Пътешествие към Арктур

Тидомин погледна към падналия.

— Побързай, Маскул, не ме карай да чакам — подкани го тя.

Маскул ей пое дъх и вдигна втория камък. Жената застана пред тялото на Спадевил и се изпъна, сериозна и неподвижна.

Ударът я уцели между гърдите и брадичката. Тя се свлече. Маскул изтича до нея, коленичи на земята и я привдигна в ръце. Така стана свидетел на последното й дихание.

Маскул отново я положи на земята, опрял се на дланта си и се взря в мъртвото лице. Смяната от героичното одухотворено изражение във вулгарната ухилена маска на Кристалния премина като светкавица, ала той я забеляза.

Изправи се в мрака и повика Катис при себе си.

— Това ли е истинският вид на Майстора? — попита той.

— Това е Майстора без илюзии.

— Как може да съществува този ужасен свят? — възкликна той.

Катис не отвърна нищо.

— Кой е Суртур?

— Утре ще се приближиш към него. Но не тук.

— Пролях толкова кръв — рече Маскул. — Нищо добро няма да излезе.

— Не се бой от промените и от разрухата, страшни са смехът и радостта.

Маскул разсъждаваше.

— Кажи ми, Катис — проговори той, — ако бях избрал да последвам Спадевил, щеше ли да приемеш вярата му?

— Той беше с извисена душа — отвърна Катис. — Очевидно гордостта на мъжете е просто издънка на удоволствието. Утре аз също трябва да напусна Сант, за да поразсъждавам по този въпрос.

Маскул потръпна.

— Значи убийството им не беше необходимост, а престъпление! — възкликна той.

— Той изпълни ролята си и оттук насетне жената със своята любов и преданост щеше да опропасти идеите му. Няма за какво да съжаляваш, чужденецо, а веднага заминавай далеч от тая страна.

— Още тази нощ? — учуди се Маскул. — Къде да отида?

— В Уомбфлаш, където ще се запознаеш с най-големите умове. Ще ти покажа пътя.

Катис хвана Маскул за ръка и го поведе в мрака: Изминаха километър и половина по ръба на пропастта. Вятърът ги пронизваше и хвърляше в лицата им песъчинки. През облаците се виждаха далечни трепкащи звезди. Маскул не разпозна нито едно известно нему съзвездие. Запита се дали оттук се вижда Слънцето на Земята и ако да, къде е то.

Стигнаха до грубо издялани стъпала, които водеха надолу към подножието на скалите. Приличаха на другите, по която се бяха изкачили. Тези свършваха до Гората Уомбфлаш.

— Върви по този път — рече Катис. — Няма да идвам по-нататък.

— Преди да се разделим, кажи ми защо удоволствието е срамно — задържа го Маскул.

— Защото удоволствието ни кара да забравим за нашия дом.

— Който е…

— Муспел — отвърна Катис.

След като бе задоволил любопитството му, той се освободи от ръката на Маскул, обърна му гръб и изчезна в мрака.

Маскул заслиза внимателно надолу. Беше уморен, но не обръщаше внимание на болките. От откъснатия му проб потече гной. Стори му се, че слизането от стъпало на стъпало продължава безкрайно. Шумоленето и шушненето на дърветата се засили с приближаването на края на стълбата, вятърът стихна и въздухът се постопли. Наоколо бе абсолютна чернилка.

Най-сетне стигна до равното. Продължи, като се препъваше в коренищата и се удряше о дънерите на дърветата. След малко реши да спре. Събра накуп сухи листа за възглавница и се тръшна на тая постеля. Почти веднага потъна в дълбок безпаметен сън.

15. ГОРАТА УОМБФЛАШ

Събуди се и започна третият му ден на Торманс. Нозете го боляха. Лежеше на хълбок и глупаво се взираше в околността. Тъмнината на гората просветляваше с приближаването на сивото утро и вече забелязваше предметите, без да ги различава ясно. Две-три странни тъмни форми, широки колкото къщи, се мержелееха в полумрака. Маскул не разбра, че бяха дървета, докато не легна по гръб, за да види върховете им. Слънцето ги огряваше на фона на късче от синьото небе на такава височина, че той дори не посмя да я пресметне.

