Пътешествие към Арктур

— Мили Боже! — изломоти той. — Нима се съмняваш в сестра си? Тя е ангел!

— Не познавам Джойуинд — намеси се Тидомин и го хвана нежно за ръка, — нито какво върши и каква е, но съм убедена, че има по-голям късмет с приятелите, отколкото с брат си. А сега, ако наистина държиш на щастието й, Маскул, ще трябва да предприемеш решителни мерки.

— Готов съм — отвърна той и заяви: — Дигрунг, ще прекратя пътуването ти.

— Достатъчно силен си да успееш, ако се каниш да извършиш второ убийство.

Маскул избухна в смях, обърна се към Тидомин и рече:

— Явно съм обречен да оставям след себе си диря от трупове през цялото пътуване.

— Защо нов труп? Няма нужда да го убиваш.

— И затуй благодаря — сухо вметна Дигрунг. — Но усещам, че ще има ново престъпление.

— Не ми е работа, пък да си кажем правичката, не ме и интересува… — намеси се Тидомин. — Ако бях на твое място, Маскул, нямаше да се колебая. Не си ли се научил досега да абсорбираш ония, дето изпречват срещу теб слабата си твърдоглава воля?

— Това е още по-страшно престъпление — отвърна Маскул.

— Кой знае? Ще си остане жив, без да разкаже никому нищо.

— Прав бях — рече Дигрунг. Той се усмихваше, но цветът на лицето му се измени. — Посред бял ден попаднах на катили.

— Можеш да избираш — рече Маскул и постави ръка на рамото му, — ние не се шегуваме. Направи, както искам.

— Колко ниско си паднал, Маскул. Ала ти си упоен и не мога да говоря с теб. А ти, жено — грехът сигурно е приятен като баня за тебе…

— Обвързана съм с определени отношения с Маскул, а ти си само минувач и чужденец — сряза го Тидомин. — Въобще не ме е грижа за теб.

— Въпреки всичко, няма да ме уплашите и да се откажа от намеренията си, които са Праведни.

— Прави, каквото щеш — рече Тидомин. — Ала после да не се вайкаш? Май нищо не си разбрал, както ни се хвалиш!

— Продължавам напред! — натърти ядно Дигрунг.

— Свидетел си, че опитах да убедя младежа — Тидомин изпрати бърза и зла усмивка на Маскул. — Сега трябва да вземеш час по-скоро решение кое е по-важно — щастието на Дигрунг или на Джойуинд. Дигрунг няма да ти позволи да запазиш и двете.

— Не ми трябва много време да реша. Дигрунг, имаш последен шанс да премислиш.

— Ще продължа и ще предупредя сестра си що за престъпни приятели…

Маскул отново посегна към него, но този път беше побеснял. Подучен от някакъв нов и ужасен инстинкт, той притисна младежа плътно към себе си с трите ръце. През тялото му веднага премина усещане за диво, опияняващо удоволствие. И за пръв път разбра победоносната радост, която носеше абсорбирането, утолявайки глада на волята така, както храната задоволява глада на тялото. Дигрунг се оказа доста слаб и не се съпротивляваше особено. Личността му бавно и равномерно премина у Маскул, чието аз се засили и засити. Жертвата постепенно побледняваше и омекваше, докато в ръцете му остана само трупът. После той го пусна и затрепери. Беше извършил второ престъпление. Не почувства непосредствена промяна в съществото си, обаче…

Тидомин му прати тъжна като зимно слънце усмивка. Очакваше да го заговори, но тя не каза нищо. Вместо това му направи знак да вдигне тялото на Кримтифон. Докато изпълняваше заповедта й, Маскул се чудеше защо мъртвото лице на Дигрунг няма ужасяващата маска на Кристалния.

— Защо лицето му остана същото? — промърмори той на себе си.

Тидомин го чу и леко подритна Дигрунг с крак.

— Защото не е мъртъв — обясни тя. — Изражението, което очакваш, ще се появи с твоята смърт.

— Значи е станал част от мен?

