Пътешествие към Арктур

— Езерото е там — осведоми го Тидомин.

Маскул се огледа любопитно. Склонът, който се спускаше оттатък кратера, сякаш беше безкраен — стигаше чак до хоризонта. Зад тях между скалите към високия връх на пирамидата криволичеше стръмна пътека. На километри разстояние се извисяваше дълго равно плато. Височините Сант. Маскул начаса реши, че ще ги достигне още същия ден.

Междувременно Тидомин бе стигнала до ръба на пропастта и остави тялото на Кримтифон. Маскул беше при нея две минути по-късно и легна по корем, опитвайки се да види огненото езеро долу. Горещият облак на задушливите изпарения го удари в лицето и той се закашля, но не се отмести, за да разгледа подробно огромното зелено море от разтопена лава, разбушувано като живо.

До слуха му достигна далечният бумтеж на барабана. Той се заслуша и сърцето му ускори ударите си, черните мисли се разсеяха. Целият свят за миг му се стори фалшив и незначителен.

Маскул се изправи разсеяно. Тидомин нещо шепнеше на мъртвия си съпруг, взираше се в противното лице от слонова кост и галеше виолетовите къдри. Щом усети до себе си Маскул, тя целуна трупа бързешком с пресъхнали устни и стана. Повдигна го с трите си ръце и с несигурни стъпки приближи до ръба на пропастта. След миг на колебание тя бутна тялото в лавата. То изчезна безшумно. Дочу се само металически плясък. С това бе приключено погребението на Кримтифон.

— Вече съм готова, Маскул.

Той не отрони дума. Погледът му бе прикован от някаква изправена, меланхолична форма, застанала сега зад гърба й. Беше Джойуинд, мъртвешки пребледняла, която го гледаше обвиняващо. Маскул знаеше, че вижда само един фантом, а истинската Джойуинд е на километри далеч оттук, в Пулингдред.

— Тидомин, обърни се, и ми кажи какво виждаш — заповяда Маскул с променен глас.

— Нищо.

— А аз виждам Джойуинд.

Докато говореше, видението изчезна.

— Тидомин, помилвам те и ти оставям живота. Тя го иска.

Жената замислено поглади брадичката си.

— Да дължа живота си на някого от моя пол… Със сигурност не съм го очаквала… така да бъде… Но кажи ми, какво се случи с теб в пещерата?

— Наистина видях Краг.

— Да, трябва да е станало чудо — отвърна тя и внезапно потрепери. — Ела, да се махаме от това зловещо място. Никога повече няма да стъпя тук.

— Да, права си, въздухът вони на смърт и на агония. Къде да отидем и какво ще правим? Заведи ме в Сант… трябва да изляза от тази дяволска земя.

Тидомин стоеше неподвижна и тъжна, с потъмнели очи с кръгове под тях. И изведнъж се засмя горчиво.

— Странно минава пътуването ни заедно. По-добре да дойда с теб, отколкото да остана сама… само че, нали знаеш, ако стъпя на Сант, ще ме убият.

— Поне ми покажи пътя. Възможно ли е да стигна до платото, преди да се мръкне?

— Да, ако не се боиш от природата и си готов да рискуваш. Днес можеш да го направиш, защото ти върви. Рано или късно късметът ще те напусне.

— Да тръгваме. Не казвай, че съм късметлия, защото досега няма с какво да се похваля.

Блодсомбърът приближаваше към края си, когато тръгнаха на път. Въпреки че вече бе станало следобед, горещината оставаше убийствена, както преди. Те дори не направиха опит да поведат разговор. И двамата бяха потънали в мъчителни мисли. В подножието на Дискоурн пътят слизаше надолу, но по Възвишението Сант се издигаше плавно по равния склон. Далечното плато се извисяваше над околността. Вървяха от час, без да се приближат към него. Въздухът беше плътен, неподвижен и застоял.