От време на време ги скриваха валмата мъгла, които се стелеха сред гората и преминаваха между дърветата безмълвно като привидения. Листата под него бяха влажни, а отгоре от време на време на главата му се процеждаха тежки капки вода.

Маскул остана легнал и се опита да си припомни събитията от миналия ден. Умът му тънеше в апатия и мислите му се заплитаха. Беше се случило нещо ужасно, макар дълго време да не успя да се сети какво точно. Внезапно пред очите му изплува ужасната картина в полумрака върху платото Сант — размазаното окървавено лице на Спадевил, последният дъх на Тидомин… Той потрепера инстинктивно и му се повдигна.

Своеобразните морални възгледи, които бяха продиктували двете жестоки убийства, го бяха напуснали през нощта и чак сега осъзнаваше какво бе извършил. Сякаш бе прекарал целия ден под въздействието на някаква властна магия. Първо го бе поробила Осеакс, после Тидомин и Спадевил, накрая Катис. Бяха го накарали да убива и да употребява насилие. Той не се бе усетил, дори бе повярвал, че пътува като волен просветен чужденец. За какво беше това кошмарно пътуване — и дали щеше да продължи все така?

Гората беше потънала в мъртвешка тишина и той чуваше само пулсирането на кръвта във вените си. Вдигна ръка към лицето си и установи, че и останалият проб беше изчезнал и сега притежаваше три очи. Третото се намираше на челото му, на мястото на сорба. Маскул не можеше да разбере каква е функцията му. Третата му ръка беше останала, но висеше безсилна.

Маскул си поблъска безуспешно главата, опитвайки се да си спомни името, което бе произнесъл Катис накрая.

Най-сетне стана с намерение да продължи пътуването. Нито трябваше да се облича, нито имаше храна да закуси. Гората беше огромна. Прецени, че обиколката на най-близкото дърво бе най-малко трийсет метра. Всички стволове бяха гигантски. Пейзажът изглеждаше чудовищен най-вече заради обширните празни пространства между дърветата и приличаше на свръхестествена огромна зала на задгробния живот. Долните клончета отстояха на четирийсет метра от земята. Нямаше храсти, почвата беше покрита само с мъртви мокри листа. Маскул се огледа, за да се ориентира, ала урвите на Сант, от които бе слязъл, не се виждаха — всички посоки си приличаха и Маскул нямаше никаква представа накъде да тръгне. Уплаши се и изруга на глас. Отметна глава назад и се опита да установи накъде са север и юг според светлината на слънцето, но беше невъзможно.

Докато разтревожен и объркан се въртеше из гората, до слуха му долетяха барабанни удари. Ритмичният звук идваше отдалеч. Невидимият барабан вървеше през гората и сякаш се отдалечаваше от него.

— Суртур! — промълви Маскул едва чуто. И след миг се удиви, че е произнесъл името на тайнственото същество. Не мислеше за него, нито имаше някаква явна връзка между Суртур и барабана.

Междувременно, докато Маскул умуваше, звуците се отдалечиха още. Инстинктивно той тръгна след тях. Барабанните удари, макар че бяха необичайни и мистични, не вдъхваха страхопочитание, напротив, напомняха някакво място и някакъв живот, които познаваше отлично. И отново всички останали сетивни възприятия му се сториха фалшиви.

Звуците идваха на пресекулки, продължаваха минута или пет минути, после спираха за четвърт час. Маскул се постара да следва посоката на барабана, доколкото го чуваше. Той бързо закрачи между огромните неясни форми на дърветата, за да се добере до онова, което издаваше звуците, ала разстоянието помежду им оставаше непроменено.