защото още не съм научила урока добре.
— Недей да скромничиш, тъй като самоунижението е израз на собствената преценка, а докато мислим за себе си, сигурно пренебрегваме големите планове и замисли.
Тидомин беше все още притеснена и умислена.
— Защо Маскул липсваше в съня? — попита тя.
— Не можеш да се откъснеш от видението, понеже ти се струва, че предвещава нещо страшно. Няма нищо оригинално в смъртта, Тидомин, нито в живота. Нещата биват правилни или неправилни, без значение дали произтичат от правилни или неправилни действия. Не сме богове, които ще създават нов свят, а сме обикновени мъже и жени, които изпълняват дълга си. Може би в Сант ще умрем, щом видението ти го показа, но истината ще остане.
— Спадевил, защо избра Сант за начало? — обади се и Маскул. — Струва ми се, че тези фанатици най- трудно ще приемат новата светлина.
— Където дървото на злото е покълнало, дървото на доброто ще разцъфне. Където нищо не никне, дървото няма да прихване.
— Разбирам те — рече Маскул. — Навярно сме тръгнали към мъченическа смърт, но ако идем другаде, ще проповядваме на добитъци.
Малко преди залеза те достигнаха покрайнините на високопланинската равнина, над която се извисяваха тъмните скали на Сантските възвишения. Шеметна изкуствено изсечена стълба с повече от хиляда стъпала с различна височина, извиваше по ъглите на скалистата стена и водеше към света горе. Намериха скривалище от режещия вятър. Бланчспел ярко блестеше за последно пред самия залез и хвърляше в облачното небе непознати за Маскул свирепи огнени отблясъци. Хоризонтът изглеждаше гигантски и ако внезапно върнеха обратно Маскул на Земята, щеше да му се струва, че тамошният залез е като купол на мъничка тясна катедрала. При вида на хоризонта осъзнаваше, че се намира на друга планета, без откритието да го развълнува или да му повдигне настроението; вече го интересуваха само моралните идеи. Обхвана с поглед равнината, пустинна и гола на няколко километра назад, чак до Дискоурн. Бяха изминали огромно разстояние и далечната грамадна пирамида приличаше на подутина върху лицето на земята.
Спадевил спря и огледа мълчаливо околността. Фигурата му изглеждаше по-плътна, тъмна и реална отпреди поради падащия полумрак. Чертите му изразяваха непреклонност.
— Кое е най-чудно сред това великолепие на пейзажа? — попита Спадевил, като се обърна към спътниците си.
— Просвети ни — рече Маскул.
— Всичко, което виждате, е родено от удоволствието и се движи от едно удоволствие към друго удоволствие. Нигде няма да откриете
— Още едно чудо — възкликна Тидомин и посочи с пръст небето.
Покрай тъмната скалиста верига, на не повече от сто и петдесет метра над тях, се носеше облаче. Формата му беше досущ като отворена човешка длан с обърнати надолу пръсти. Слънцето го беше обагрило в пурпурно, а издължените израстъци под пръстите напомняха капки кръв.
— Няма никакво съмнение, че смъртта ни е само на една ръка разстояние — заключи Тидомин. — Днес на два пъти я усетих. Още първия път бях готова, а сега съм дваж по-силна, защото ще умра редом с човека, комуто дължа единственото щастие в живота си.
— Не мисли за смъртта, а как да се пребориш с нея — отвърна Спадевил. — Не дойдох тук, за да треперя пред поличбите на Майстора, а за да изтръгна хората от властта му.
Спадевил ги поведе нагоре по стълбите. С благоговейна светлина в очите Тидомин го проследи с поглед и тръгна подире му. Маскул пое последен, потънал в мръсотия от пътя, разчорлен и грохнал, макар в душата му да цареше покой. Докато напредваха неуморно по стръмните стъпала, слънцето се издигна високо в небето. Пламъкът му оцвети телата им в ръждиво-златисто.
