ръка, се полюляваше при всяко движение на тялото и му пречеше. Заби в него ноктите на двете си ръце и го продупчи колкото се може по-близо до гърдите, след което внимателно го изскубна. В света, в който всичко расте и умира бързо, помисли си той, раната от това ще изчезне скоро-скоро. Маскул се изправи и се взря в полуздрача.
Гората тук беше разположена на доста стръмен склон. Без да се двоуми, Маскул се спусна надолу, убеден, че непременно ще стигне до някоя нова населена територия. С всяка изминала стъпка настроението му ставаше унило — беше отслабнал, уморен, мръсен и изнемощял от глад. Даде си сметка, че го чака дълъг път, ала въпреки всичко, реши да не спира повече за почивка, докато не излезе от тая угнетяваща гора.
Оглеждаше и заобикаляше една след друга неясните къщоподобни форми на огромните дървета. Между високите им върхове винаги се виждаше парче от сияйното небе, по което се ориентираше за часа. Начумерен, Маскул се спускаше по влажния хлъзгав склон километър след километър. От време на време пресичаше мочурища. Здрачът в гората се поразнесе и разбра, че приближава открита местност. Гората беше станала по-реална, сивкава и величествена. Дънерите се извишаваха като кръгли кули, с широки разстояния помежду си, подобни на естествен амфитеатър. Не можеше да различи какъв е цветът на кората им, ала гледката го порази, макар да й се възхищаваше пряко сили. Сянката полека-лека оставаше зад него. Гората просветля и той вече не се съмняваше, че скоро ще излезе оттук.
В далечината наистина се виждаше светлина. Маскул се обърна назад и установи, че тялото му вече хвърля сянка. Дънерите се обагриха в червеникаво. Той ускори ход, докато синята светлина в пролуката не стана по-ярка. Стори му се, че дочува морски прибой.
В тази част гората беше в различни цветове — дънерите бяха тъмночервени, листата по високите клони — в улфир, а шумата по земята беше с цвят, чието име не знаеше. Тогава откри и за какво служи третото око. То прибавяше към гледката ново измерение и с негова помощ всичко изглеждаше релефно. Светът
Най-сетне през последните дървета просветна денят. Едва осемстотин метра го разделяха от края на гората. Нетърпелив да види какво има отвъд нея, Маскул се затича. Прибоят на вълните се усили. Странен съскащ шум, който се дължеше само на водна стихия, ала не приличаше сякаш на море. Въпреки това когато след миг пред него се простря огромна чак до хоризонта водна площ, набръчкана от танцуващите вълни, осъзна, че е пред Пластящото се море. Той забърза, без да откъсва очи от него. Погали го топъл, свеж и ароматен бриз.
В края на гората, преди обширния пясъчен плаж, той се подпря на един гигантски дънер и, стоейки неподвижен, жадно се взря в морската шир. Плажът продължаваше на изток и на запад в права линия, прекъсната на няколко места от вливащи се рекички. Цветът на пясъците беше оранжев, осеян тук-там с лилави петна. Докъдето стигаше погледът, гората като страж се издигаше по целия бряг. Освен нея беше само небето и морето. Маскул никога не беше виждал толкова много вода. Пред огромния полукръг на хоризонта той се чувстваше като в плосък свят, в който обсегът на гледката зависи само от зрителната острота. Морето не приличаше на нито едно от земните морета. Беше като огромен течен опал. Върху великолепната непрозрачна изумруденозелена повърхност се появяваха и изчезваха червени, жълти и сини завихряния. Вълните бяха необикновени. От водата се издигаха бавно водни върхове, докато стигнат три или шест метра височина, и падаха надолу с плисък, оставяйки концентрични кръгове надалеч върху повърхността. Откъм сушата навътре в морето тръгваха като реки бързи ручеи с по-тъмнозелен цвят и без върхове. Със свръхестествен звук вълните се разбиваха в пясъка, шушнеха и шептяха. Този странен плисък беше дочул и Маскул. После зелените езици на вълните се отдръпваха, без да се разпенват.
На трийсет километра точно напред сред морето се очертаваше дълъг, нисък и мрачен остров с твърде неопределена форма. Островът на Свайлон. Само че вниманието на Маскул беше привлечено от залеза на синьото слънце, което осветяваше небето отвъд острова. Алппен беше се скрила и цялото южно небе беше обагрено с нежните оттенъци на последните лъчи. Бланчспел приближаваше зенита, побеляваше и печеше убийствено сред безоблачното небе. Ала там, където синьото слънце беше залязло, над света беше паднала зловеща сянка. Маскул имаше чувството, че се разпада, сякаш върху клетките на тялото му действаха едновременно две противоположни химически сили. Мина му през ум, че щом като последните лъчи на залеза му влияят толкова силно, срещата с Алппен ще е смъртоносна за него… Но все пак в организма му може би ще настъпи някаква промяна и щеше да успее.
