Гората започна да се спуска надолу. Първо наклонът беше лек, но после ставаше стръмен и накрая отново се заредиха практически равни участъци. Маскул се натъкна на обширни тресавища, които трябваше да прегази. Не го беше еня, че се намокри — само да зърнеше оня, който удряше барабана. Но прекоси километри, без да го приближи.
Меланхолията на гората успокои духа му. Обхвана го униние, умора и същевременно изпита ожесточение. От известно време барабаненето бе заглъхнало и Маскул почти се отказа да го преследва.
Докато заобикаляше дънера на едно широко, подобно на колона дърво, той почти се блъсна в тялото на някакъв мъж, застанал прав зад него. Беше се облегнал на дънера с една ръка, сякаш почиваше. Другата му ръка се опираше на жезъл. Маскул спря рязко и го зяпна.
Беше огромен на ръст и почти гол. Надвишаваше Маскул с цяла глава. Лицето и тялото му фосфоресцираха слабо. Трите му очи бяха светлозелени и блестяха като лампи. Кожата му беше гладка, без косми, косата му обаче беше подредена в спирали и завързана като на жена. Изражението му излъчваше абсолютно спокойствие, макар да се виждаше, че под повърхността му се крие страхотна овладяна енергия.
— Ти ли барабаниш? — обърна се Маскул към него.
Мъжът поклати отрицателно глава.
— Как се казваш? — продължи Маскул.
Той му отговори на неестествен изкълчен език, от който Маскул разбра, че името му е Дремсинтер.
— Какво беше това барабанене?
— Суртур — рече Дремсинтер.
— Трябва ли да го последвам?
— Защо?
— Може би той иска. Той ме доведе тук от Земята.
Дремсинтер го хвана, наведе се, взря се внимателно в лицето му и рече:
— Не теб, а Найтспор.
За пръв път Маскул чуваше името на Найтспор, откакто беше пристигнал на планетата. Стъписан, той не успя да измисли повече въпроси.
— Изяж го — нареди Дремсинтер. — После ще тръгнем след звука заедно. — Вдигна от земята нещо и го подаде на Маскул. Не можеше да се види ясно какво беше, но Маскул прецени, че е твърдо и закръглено като ядка с размера на юмрук.
— Не мога да го счупя — рече той.
Дремсинтер го взе между ръцете си и го строши. Маскул хапна от пренеприятната пихтиеста вътрешност.
— Тогава аз защо съм на Торманс? — запита той най-сетне.
— За да откраднеш огъня на Муспел и да дадеш на човешкия живот по-дълбок смисъл, но дори не те попитаха дали душата ти ще издържи пламъка.
Маскул едва разбираше приглушения глас.
— Муспел… — промълви той. — Името, което се опитвам да си спомня, откак съм буден.
Дремсинтер внезапно извърна глава и като че се заслуша. Махна на Маскул да мълчи.
— Барабана?
— Шшшт. Идват.
Той се загледа нагоре към гората. Чу се познатото думкане, този път придружено от тропота на крака.
Маскул също видя, че измежду дърветата се появиха трима мъже и се насочиха към тях. Движеха се в нишка на разстояние метър един след друг. Спускаха се бързо по склона, без да поглеждат встрани. Бяха голи. Фигурите им блестяха на тъмния горски фон с бледа свръхестествена светлина, зеленикава и призрачна. Щом се изравниха с Маскул на около двайсетина крачки, той ги позна. Първият беше той самият, вторият — Краг, а последен ходеше Найтспор. Лицата им бяха строги и решителни.
Оня, който биеше барабана, не се виждаше. Като че ли ударите идваха отнякъде над главите им. Маскул и Дремсинтер станаха, за да догонят бързащите мъже. В същото време засвири тиха нежна музика.
Ритъмът й следваше барабанните удари; но за разлика от тях, не идеше от определено място. Приличаше на вътрешната музика, дочувана насън, която следва сънуващия навсякъде като някаква естествена атмосфера, за да превръща всичките му преживявания в чувство. Вълнуваща, страстна и трагична музика, като че ли изпълнявана от някакъв неземен оркестър. Маскул вървеше напред, заслушан в музиката. Тя се засилваше и ставаше все по-пламенна. Ала барабанните удари проникваха в нея като пулса на реалността.
