Пътешествие към Арктур

изключително отчетлива, обемна и реална.

— Трябва да го предупредим, ако има някаква опасност — рече Маскул.

— Този, който вечно е готов да поучава другите, сам няма да научи нищо — студено отвърна жената. Тя го хвана за ръка, за да го задържи, и продължи да наблюдава странника.

Непознатият закачи основата на един от стълбовете. Не му причини нищо, ала той се обърна рязко, сякаш внезапно бе усетил близостта на смъртоносните валсиращи колони. Изопна се в цял ръст и вдигна ръце над глава като плувец, готов за скок. Като че ли щеше да държи приветствена реч на мълниите.

Сред стълбовете премина серия от електрически разряди, съпроводени с мощни експлозии. Непознатият оставаше прав и невредим. Свали ръце. После съзря Маскул и жената и ги изчака неподвижно да се приближат. Очертанието на съществото му ставаше все по-ясно с всяка крачка. Тялото му сякаш беше от по-тежка и по-плътна от твърдата материя субстанция.

Тидомин изглеждаше озадачена.

— Сигурно е мъж от Сант. Никога не съм срещала човек като него. Какъв велик ден за мен.

— Без съмнение е важна личност — промърмори Маскул.

Двамата спряха пред него. Беше огромен, силен, брадат, облечен с кожена риза и гащи. Стоеше обърнат с гръб към вятъра и зеленият скреж по лицето и крайниците му се беше разтопил, стичаше се по кожата му и откриваше естествения й цвят: на белезникав метал. Нямаше трета ръка, а лицето му бе строго и мрачно, брадичката — войнствена, издадена напред. На челото му се виждаха две гладки мембрани, подобни на очни зачатъци, но нямаше сорб. Макар безизразни, мембраните някак странно подчертаваха силата на суровите очи под тях. Погледът му се спря на Маскул, който изпита чувство, че сондират мозъка му. Мъжът беше на неопределена възраст, ни стар, ни млад.

Физическата отчетливост сякаш откриваше вътрешната му природа. В сравнение с него околните предмети изглеждаха неясни и забулени. Тидомин внезапно се разтвори в мъглата, почти изчезна и се изличи, а Маскул осъзна, че тя загуби смисъл и за него. Във вените му се вля странен пламък и той се обърна към жената.

— Ако този мъж е тръгнал към Сант, ще отида с него. Сега може да се разделим. Сигурно и ти мислиш, че е крайно време.

— Нека Тидомин също да дойде.

Произнесени на груб чужд език, думите бяха понятни за Маскул, сякаш чуваше собствената си реч.

— Ти знаеш името ми, значи знаеш какъв е и полът ми — рече Тидомин. — В Сант ме чака смърт.

— Така е според стария закон. Аз нося нов закон.

— Ще го приемат ли?

— Старата кожа се разпуква, новата вече е израснала отдолу, времето да се смени е дошло.

Надвисваше буря. Зеленият сняг ги шибаше, но те не помръдваха. Студът се засили, но те не му обръщаха внимание.

— Как се казваш? — попита Маскул с разтуптяно сърце.

— Спадевил. Прекосил тъмния океан на пространството, ти ще бъдеш първият ми свидетел, първият последовател. Тидомин, дъще на презряния пол, ти си втората.

— Новият закон? Какъв е той?

— За какво да слушат ушите, преди очите да видят? Елате с мен.

Тидомин тръгна към него без колебание. Спадевил положи ръка върху нейния сорб, затвори очи и остана неподвижен няколко мига. Щом вдигна длан, Маскул видя, че сорбът се бе превърнал на две еднакви мембрани, същите като тези на Спадевил.

Тидомин беше слисана. Тя се огледа наоколо, за да опита новия орган. После очите й се напълниха със сълзи, тя сграбчи ръката на Спадевил, наведе се и я разцелува.

— Миналото ми беше лошо — бъбреше тя, — на мнозина причиних страдания, никога не съм вършила добро. Убих… направих най-лошото… а сега мога да отхвърля миналото и да се смея. Вече нищо не може да ми навреди… О, Маскул, какви безумци сме били!

