Пътешествие към Арктур

Собствените му черти изчезнаха напълно и откриха отдолу вулгарна ухилена маска, която не изразяваше нищо.

Не беше нужно да рови дълго в паметта си, за да си спомни къде беше виждал подобно изражение. Беше същото като онова върху лицето на призрака от сеанса, след като Краг го уби.

10. ТИДОМИН

Осеакс приседна небрежно върху мъхестото ложе и задъвка слива.

— Е, както виждаш, наложи се да го убиеш, Маскул — присмехулно отбеляза тя.

Той се отдръпна от трупа и я погледна. Още беше зачервен и дишаше тежко.

— Няма нищо смешно — сряза я. — Особено ти трябва да си мълчиш!

— Защо?

— Все пак ти беше съпруг.

— Значи трябва да изглеждам тъжна, а въобще не ми е тъжно.

— Не се преструвай, жено!

Осеакс се усмихна.

— Като те слуша човек, ще си помисли, че ме обвиняваш в престъпление.

Маскул изпръхтя, възмутен от думите й.

— Живееш в мръсотия — първо с това гадно чудовище, а после…

— А, сега вече те разбрах — напълно безстрастно отвърна тя.

— Радвам се.

— Маскул — продължи тя след кратка пауза, — кой ти е дал право да съдиш поведението ми? Не съм ли си сама господарка?

Той я изгледа отвратен и не отговори. Последва ново продължително мълчание.

— Никога не съм го обичала — изрече най-накрая Осеакс, без да вдигне очи от земята.

— Толкова по-зле.

— Какво означава това, какво искаш?

— От тебе — нищо — и слава Богу!

Тя се изсмя студено и рече:

— Дошъл си чак дотук с чуждоземските си предразсъдъци и очакваш всички да започнем да ги почитаме.

— Какви предразсъдъци?

— Само защото заниманията на Кримтифон ти изглеждат странни, ти го уби и май се каниш да се нахвърлиш и върху мен.

— Занимания! Такава сатанинска жестокост!

— О, ти си бил сантиментален! — презрително отбеляза Осеакс. — Защо трябва да се вдига толкова шум за един нищо и никакъв човек? Животът си е живот навсякъде по света. Дадена форма е толкова добра, колкото и друга. Просто щеше да стане на дърво като милион други дървета. Ако дърветата могат да издържат на подобен живот, защото той да не може?

— Това ли е ифдонския морал! — възкликна Маскул.

— Ти имаш идиотски идеи. — Осеакс вече се нервираше. — Бълнуваш за красотата на цветята, на дърветата, наричаш ги божествени. Само че стане ли въпрос да отгледаш тая божествена, свежа, чиста и прелестна красота у човека, в собствената му личност, веднага го обявяваш за жестокост и за противно морално падение. Много странно, струва ми се.

— Осеакс, ти си едно великолепно, безсърдечно диво животно — и толкоз. Ако не беше жена…

— Хайде — тя сбърчи устни, — да чуем какво щеше да стане, ако не бях жена!

Маскул гризеше ноктите си.

— Няма значение. Не мога да те докосна, макар сигурно да не си по-различна от съпруга си, момчето. Благодари се на „чуждоземските ми предразсъдъци“… Сбогом!

И той се обърна, за да тръгне.

Осеакс го гледаше изпод дългите си мигли.

— Къде ще ходиш, Маскул? — подвикна му тя.

— Все едно, където и да ида, ще е за предпочитане. По-далеч от този престъпен вертеп! — процеди той.

— Чакай малко — спря го тя. — Искам само да ти кажа, че започва блодсомбър и ще е по-разумно да останеш тук през следобеда. Ще изместим трупа по-надалеч и, както ме ненавиждаш, ще се намери достатъчно място и за двама ни. Не е необходимо да си говорим или да се гледаме.

— Не желая да дишам един въздух с теб!

— Неразбран човек! — Осеакс стоеше права и неподвижна като прекрасна статуя. — Ами тайнственият ти разговор със Суртур, ами плановете ти?

— Ти не си човека, с когото ще обсъждам тези въпроси. Но… — той я изгледа замислено, — тъй и тъй съм тук, ти можеш да ми обясниш поне едно. Какво значеше изразът върху лицето на убития?

— И това ли е престъпление, Маскул? Тъй изглеждат всички мъртви. Не трябва ли?

— Веднъж чух, че го наричат „лицето на Кристалния“ — промълви Маскул.

— Защо не? Всички ние сме дъщери и синове на Кристалния. Явно фамилен белег.

— Казаха ми също, че Суртур и Кристалния са едно и също.

— Познаваш много мъдри хора, които казват истината.

— Как може да е Суртур? — прошепна като на себе си Маскул. — Видението беше нещо съвсем различно.

Тя остави присмехулния тон, плъзна се неусетно край него и го подбутна нежно.

— Видя ли, трябва да поговорим. Седни до мен и ми задай въпросите си. Не съм много умна, но ще се опитам да ти помогна.

Маскул се остави да падне под мекия натиск. Тя се наведе към него съучастнически и сладкият й свеж дъх погали бузите му.

— Не си ли дошъл, за да превърнеш злото в добро, Маскул? Какво значение има тогава кой те е изпратил?

— Какво знаеш въобще ти за доброто и за злото? — настръхна Маскул.

— Или си дошъл да учиш посветените?

— Кой съм аз, та да уча някого? Все пак си права. Искам да преобразя тая земя, доколкото мога. Не защото зная как, а защото съм тук.

— Не само тялото, но и душата ти е великанска — гласът на Осеакс се сниши до шепот. — Ти можеш да извършиш каквото поискаш.

— Честна ли си или искаш да ме подкупиш с ласкателства?

Тя въздъхна:

— Виж колко трудно се общува с теб. Да не се обвиняваме взаимно, а да поговорим за задачата ти.

Изведнъж Маскул забеляза на север в небето странна синя светлина. Идваше от Алппен, макар самата звезда да се криеше зад възвишенията. Докато се взираше натам, през съществото му премина тревожно чувство на себеотрицание. Погледна към Осеакс и за пръв път усети, че е бил прекалено груб към нея. Беше забравил, че е просто една беззащитна жена.

— Ще останеш ли? — внезапно го попита Осеакс направо.

— Да, ще остана — отвърна бавно той. — И още нещо — моля да ми простиш, ако неправилно съм преценил характера ти. Аз съм прибързан и емоционален човек.

— Много са хората с повърхностен характер. Порочните души намират лек в жестокостта. Ти не си объркал характера ми — просто всяка жена има повече от един характер. Не знаеше ли?

Настъпи мълчание, нарушено от пукане на съчки, и двамата се обърнаха изненадани. През източеното гърло на провлака, откъм материка, към тях приближаваше бавно някаква жена.

— Тидомин — прошепна Осеакс с яден и уплашен глас. Веднага се отдръпна от Маскул и я посрещна права, с вдигната глава.

Новодошлата беше средна на ръст, с крехка и елегантна фигура. Не беше в първа младост. Лицето й