Най-сетне изкачиха върха. Пред очите им, докъдето стигаше погледът, пред тях се разстилаше безплодна бяла пясъчна пустиня, осеяна тук-таме с широки назъбени струпвания от черни скали. Пясъчните пътища бяха по-розовели под залязващото слънце. Небесната шир беше покрита с облаци в страховити форми и крещящи краски. Леденият вятър, връхлитащ откъм пустинята, шибаше песъчинките болезнено в лицата им.
— Къде ни водиш? — попита Маскул.
— Оня, който бди над древната мъдрост на Сант, трябва да ми я отстъпи, за да я променя. Каквото каже той, ще приемат и другите. Отиваме да търсим Маулгер.
— Къде ще го намериш сред тази пустош? — удиви се Маскул.
Спадевил, без да се поколебае, зави на север.
— Не е далеч — обясни той. — Има навик да отсяда в местността, където възвишенията Сант надписват над гората Уомбфлаш. Не съм сигурен, но смятам, че ще е там.
Маскул погледна към Тидомин. Хлътналите й бузи и тъмните кръгове под очите говореха за смъртно изтощение.
— Жената се умори, Спадевил — спря Маскул.
— Остава още една стъпка до земята на смъртта — изрече тя. — Ще се справя. Маскул, подай ми ръка.
Мъжът я хвана през кръста, за да я подкрепя.
— Слънцето залязва… — промълви Маскул. — Ще стигнем ли, преди да се мръкне?
— Не се страхувайте, Маскул, и ти, Тидомин. Болката се храни със злото във вас. Не бива да спирате насред пътя си. Ще пристигнем преди нощта.
Слънцето се скри зад далечните планински гребени, които очертаваха западната граница на Ифдон Марест. Небето искреше в ярки багри, а студеният въздух ги сковаваше.
Тримата отминаха мочурища с безцветна вода, с овошки по бреговете. Маскул хапна от плодовете. Бяха твърди, горчиви и стипчиви, сокът им лепнеше в устата, ала от него се почувства ободрен и въодушевен. Наоколо нямаше никакви дървета или храсти. Не се показаха нито животни, нито птици или насекоми. Пустош.
Изминаха още два-три километра и приближиха края на платото. Далеч долу под нозете им започваше гората Уомбфлаш. Там денят беше свършил и очите на Маскул съзряха само непроницаем мрак. До слуха им долиташе тихото шумолене на безбройните върхари.
В бързо падащия мрак изведнъж се натъкнаха на мъж, стърчащ на един крак сред мочурището. Беше останал скрит досега от погледа им от купчина обли камъни. Водата му стигаше до прасеца. Близо до ръката му насред тинята стърчеше забучен тризъбец, какъвто Маскул беше видял в Дискоурн.
Пътниците спряха на брега на блатото и зачакаха. Мъжът веднага забеляза присъствието им, спусна вдигнатия крак и прегази водата, като взе тризъбеца в ръка.
— Не е Маулгер. Катис е — рече Спадевил.
— Маулгер е мъртъв — подхвърли Катис, който говореше на езика на Спадевил, но с още по-дрезгав и рязък акцент, от който тъпанчето на Маскул щеше да се спука.
Пред тях се изправи мощен, но прегърбен човек в напреднала възраст с дълго и тежко туловище и възкъси крака. Носеше само оскъдна препаска. Беше кьосе, с лимонено-жълт цвят и напрегнат израз на лицето, обезобразено от множество надлъжни бръчки, дълбоки повече от половин сантиметър и затлачени от кир. Косата му беше черна и рядка. Вместо два мембранни органа като Спадевил, имаше само един в средата на челото.
Тъмната плътна фигура на Спадевил се открояваше на фона, както реалността спрямо сънищата.
— В теб ли премина Тризъбеца? — попита той.
— Да — отвърна мъжът и запита: — Защо водиш в Сант жена?
— Друго нещо водя в Сант. Новата вяра.
Катис застина и объркано се огледа.
— Каква е? — настоя той.
— С много или с малко думи да ти я обясня?
— Ако решиш да кажеш