— Дойде тук, за да откриеш и да промениш новия свят, а излиза, че променяш себе си. — Тидомин се смееше мило. — Не се съмнявай, Маскул, няма какво да ме гледаш със зяпнала уста. И ти, както всички нас, принадлежиш на Майстора. Не си нито крал, нито господ.

— Откога му принадлежа?

— Що за въпрос? Може би откакто за пръв път си поел от въздуха на Торманс, а може би и само отпреди пет минути.

Без да изчака отговора му, тя премина през бранището и се запъти към следващия остров. Физически изтощен, с обтегнати черти и огорчение в душата, Маскул я последва.

Продължиха да вървят още половин час, без да срещнат премеждия. Гледката наоколо се променяше бавно. Планинските върхове се издигаха по-високи и по-отдалечени един от друг. Клисурите между тях бяха запълнени с танцуващи бели облаци, които се плискаха около върховете като тайнствено море. Преминаването от остров на остров бе трудно поради широките пропасти между тях. Добре, че Тидомин познаваше пътя. Силната светлина, виолетово-синьото небе, ослепителните картини от пейзажа, изплували от океана сред бяла мъгла поразиха Маскул. Заревото на Алппен бе затулено от огромната маса на Дискоурн, който се мержелееше право пред тях.

Зеленият сняг на върха на пирамидата вече се беше разтопил напълно. Черното, златното и аленото от шарените цветове на мощните му скали блестяха нетърпимо. Тидомин и Маскул се намираха в подножието на планината, която не беше на повече от километър и половина разстояние. Не изглеждаше трудна за изкачване, макар Маскул да не знаеше от коя страна на склона ще мине пътят им.

От върха до долу планината беше прорязана от безброй коси процепи и пукнатини. Тук-таме падаха светлозелени водопади като тесни неподвижни нишки. Лицето на планината беше назъбено и голо, обсипано с изтъркулили се камъни и с огромни нащърбени скали, издадени като железни зъби. Тидомин посочи към една малка черна дупка в основата, която може би беше пещера.

— Тук живея — обясни тя.

— Живееш тук сама? — удиви се Маскул.

— Да.

— Странно решение за жена, а иначе не си некрасива.

— Животът на жената свършва след двайсет и петата година — отвърна тя с въздишка. — А аз съм доста по-възрастна. Ако бях с десет години по-млада, аз, а не Осеакс, щях да живея долу и нямаше да се случи всичко това.

Четвърт час по-късно те влязоха в пещерата. Беше три метра висока и вътрешността й тънеше в непрогледен мрак.

— Остави тялото до входа, далеч от слънцето — нареди Тидомин и Маскул се подчини.

Тя го изгледа изучаващо, преди да попита:

— Не си променил решението си, нали, Маскул?

— Защо да го променям? Не се отказвам толкова лесно.

— Тогава върви след мен.

Двамата влязоха в пещерата. В същия миг някъде над тях се разнесе страхотен трясък. Сърцето на препатилия Маскул затуптя учестено. Пред входа се свлече лавина от камъни и прах. Ако бяха се забавили още миг, щяха да са мъртви.

Тидомин дори не се обърна. Тя го хвана за ръка и закрачи в тъмнината. Беше студено, сякаш се намираха в лед. Щом завиха, светлината отвън изчезна и те потънаха в непрогледен мрак. Маскул непрекъснато се препъваше по неравния под, но Тидомин беше плътно до него и го водеше напред.

Тунелът изглеждаше безкраен. Атмосферата се промени, или поне така се стори на Маскул. Без да знае как, усети, че влизат в по-широко помещение. Тидомин спря насред стаята и леко го побутна надолу. Ръката на Маскул напипа камък и като прокара длан по дължината му, установи, че седи на каменно легло или кушетка, издигната на около четирийсет-петдесет сантиметра от земята. Тидомин му нареди да легне.

— Време ли е вече? — попита Маскул.

— Да.

Легна и зачака в тъмното, без да има представа какво ще стане. Тидомин го държеше за ръка. Незнайно защо, спря да усеща тялото си; не бе наясно нито какво става с крайниците му, нито с органите му.