Вълнението на Маскул нарасна. Не можеше да прецени дали са минали минути или часове, откакто призрачното шествие продължаваше да крачи успоредно на тях двамата с Дремсинтер. Ритъмът на музиката се ускори бясно. Краг вдигна ръка и в нея проблесна дълъг нож. После скочи напред, издигна го над гърба на призрачния Маскул и го прободе два пъти, оставяйки острието в раната. Маскул разпери ръце и падна мъртъв. Краг се шмугна в гъстия лес и изчезна от погледа. Найтспор продължи сам и невъзмутим.
Музиката се извиси до кресчендо. Воят й изпълни мрачната великанска гора. Звуците напираха отвсякъде — отгоре, от земята изпод стъпалата им. Величествена и страстна музика. Маскул почувства, че душата му излита от телесната си обвивка.
Той продължи след Найтспор. Пред тях заблестя странна светлина. Не беше слънчевият светлик, а сияние, каквото не беше виждал, и дори не можеше да си представи, че съществува. Найтспор отиваше право натам. Сърцето на Маскул се разтуптя до пръсване. Светлината се издигна по-нависоко. Страховитата музика изливаше нови и нови съзвучия като вълни на разбушувал се магически океан… Маскул не можа да понесе потресението и ненадейно се строполи в безсъзнание като мъртъв.
14. ПОЛЕКРАБ
Сутринта бавно отминаваше. Маскул потрепера конвулсивно и отвори очи. Премигна и седна. Гората беше тъмна като в рог и безмълвна. Странната светлина беше угаснала, музиката престанала и Дремсинтер беше изчезнал. Опипа брадата си, сплъстена от кръвта на Тидомин, и се унесе в мислите си.
„Според Панаве и Катис в гората живеят мъдри люде — каза си той. — Навярно Дремсинтер беше един от тях. Навярно и видението ми беше изява на неговата мъдрост. Сякаш отговаряше на въпросите ми… Не трябваше да го питам за себе си, а за Суртур, и тогава щях да получа друг отговор. Можех да узная… Можех да ГО видя.“
Маскул остана да лежи неподвижен и безчувствен и да разсъждава:
„Ала не издържах на ужасния блясък. Сърцето ми щеше да се пръсне. Той ме предупреди преди това. Значи Суртур съществува и пътуването ми има смисъл. Ала защо съм тук? Какво се очаква от мен? Кой е Суртур? Къде да го намеря?“
Погледът му внезапно припламна.
„Какво означават думите на Дремсинтер «Не ти, а Найтспор»? Нима съм второстепенен герой, а той е главният; той е важният, аз — незначителният? Къде е Найтспор? Какво прави? Трябва ли да чакам да благоволи да се появи? И наистина ли не мога да предприема нищо сам?“
Маскул продължаваше да седи с опънати крака.
„Трябва най-накрая да разбера, че пътуването ми е доста странно и затова могат да ми се случат най- чудновати неща. Безполезно е да се кроят планове, защото не мога да предвидя и на две крачки напред — всичко ми е непознато. Едно обаче е сигурно — само с безразсъдна смелост ще успея. Трябва да пожертвам всичко. Ако Суртур се появи отново, ще тръгна насреща му, дори това да означава сигурна смърт.“
Откъм сумрачните тихи пътеки между дърветата се разнесоха отново барабанните удари. Идваха някъде отдалеч и се чуваха съвсем слабо. Долитаха като отшумяващите гръмотевици след лятната буря. Маскул се вслуша, без да става. Барабаненето потъна в тишината и не се повтори.
Маскул се ухили загадъчно и произнесе на глас:
— Благодаря ти, Суртур! Приех предзнаменованието ти.
Канеше се вече да стане, когато забеляза, че сбръчканото чуканче, което доскоро беше третата му
