Съзнанието му работеше трескаво. Иначе нищо особено не се беше случило.
В стаята започна да просветлява, сякаш се зазоряваше. Маскул не виждаше нищо, макар ретината му да беше възбудена. Стори му се, че чува музика, но докато се ослушваше, звукът заглъхна. Светлината се засили и въздухът се затопли, долетя и неясен шепот от далечни гласове.
Внезапно Тидомин го стисна силно. Чу нечий немощен крясък. Светлината блесна и той видя всичко.
Лежеше върху дървена кушетка в необичайно украсена стая, осветена от електричество. Ръката му стискаше мъж, облечен в модно облекло, а не Тидомин. Със сигурност познаваше лицето му, но не можеше да си спомни откъде. По-назад стояха други хора — също смътно познати. Маскул седна, разсмя се, макар да нямаше причина, и се надигна. Е зачуди се защо всички са се вторачили развълнувано в него. Отново изпита чувството, че лицата му са познати. Особено на двамина — мъжът в дъното на стаята, който нервно крачеше напред-назад, с изменено от възвишено и строго изражение лице. Другият — едър брадат мъж — беше самият
Двойникът му заговори. Чуваше звуците, без да схване смисъла им. Вратата рязко се отвори и вътре се вмъкна дребничък звероподобен тип, който тръгна право към него, Маскул. Каза нещо, ала думите бяха неразбираеми. Лицето на новодошлия се изкриви в отвратителна гримаса и човечето сграбчи врата му с косматите си ръце. Костите на Маскул изпукаха и се пречупиха, жестока болка премина през нервите на цялото му тяло, сякаш идваше края му. Изкрещя и безпомощно се свлече на пода като парцал. Внезапно и стаята, и хората изчезнаха, а светлината угасна.
Наоколо му отново беше тъмно. Само че лежеше на пода, Тидомин беше до него и държеше ръката му. Гърчеше се в страхотни мъки, макар да бяха несравнимо по-слаби от отчаянието и тревогата в съзнанието му.
— Защо се върна толкова скоро? — прошепна Тидомин с нежен упрек в гласа. — Не бях готова. Пак трябва да отидеш.
Маскул се хвана за нея и се изправи на крака. Жената изкрещя силно, сякаш изпита болка.
— Какво става? Какво правиш, Маскул — извика тя.
— Краг… — започна Маскул, ала усилието да произнесе името го задуши и той млъкна.
— Краг? Кажи какво стана? Пусни ме! Той още по-здраво стисна китката й.
— Да, видях Краг. Буден съм — избъбри Маскул.
— О, ти си буден! Буден!
— А ти ще умреш — произнесе Маскул зловещо.
— Защо? — не разбираше Тидомин. — Какво се е случило?
— Ти трябва да умреш и аз ще те убия… защото най-сетне се събудих и проумях всичко. О, потънала в кръв измамнице!
Тидомин остана без дъх, но бързо си върна самообладанието.
— Няма да се нахвърлиш отгоре ми в тая черна дупка, нали?
— Не, ще те убия така, че и слънцето да види, защото убийството ти не е престъпление. Бъди сигурна, че ще умреш — за да изкупиш страшните си дела.
— Вече ми го заяви. Виждам, че ще го направиш. Изплъзна ми се. Наистина, любопитно. Е добре, да излезем отвън, Маскул. Не ме е страх. Моля само да проявиш снизхождение, избирайки начина за моето умъртвяване, тъй както и аз проявих уважение към теб. Друго не искам.
11. НА ДИСКОУРН
В най-голямата жега на блодсомбъра те излязоха от пещерата. Пред тях надолу се разстилаше околността в поредица скалисти островчета, изплували сред океана от облаци. Зад тях на триста метра височина се издигаха чудните склонове на Дискоурн. Очите на Маскул бяха зачервени и изглеждаше объркан. Продължаваше да държи жената за ръка. Тя не се опита нито да заговори, нито да избяга. Изглеждаше съвършено кротка.
Маскул огледа мълчаливо пейзажа и се обърна към нея.
— Къде е огненото езеро, за което ми разказваше? — попита той.
— От другата страна на планината. Защо?
— Добре е, че не е наблизо. Докато повървим, ще се овладея. Искам да съм спокоен и да осъзнаеш, че това не е убийство, а екзекуция.
— За мек ще е все едно.
— Когато напусна страната, трябва да съм сигурен, че не съм оставил след себе си нито един демон, бродещ на свобода. Не е справедливо към другите… И така, като стигнем на езерото ще си избереш по-лека смърт.
— Да изчакаме до края на блодсомбър — промълви тя.
— Точно сега ли се сети за удобства? Колкото горещо е в момента, толкова студено ще бъде привечер и на двама ни. Да тръгваме без повече мотаене!
— Ти заповядваш, Маскул… Мога ли да взема Кримтифон?
— Не мога да лиша никого от погребение — погледна я особено Маскул.
С мъка тя преметна тялото на тесните си рамена и те поеха под слънцето. Горещината се стовари върху тях. Маскул се отдръпна и й направи път, за да мине напред, но сърцето му не се умилостиви и мрачно мислеше за злото, което му бе причинила тази жена.
Те вървяха покрай южната стена на огромната пирамида, без да се отдалечават от основата й. Пътят беше тежък, скалист, пресечен от проломи и дерета с вода някъде по дъното, ала не можеха да стигнат до нея. И никаква сянка. По кожата им се издуваха мехури, кръвта във вените им сякаш се съсири… Дяволски доволен от мъките на Тидомин, Маскул забрави собствените си страдания.
— Изпей нещо — подкани я той, — някоя местна песен.
Тя се извърна, изгледа го продължително с удивление и без да възрази, запя. Ниският й глас беше изумителен. Песента бе тъй необикновена, че Маскул разтърка очи, за да се увери, че не сънува. Бавните репризи на чудноватата мелодия го разтърсиха. Думите не му говореха нищо — смисълът им беше или пълна галиматия, или твърде дълбок, за да ги разбере.
— Къде, по дяволите, си научила тази песен?
Тидомин се усмихна унило. Трупът на дясното й рамо се люлееше отвратително и тя го крепеше с две ръце.
— Жалко, че не се срещнахме като приятели, Маскул, да ти разкажа неща за същината на Торманс, които сигурно няма да проумееш никога. За дивия, безумен Торманс. Но вече е твърде късно и няма значение.
Те извиха покрай ръба на планината и заобиколиха западния склон.
— Кой е най-краткият път за излизане от този тъжен край? — попита Маскул.
— Най-лесно е да минеш през платото Сант.
— Ще го видим ли?
— Да, въпреки че е далеч оттук.
— Била ли си там?
— Аз съм жена и ми е забранено.
— Така е. Май вече го чух.
— Не ме питай за нищо повече — изрече Тидомин, грохнала от умора.
Маскул се спря до едно малко изворче. Отпи глътка вода и предложи на жената вода в шепите си, събрани на купа, за да не сваля товара от гърба си. Както обикновено, водата на Торманс оказа магическо действие. Стори му се, че попива в клетките на тялото му, сякаш те са пресъхнали гъби, които жадно поглъщат течността. Тидомин си възвърна духа.
След по-малко от час те заобикаляха още един планински ъгъл в северното подножие на Дискоурн. Сто метра по-надолу планината рязко свършваше до ръба на пропаст. Над бездната плуваше зелена мъглица, трепкаща като въздух над доменна пещ.
