Пътешествие към Арктур

гордост.

— Какво представлява Тризъбеца?

— Основата му, Маскул, е ненавистта към удоволствието. Първото острие отхвърля сладостта на света. Второто е властта над ония, които още се гърчат в мрежите на илюзията. Третото е здравословната топлина на човека, нагазил в ледено студена вода.

— От коя страна е пристигнал Хатор? — продължаваше Маскул.

— Не се знае. Живял е за кратко в Ифдон. Разказват безчет легенди за пребиваването му там.

— Чака ни дълъг път — обади се Тидомин. — Разкажи ни някоя от тези легенди, Спадевил.

Снегът беше спрял и денят се проясни, а Бланчспел изплува като призрачен диск. Само пронизващият вятър прелиташе над равнината.

— В онези времена в Ифдон имало планински остров, отделен с широк пролом от близката земя — започна Спадевил. — Една прекрасна девойка, за която разправяли, че е вещица, прехвърлила през пропастта мост, по който да минават мъжете и жените. С лъжа и лукавства примамила Хатор на стръмната урва и бутнала с крак моста, който се провалил вдън бездната. „Двамата с теб, Хатор, сега сме сами и няма как да ми избягаш — рекла тя. — Искам да видя колко дълго ще се съпротивлява леденият мъж на дъха, смеха и аромата на една девойка.“ Хатор не проронил дума, не проговорил през целия ден. До залез слънце стоял като дънер и мислел за други неща. В един миг девойката, обхваната от страст, разтърсила къдрици. Станала от мястото си и го докоснала с ръка. Той не я видял. Тя го погледнала, като вложила в този поглед цялата си душа, и паднала мъртва. Хатор се пробудил от размисъла и видял, че лежи още топла в нозете му, но вече била само труп. И тогава тръгнал към материка. Не се знае как е стигнал.

Тидомин потрепери и рече:

— Ти също си срещнал своята фатална жена, Спадевил. Но си действал по-благородно.

— Недей да жалиш жените, обичай правдата — отсече Спадевил. — Веднъж Хатор разговарял с Майстора…

— Със Създателя на Света? — замислено запита Маскул.

— Със Създателя на Удоволствието. Разказват, че Майстора защитавал света си и се опитвал да накара Хатор да признае красотата и радостта. На чудните му речи Хатор отвръщал с кратки стоманени слова, изтъквал, че радостта и красотата са само другото име на скота у човека, затънал в охолство и мързел. Майстора се усмихнал и рекъл: „Излиза, че си по-мъдър от Господаря на Мъдростта“. Хатор отвърнал: „Не съм получил мъдростта си от теб, нито от света ти. Научих я от другия свят, който ти. Майсторе, напразно се опита да имитираш“. Майстора го попитал: „Щом е тъй, какво тогава правиш в моя свят?“ Хатор обяснил: „Тук съм привидно и затова трябва да понасям привидните удоволствия. Скрих се в страданието — не защото е добро, а за да се опазя колкото се може по-далеч от теб. Защото страданието не ти принадлежи, нито произлиза от другия свят, а е само сянката, която хвърлят твоите лъжовни удоволствия.“ Майстора се учудил: „Що за друг далечен свят е този, за който все твърдиш «Туй там е тъй, а туй не е»? Как тъй ти единствен от моите творения знаеш за него?“ Хатор се изплюл в краката му и рекъл: „Лъжеш, Майсторе. Всички го знаят. Но ти и сладникавите ти забавления го скривате от взора ни“. Майстора попитал: „Какво съм аз тогаз?“ Хатор го обявил за сънуващия неосъществими сънища. „Ти мечтаеш за невъзможното“ — рекъл му. После приказката продължава, че Майстора си тръгнал, пораздразнен от развоя на диалога.

— Кой е другият свят, за който намеква Хатор? — попита Маскул.

— Свят, в който царува възвишеността, Маскул, така, както в нашия властва удоволствието.

— Между възвишеността и удоволствието няма разлика — рече Маскул. — Индивидуалният дух, който живее и желае да живее, е слаб и покварен по природа.

— Внимавай с гордостта си! — настави Спадевил. — Недей да създаваш закони, валидни за цялата вселена и за всички времена, а мисли за себе си и за своя нищожен привиден живот.

— Каква смърт е споходила този твърд непобедим мъж? — попита Тидомин.