Не след дълго някакъв предмет, явно човешко творение, привлече вниманието на Маскул. Тъничко стъбълце на дръвче, все още с кора, бучнато в каменливата почва. От него под остър ъгъл спрямо стъблото се издигаха три върха. Нямаше нито вейки, нито листа. Като приближи, Маскул установи, че клоните са изкуствено привързани към стъблото на равно разстояние един от друг.

Без да откъсва поглед от находката си, той усети внезапен прилив на суетност, сигурност и независимост, но той премина толкова бързо, че не беше сигурен.

— Какво е това, Тидомин? — попита Маскул.

— Тризъбеца на Хатор.

— И за какво служи?

— Сочи пътя за Сант.

— А кой е Хатор?

— Първосъздателят на Сант… преди хиляди години — обясни жената. — Той е установил законите в страната, а Тризъбецът е символа им. Когато бях малка, баща ми разказваше тези легенди, но повечето съм ги забравила.

Маскул продължаваше да проучва внимателно предмета.

— Как ти влияе Тризъбеца?

— Защо да ми въздейства? — презрително възкликна тя. — Аз съм просто жена, а това са мъжки тайни.

— Изпитах някакво ликуване… Навярно съм се излъгал.

Продължиха нататък. Местността полека-лека се променяше. Землището стана по-равно, пукнатините по-тесни и по-редки. Изчезнаха срутванията и разломите. Специфичната природа на Ифдон Марест сякаш отстъпваше пред порядъка на новата страна.

Не след дълго съзряха в небесата светлосин облак, образуван от миниатюрни, прозирни като желе животинчета. Тидомин улови едно и го изяде като сочна круша, откъсната от дървото. Маскул, който от зори не бе хапвал нищо, я последва. Начаса някаква електризираща енергия заля членовете му и цялото му тяло; мускулите му възвърнаха гъвкавостта си, сърцето му заби ритмично с бавни и отчетливи удари.

— В тази страна храната сякаш е създадена за тялото ми — отбеляза той.

— Навярно обяснението не е в храната, а по-скоро в тялото ти — отвърна тя, загледана в него.

— Нали доведох тялото си с мен.

— Душата си също, но тя се променя бързо.

В горичката те приближиха към ниско дърво с широка корона без листа, но с безчет тънки клончета, еластични като пипала на сепия. Някои от тях шаваха. Помежду им в чудноват маниер подскачаше подобно на дива котка животно с мека козина. Ала след миг Маскул, поразен, си даде сметка, че съществото не се движи свободно, а се мята като мишка в лапите на котка.

Маскул се вторачи в зрелището с болезнено любопитство.

— Тук ролите са разменени по твърде ужасен начин, Тидомин.

— И това ти е противно, защото си роб на думите — отсъди тя и прикри прозявката си. — Ако наричаше растението животно, щеше да сметнеш заниманието му за напълно естествено и забавно. И защо да не го смятаме за животно, а, Маскул?

— Откакто съм в Ифдон Марест, все слушам подобни приказки.

Те извървяха още час, без да обелят дума. Времето се променяше. Лека мъглица забули пейзажа, слънцето заприлича на огромен червен диск, който вече можеха да погледнат, без да замижат. Задуха студен, влажен вятър. Смрачаваше се, докато накрая слънцето изчезна. Маскул забеляза, че кожата, дрехите му и облеклото на спътничката му се покриха със зелен скреж.

Земята тук вече бе стабилна. На около осемстотин метра от тях, на фона на гъстата мъгла грациозно се полюляваше същинска гора от високи водни стълбове — зелени, ослепителни и страховити… Тидомин обясни, че това съвсем не са стълбове от вода, а от движещи се мълнии.

— А опасни ли са?

— Така смятаме — рече тя и продължи да ги наблюдава внимателно. — Обаче виждам, че между тях се разхожда някой и той явно е на противоположното мнение.

Наистина, в средата, обграден отвсякъде от стълбовете, с гръб към Тидомин и Маскул, бавно крачеше със спокойни, уверени стъпки един мъж. Имаше нещо необикновено във вида му. Фигурата му изглеждаше