Морето го мамеше и Маскул реши да влезе във водата. Тръгна към брега, но щом излезе от сянката на дърветата, ослепителните слънчеви лъчи се стовариха върху му и го обезсилиха, а от убийствената жега му се догади и му се зави свят. Той бързо прекоси плажа. Оцветените в оранжево пясъци бяха достатъчно горещи, за да се сготви в тях храна, а виолетовите направо пареха като огън. Маскул не го очакваше предварително и щом стъпи върху едно виолетово петно, подскочи и изпищя.
Морето беше сладострастно топло. Убеди се, че водата няма да задържи тежестта му и реши да поплува. Свали си кожените дрехи, обтри ги грижливо с пясък и с вода и ги простря под слънцето да поизсъхнат. После, доколкото можа, преплакна брадата и косата си. Чак тогава нагази навътре и заплува, когато водата стигна до гърдите му, като се стараеше да избягва избликващите вълни. Оказа се, че не е лесно. Водата непрекъснато менеше плътността си. Някъде той успяваше да заплува, другаде едва се спасяваше да не потегли към дъното, а на трети места не можеше да се гмурне под повърхността. По нищо не личеше какви изненади крие водата. Плуването се оказа доста опасно занимание.
Маскул излезе от водата чист и ободрен. Поразходи се по плажа, за да се изсуши под жежкото слънце и разгледа околността. Беше чужденец, гол-голеничък, сам сред огромния тайнствен свят, в който отвсякъде го дебнеха невъобразими сили. Гигантската Бланчспел сипеше лъчи, ужасният Алппен преобразяваше тялото му, измамното море — колкото и красиво, толкова и смъртоносно, мрачният загадъчен остров на Свайлон, изнурителната гора, от която едва се измъкна — какво можеше да им противопостави той, слабият странник, дошъл от планета с нищожни размери от другата част на космоса, за да не го унищожат?
— Тук съм от два дни и още съм жив — засмя се Маскул. — Провървя ми, а като имаш късмет, можеш да се опълчиш на цялата вселена. Какво обаче означава късмет? Само дума или е нещо истинско?
Осъзна отговора, докато нахлузваше вече изсъхналите кожени дрехи и стана сериозен.
— Суртур ме доведе тук. Той бди над мен и това е „късметът“ ми… И все пак кой е Суртур в този свят? Как може да ме защитава от слепите неустоими сили на Природата? Или е по-силен от самата Природа?
Беше гладен, ала изпитваше още по-силен глад за човешко общество и за хора, които да поразпита за всичко това. Поколеба се накъде да тръгне. Можеше да следва брега на изток или на запад. Най-близкото заливче лежеше на изток, прорязвайки пясъците на около хиляда и петстотин метра. Маскул тръгна натам.
Гората се издигаше като огромна застрашителна стена, която рязко завършваше до брега на морето като изваяна с длето. Маскул крачеше бавно под сянката й, извил глава към морето, което беше по-весело за окото. Щом стигна залива, Маскул установи, че той е по-широк, обграден с равни брегове. В него не се вливаше река, а беше просто удължение на морето. Спокойните му тъмнозелени води се губеха зад един завой на гората. Над водата бяха надвиснали дърветата по брега и я покриваха с плътна сянка.
Маскул тръгна по брега му и стигна до завоя, където минаваше пряк път към морето. Тук видя седнал върху ръба на брега мъж, провесил крака в морето. Беше облечен в груба необработена кожа, която не покриваше крайниците му. Беше дребен, набит и енергичен, с къси крака и дълги ръце, които завършваха с яки длани с необикновена големина. Лицето му беше плоско като дъска и безизразно, сбръчкано и с цвят на орех. Бе плешив и голобрад, с жилава яка кожа. Явно селянин или рибар. По лицето му не се забелязваше никакъв знак от човеколюбиви мисли или от изтънчени чувства. Имаше три очи с различен цвят — зелен джал, синьо и улфир.
Срещу него във водата се поклащаше привързан сал, неумело сглобен от дървесни клони.
— И ти ли си от мъдреците на Гората Уомбфлаш? — заговори го Маскул.
Мъжът вдигна очи към него и му отвърна с груб, дрезгав глас:
— Рибар съм и нищо не отбирам от мъдростта.
— Как се казваш?
— Полекраб. А ти?
