съзираше в пейзажа само желанието си да покори новия свят.
Завладян от копнежи, той отслаби хватката си. Осеакс се обърна и го погледна. Доволна или не от това, което видя, тя се изсмя негръмко.
— Толкова бързо ли изстина, Маскул?
— Какво? — без да откъсва поглед от пейзажа, запита разсеяно той. — Невероятно е колко силно ме привлича всичко тук.
— Искаш ли да го пипнеш? — попита Осеакс.
— Искам да сляза.
— Е има да пътуваме още много… Значи наистина се чувстваш променен?
— Променен спрямо какво? — Маскул бе потънал в мислите си.
Осеакс отново се засмя.
— Ще е невероятно, ако не успеем да направим от тебе мъж, защото материалът е отличен.
И тя пак му обърна гръб.
Островите сред въздуха не приличаха на морските. Повърхността им не беше равна, а се възвишаваха като поредица пресечени тераси един след друг. Досега шроукът беше летял доста високо над земята, но при следващата стръмна верига Осеакс не пришпори животното, а го насочи към един тесен каньон, който се врязваше в скалите като тунел. Пътниците веднага се скриха в тъмната му сянка. Тесният процеп не бе по-широк от десет метра; скалите от двете страни се простираха на огромна височина. Беше студено като в камера за лед. Маскул се опита да премери дълбочината на бездната на око, но надолу видя само черен мрак.
— Какво има на дъното? — попита той.
— Смърт, тръгнеш ли надолу.
— Това е ясно. Питам дали там има някакъв живот?
— Никога не съм чувала за нещо подобно — отвърна Осеакс. И додаде: — Но разбира се, всичко е възможно.
— Струва ми се, че има — проговори замислено Маскул.
Ироничният й смях отекна в мрака.
— Ако искаш да слезем и да проверим? — предложи тя.
— Какво ти е толкова смешно?
— А, не. Смешен ми е този възрастен чужденец с брада, който ревностно се интересува от всичко, освен от самия себе си.
Маскул също се засмя.
— Излиза, че аз съм единственото нещо на Торманс, което е ново и непознато.
— Да, обаче и аз съм непозната за теб.
Тунелът продължаваше зигзагообразно през търбуха на планината. Докато го преминаваха, те непрекъснато се издигаха нагоре.
— Поне не бях чувал глас като твоя — отвърна Маскул, който, след като гледката изчезна, можеше да се съсредоточи в разговора.
— Какво му има на гласа ми?
— Само гласът ти мога да различа в тази тъмница, затова го споменах.
— Не е ясен, аз не говоря ясно, така ли? — учуди се Осеакс.
— О, не, съвсем ясен е. Само че… не ти подхожда.
— Не ми подхожда?
— Не мога да ти обясня — забърка се Маскул. — Когато говориш или се смееш, той звънти като най- прелестния и необикновен инструмент, който съм чувал. Но отново ще го заявя — не ти подхожда.
— Искаш да кажеш, че не съответства на същността ми? — настояваше Осеакс.
Маскул тъкмо обмисляше отговора си, когато разговорът им бе прекъснат от страхотен, не много силен трясък, който идваше изпод дълбините на пропастта. Нисък, стържещ, тътнещ.
— Земята под нас се издига! — извика Осеакс.
— Ще успеем ли да се измъкнем?
Без да му отговори, жената подкара шроука отвесно нагоре. Двамата с труд се удържаха седнали. Чуваха, дори чувстваха как дъното на каньона, разместено от някаква могъща подземна сила, приближаваше към тях като преобърнато наопаки гигантско свлачище. Скалите се разпукаха и полетяха огромни каменни късове. Въздухът заехтя от стотици звуци, от секунда на секунда по-силни — къртене, трошене, свистене, пукот, стържене, бумтеж, взривове. Оставаха им още петнайсетина метра, за да се озоват на открито, когато изпод нозете им изникна тъмно море от раздробени скали и пръст и бързо се надигна с неудържима мощ сред ужасяващия грохот. Двеста метра пред и зад тях протокът беше запълнен. Опитвайки се да се издигне нагоре, шроукът попадна сред изхвърлените останки. В този миг животното и ездачите му бяха разтърсени като от земетресение, отхвърлени настрани и запратени сред скалите и калта. Всичко се сля в бумтене, трептене, движение и хаос.
Преди да осъзнаят къде са, пътниците се озоваха на гребена на лавината. Земният катаклизъм продължаваше. Не след дълго в коритото на долината израсна нова планина, по-висока от предишната. После преображенията изведнъж секнаха. Като по чудо тътнежът спря и скалите замръзнаха. Осеакс и Маскул се надигнаха и се огледаха за рани. Легнал на една страна, шроукът пъхтеше и се обливаше в пот от страх.
— Гадна работа — отбеляза Маскул, който си изтупваше праха.
Осеакс бършеше кръвта от брадичката си с ъгълчето на дрехата.
— Можеше да е и много по-зле… Издигането е опасно, но пропадането е смъртоносно. Често се случва.
— Защо си останала да живееш в такава страна? — запита я Маскул.
— Не зная. Предполагам, че живея тук по навик. Често съм мислила да замина.
— Много грехове трябва да ти се простят, задето живееш в място, където животът ти е в опасност всеки миг — отсъди Маскул.
— Е, започна да го разбираш — засмя се тя. После погледна строго животното и то се изправи тежко на крака.
— Качвай се, Маскул! — нареди Осеакс, докато заемаше мястото си. — Нямаме време за губене.
Той се подчини. Продължиха прекъснатия полет вече на слънце през планините. Маскул отново се върна към разсъжденията си. Странната атмосфера на тази страна се просмукваше в мозъка му. Волята у него се бунтуваше и бездействието му се струваше мъчение. Едва издържаше да седи, без да върши нещо.
— Много си потаен, Маскул! — подвикна му Осеакс, без да обръща глава.
— Тайни ли, какви тайни? — изломоти спътникът й.
— О, отлично знам какви мисли ти минават през главата. Струва ми се, че сега е моментът да те попитам дали още смяташ приятелството за напълно достатъчно?
— Стига си ме разпитвала! — изръмжа Маскул. — Главата ми е пълна с толкова въпроси. Само да можех да им отговоря. — И с каменно изражение се втренчи в пейзажа.
Чудовището летеше към една планина в далечината с удивителна форма. Беше като огромна естествена четиристранна пирамида, изградена от широки тераси и завършваща с широк плосък връх, покрит с нещо като зелен сняг.
— Коя е тази планина?
— Дискоурн. Най-високият връх на Ифдон.
— Там ли отиваме?
— Защо да ходим там? Но ако се каниш да продължиш нататък, си заслужава да посетиш планината. От този връх ще видиш цялата земя чак до Пластящото се море и Острова на Свайлон и дори отвъд. Оттам ще съзреш и Алппен.
— Смятам да стигна дотам, преди да завърша пътуването си.
— Така ли, Маскул? — Осеакс се обърна и сложи ръка на китката му. — Остани с мен и ще отидем