— Не се ли разкайваш за престъпленията си? — попита Маскул.

— Забравете миналото, то не може да се промени — рече Спадевил. — Само бъдещето ни принадлежи. Бъдещето, което, чисто и кристално, започва в този миг… Защо се колебаеш, Маскул? Страх ли те е?

— Как се наричат новите органи и каква функция имат?

— Те са сонди, двери, водещи към нов свят.

Маскул не се двоуми повече и позволи на Спадевил да покрие неговия сорб.

Докато желязната длан притискаше челото му, новият закон се вля спокойно в съзнанието му като река с чиста вода и равен ток, задържана досега от яза на инатливата му воля. Законът означаваше дълг.

12. СПАДЕВИЛ

Маскул откри, че новите му органи не функционират самостоятелно, а засилват или видоизменят другите му усещания. Съдеше по нов начин за предметите, които възприемаше посредством очите, ушите или ноздрите си. Досега външният свят просто съществуваше за него, а сега самият той съществуваше за света. Нещата му се струваха приятни или мъчителни в зависимост от това дали му бяха нужни и дали бяха в съзвучие със съществото му. Сега самите думи „приятен“ или „болезнен“ бяха загубили смисъл.

Двамата му спътници го наблюдаваха, докато привикваше с новите си възгледи за света. Усмихна им се.

— Права беше, Тидомин — рече той с бодър глас. — Били сме глупаци. Да сме толкова близо до светлината през цялото време и да не се досещаме за нея. Винаги да се пържим в миналите спомени или в мечтите за бъдещето, без да виждаме настоящето, а излиза, че нямаме друг живот, освен този в настоящето.

— Благодари на Спадевил за това… — възкликна жената с необичайно силен за нея глас.

Маскул се взря в тъмната плътна фигура на мъжа и рече:

— Спадевил, готов съм да те последвам до края на света. Това е най-малкото, което бих могъл да направя за теб.

Нито един мускул по суровото лице не трепна — никакъв признак на удовлетворение от чутото.

— Гледай да не загубиш дара ми — проскърца гласът на Спадевил.

— Обеща, че ще ме заведеш на Сант — заговори Тидомин.

— Вярвай на истината, не на мен — отвърна Спадевил и додаде: — Току-виж умра преди теб, а истината ще остане с теб до последния ти час. Е, все пак нека тръгнем заедно, тримата.

Едва изрекъл думите, той извърна лице към падащия сняг и се устреми по пътя. Напредваше с широки крачки и Тидомин трябваше да подтичва, за да не изостане. Спадевил беше в средата и тримата вървяха в редица. От гъстата мъгла не се виждаше и на стотина метра по-напред. Земята беше затрупана със зелен сняг. Завяваха ги пронизващите студени пориви на вятъра от височините Сант.

— Спадевил, ти човек ли си или си повече от човешко същество? — попита Маскул.

— Онзи, който не е повече от човек, е нищо — отвърна той.

— Откъде си?

— От мислите, Маскул. Само те раждат истината. Обмислях, претеглях; отново мислих. След дълги месеци далеч от Сант истината блесна пред мен като изровен ненадейно диамант, простичка и ослепителна.

— И аз съзирам блясъка й — рече Маскул. — Дължи ли се яркостта й на древния Хатор?

— Знанието също има първоизвор. То разцъфна при Хатор, аз събрах плода. Хатор много мислеше, а следовниците му днес не мислят. В Сант цари леден егоизъм, който е жива смърт. Мразят удоволствието и тази ненавист за тях е най-голямото удоволствие.

— Защо са се отказали от учението на Хатор?

— За него, мрачен и кристално чист по природа, светът беше капан, клонче, намазано с клей. Знаеше, че удоволствието дебне навсякъде, че е свиреп присмехулен враг, който се спотайва зад всеки завой на жизнения път, за да впие сладкото си жило в оголеното величие на душата, и затова се спасяваше зад болката. Същото сториха и следовниците му, ала не заради душата, а от суета и