излъчваше самообладанието на жена, която знае какво иска. Изглеждаше пребледняла, но под хладнокръвието на изражението й, надничаше нещо странно и заплашително. Макар да не отговаряше на представата за красавица, беше особено привлекателна. Косата й беше къса като на момче, до врата, и къдрава, с необикновен тъмносин, направо индигов цвят. Беше надянала старомодна туника и бричове от квадратните синьозелени люспи на някакво влечуго. Малките й гърди, бели като слонова кост, бяха голи. Черният сорб на челото й гледаше печално и замислено.
Без да обърне внимание на Осеакс и Маскул, жената тихо и безшумно отиде право при тялото на Кримтифон. На няколко крачки от трупа тя спря, скръсти ръце и го загледа.
Осеакс придърпа Маскул настрани и му прошепна:
— Тя е другата жена на Кримтифон, която живее под Дискоурн. Много е опасна. Внимавай какво ще говориш! Веднага й откажи, каквото и да те накара да направиш.
— Бедничката, изглежда напълно безобидна — прошепна Маскул.
— Да, изглежда. Бедничката обаче е способна да глътне самия Краг… А сега се дръж като мъж.
Шепотът привлече вниманието на Тидомин и тя бавно извърна поглед към тях.
— Кой го уби? — разнесе се мекият изящен глас, който беше толкова нисък, че Маскул едва чу думите. В ушите му продължаваше да звучи мелодията му и странно, вместо да заглъхне, се засилваше.
— Не отговаряй, остави всичко на мен — промълви Осеакс, после се обърна, застана очи в очи с Тидомин и заяви решително: — Аз го убих!
В този миг гласът на Тидомин вече звънтеше в съзнанието на Маскул като действителен физически звук. Нямаше как да го игнорира, трябваше открито да признае за деянието си, независимо от последствията. Той хвана леко Осеакс за рамо и я отмести зад себе си.
— Аз съм убиецът на Кримтифон — заяви Маскул с тих, но отчетлив глас.
Осеакс го погледна презрително и уплашено едновременно.
— Маскул говори така, защото смята, че може да ме прикрие. Нямам нужда от ничия защита! — И отново повтори: — Аз го убих, Тидомин.
— Вярвам ти, Осеакс. Ти си го убила. Макар да не си го сторила със собствената си сила, а си довела за тази цел мъжа.
Маскул направи крачка към Тидомин.
— Не е важно кой от двама ни го е убил, защото е по-добре човек като него да е мъртъв. Все пак, аз съм убиецът. Осеакс няма пръст в тази работа.
— Когато го уби, не ти ли мина през ума, че аз ще дойда и ще ти потърся сметка? — Тидомин сякаш не беше чула Маскул и гледаше замислено право към Осеакс.
— Нито за миг не съм се сетила за теб — отвърна Осеакс и се изсмя злъчно. — Наистина ли си въобразяваш, че виждам само твоя образ, където и да съм?
— Ти какво щеше да направиш, ако някой вземе, че убие новия ти възлюбен?
— Лъжкиня, лицемерка! — избухна Осеакс. — Никога не си обичала Кримтифон. Винаги си ме мразила и сега ти е паднал случаят да ми отмъстиш сега, когато Кримтифон е мъртъв… И двете знаем, че стига да пожелаех, той нямаше да те вземе и за възглавница за краката си. Той ме боготвореше, а на теб се присмиваше! Считаше, че си грозна!
Тидомин изпрати на Маскул мила усмивка:
— Трябва ли да слушаш целия този разговор?
Маскул не си отвори устата и с чувството, че точно това трябва да направи, се отдалечи. Тидомин приближи Осеакс и заговори:
— Красотата ми вехне, вече не съм толкова млада и сигурно затова имах непрекъснато нужда от него.
— Той вече е мъртъв — озъби се Осеакс, — край на всичко. Какво ще правиш оттук насетне, а, Тидомин?
— Нищо друго не остава, освен да оплачем мъртвия — усмихна се слабо и трогателно съперницата й. — Нали няма да ми откажеш да изпълня дълга си?
— Искаш ли да се усамотиш? — попита я с подозрение Осеакс.
— Да, скъпа Осеакс — искам да остана сама.
— А какво ще стане с нас?
— Смятах, че двамата с любовника ти… как му беше името?
— Маскул.
— Че вие двамата ще дойдете на Дискоурн и ще прекарате блодсомбъра в дома ми.
— Ще дойдеш ли с мен в Дискоурн? — извика Осеакс на Маскул.
— Ако желаеш — отвърна й Маскул.
— Тръгни напред, Осеакс. Трябва да разпитам приятеля ти за смъртта на Кримтифон. Няма да се забавим.
— Защо не зададеш на мен въпросите си? — Осеакс я погледна със съмнение.
— Твърде добре си се знаем — отвърна й Тидомин с едва загатната усмивка.
— Не се опитвай да ни измамиш! — предупреди я Осеакс и се обърна, за да се отдалечи.
— Сигурно грешиш — изрече Тидомин. — Пътят е натам освен ако не искаш да скочиш от скалите.
Пътят, по който Осеакс бе поела, минаваше през провлака. А Тидомин й сочеше към празното пространство, отвъд ръба на пропастта.
— Велики Майсторе! Трябва да съм се побъркала — извика със смях Осеакс. И покорно последва показалеца на другата жена.
Тръгна право към бездната на двайсетина крачки разстояние. Маскул си скубеше брадата, смаян и не разбиращ какво става. Тидомин продължаваше да стои с опънат показалец и да я наблюдава неотлъчно. Без да се поколебае или да забави стъпките си, Осеакс вървеше натам… стигна до края на земята, после пристъпи още веднъж.
Маскул видя как краката й се поколебаха пред ръба, ала го прекрачи. Докато тялото й изчезваше в пропастта, се разнесе ужасяващ писък.
Халюцинацията я беше напуснала с миг закъснение. Маскул излезе от вцепенението и се хвърли безразсъдно към ръба на скалата, падна там и впери поглед надолу… Осеакс беше изгубена.
Маскул се взира подивял в бездната известно време и сетне захълца. Тогава Тидомин го приближи и мъжът се изправи.
Кръвта ту се качваше, ту се отдръпваше от лицето му. Минаха няколко минути, преди да може да заговори отново.
— Ще ми платиш за това, Тидомин. Но първо искам да чуя защо го направи?
— Нямах ли причини? — попита тя и сведе поглед.
— Беше проява на сатанинска жестокост в най-чистия й вид.
— Беше заради Кримтифон.
— Тя нямаше нищо общо със смъртта му. Казах ти.
— Ти си й верен, както аз съм вярна на него.
— Верен? Ужасно сбърка. Не ми беше любовница. Убих Кримтифон по съвсем друга причина. Тя няма нищо общо.
— Нима не ти беше любовница? — бавно попита Тидомин.
— Направи ужасна грешка — повтори Маскул. — Аз го убих, защото беше същинско чудовище. Тя бе толкова невинна, колкото и ти самата.
— Значи си виновен за смъртта на двама — сурово го погледна Тидомин.
Възцари се мъчителна тишина.
— Защо не ми повярва? — наруши я Маскул, пребледнял и облян в пот.
— Кой ти е дал право да убиваш? — нападна го Тидомин.
Той не отговори, дори може би не беше чул въпроса й. Тидомин въздъхна два-три пъти и се размърда нетърпеливо.
— Убил си го и сега трябва да ми помогнеш да го заровя — рече тя.
— Какво да сторя? — махна той с ръка. — Стана ужасно престъпление.
—