— Живял до старини, но до последния си час бил на крака и се движел пъргаво. Щом видял, че не може повече да отлага смъртта, решил да се затрие сам. Събрал приятелите си, ала не от суетност, а за да видят докъде може да стигне човешката душа в непрестанната битка срещу сластолюбивото тяло. Застанал прав, без някой да го придържа, и умрял от задържане на дъха.

Останаха безмълвни около час. Не усещаха студа на виелицата, ако и мислите им да замръзнаха.

Бланчспел най-сетне засия отново, макар и с помръкнал блясък. Любопитството на Маскул се пробуди и той заговори:

— Значи сънародниците ти са се поболели от самовлюбеност, така ли, Спадевил?

— Хората от другите страни съзнават, че са роби на удоволствието и на желанието — рече Спадевил. — А жителите на страната ми са роби на удоволствието и на желанието, без да го признават.

— И все пак това гордо удоволствие от изтезаването е благородно само по себе си.

— Онзи, който се е затворил в съществото си и се себеизучава, е подлец. Един човек може да започне истински живот едва когато презре не само тялото, но и душата си.

— На какво основание те отхвърлят жените?

— Понеже жената величае идеалната любов и не може да живее за самата себе си. Да обичаш друг означава да носиш удоволствие на обичания, погубвайки го по този начин.

— Цяла гора от фалшиви идеи чака брадвата ти — отбеляза Маскул. — Ала ще ти позволят ли да я отсечеш?

— Спадевил знае, Маскул — намеси се Тидомин, — че независимо дали ще е днес или утре, страната не може да бъде опазена от нахлуването на любовта, дори учениците на Хатор не ще й попречат.

— Пази се от любовта, пази се от чувствата! — възкликна Спадевил. — Любовта идва заедно с удоволствието. Не се стреми да се харесаш на другите, а да им служиш.

— Прости ми, Спадевил, че все още съм жена — рече Тидомин.

— Правдата няма пол. Докато помниш, че си жена, няма да постигнеш божествената апатия на душата.

— Но там, където няма жени, няма и деца — възрази Маскул. — Откъде са се взели тогава в страната ти тези поколения от последователи на Хатор?

— Животът отглежда страсти, страстите — страдания, а страданието ражда копнежа да намериш утеха. От всички посоки в Сант се тълпят мъже, търсещи лек за раните в душите си.

— С какво ще заместиш ненавистта към удоволствието, която всички споделят?

— Желязно подчинение пред дълга — отвърна Спадевил.

— А ако те обвинят, че това е несъвместимо с ненавистта към удоволствието, какво ще отвърнеш?

— Няма да се защитавам, а ще ти отговоря на теб, Маскул, защото в момента говоря с теб. Омразата е страст, а страстите избликват от тъмните страни на душата. Недей да мразиш удоволствието, а го отминавай, спокоен и невъзмутим.

— Как да разбера тогава какво е наслада? — продължаваше Маскул. — Как да разпознаем удоволствието, за да го избегнем?

— Следвай неотстъпно дълга и няма да си задаваш въпроси.

По-късно през следобеда разговорът бе възобновен. Тидомин свенливо положи длан върху ръката на Спадевил и продума:

— Душата ми се разкъсва от съмнения. Експедицията ни до Сант може да завърши зле. Имах видение, Спадевил, двамата с теб лежахме мъртви, облени в кръв, а Маскул не беше с нас.

— Факлата може да падне от ръцете ни, ала не ще загасне, други ще я понесат.

— Докажи ми, че не си като другите, за да повярвам, че кръвта ни няма да отиде всуе.

— Не съм вълшебник — Спадевил я погледна сурово. — Не убеждавам сетивата, говоря на душата. Зове ли те дългът ти в Сант, Тидомин? Върви тогава. Ако не те зове, спри дотук. Не е ли просто? Какви доказателства искаш?

— Нали видях как разпръсна ослепителните стълбове? Нито един обикновен човек не може да го стори.

— Знае ли някой какво може човек? Един може едно, друг — друго. Общото между всички е, че трябва да изпълнят дълга си. За да им отворя очите, трябва да ида в Сант и ако се наложи, да дам живота си. Няма ли да дойдеш с мен?

— Ще дойда — прие Тидомин. — Ще те последвам до края. И ще продължа да те безпокоя с въпроси,