Пътешествие към Арктур

— Защото тук е светът на Кристалния, а светът на Сутур е съвсем различен.

— Странни приказки — отбеляза Полекраб.

— Откакто излязох от гората — продължаваше Маскул, като че ли на себе си, — се промених и започнах да виждам по новому. Тук всичко ми се чини много по-устойчиво и истинско, отколкото другаде, та не мога да се съмнявам още, че този свят съществува. И не само изглежда истински, а е истински — готов съм да си заложа живота… И в същото време е фалшив.

— Като сън?

— Не, и точно това искам да си обясня. Твоят свят, в които впрочем съм и аз, въобще не ми напомня за сън, за илюзия или нещо подобно. Зная, че в този миг той действително е такъв, какъвто го виждаме двамата с теб. И въпреки това е лъжа. Фалшив е, защото едновременно с него съществува друг, истински свят. А нашият е лъжовен и измамен. Струва ми се, че реалността и лъжата са две думи за едно и също нещо.

— Може наистина да има друг свят — рече дрезгаво Полекраб. — Видението също ли ти се стори истинско и фалшиво едновременно?

— Само истинско, защото тогава още не бях прозрял. Беше истинско, затова онова не може да е Суртур, който няма нищо общо с тъдявашната реалност.

— А барабанът беше ли истински?

— Чух ударите с ушите си и ми звучаха като истински. Но имаше нещо особено в тях и затова смятам, че те със сигурност произхождат от Суртур. Той няма вина, че не съм ги чул правилно, причината е в мен.

— Ако Суртур е решил да говори с теб по този начин — изръмжа Полекраб, — то явно иска да ти каже нещо.

— Какво друго да си помисля? — съгласи се Маскул и додаде: — Кажи ми, Полекраб, как мислиш, дали ме призовава за живот след смъртта?

Старият мъж се размърда притеснен.

— Аз съм рибар — рече той, след като помисли. — И аз, както и всички, живея от онова, което убивам. Животът въобще ми се струва объркан. Или може би животът тук е лош и неправилен, а светът на Суртур не предлага живот, а нещо Друго.

— Да, но дали смъртта ще ме заведе до този свят, където и да се намира?

— Не питай живите, попитай някой мъртвец — отвърна Полекраб.

— В гората чух музика и видях светлина, която не идваше от тукашния свят — продължи Маскул. Бяха прекалено силни за сетивата ми-и трябва да съм останал в безсъзнание доста дълго. Имах и видение — аз бях убит, а Найтспор продължи сам да върви към светлината.

— Има над какво да поумуваш — разнесе се характерният дрезгав глас на Полекраб.

Настъпи кратко мълчание, нарушено от Маскул.

— Толкова силно усещам лъжата на тоя живот, че ми иде да се самоубия — призна той.

Рибарят остана безмълвен и неподвижен. Маскул легна по корем, подпря лице с длани и се загледа пред себе си.

— Как смяташ, Полекраб, може ли човек, докато е в тялото си, да се доближи до другия живот толкова близо, както се случи с мен?

— Аз съм невежа, странниче, и не мога да отговоря. Има мнозина други, пътешественици като теб, които сигурно знаят.

— Къде са те? Искам да се срещна с тях.

— Нима мислиш, че ти си направен от едно, а останалото човечество е замесено от друго тесто? — подметна Полекраб.

— Не съм толкова самонадеян — отвърна Маскул. — Всички хора вероятно се стремят към Муспел, но най-често без да го съзнават.

— И объркват посоката — заяви Полекраб.

Маскул го погледна удивен и го попита защо.

— Казах го не защото знам — заговори Полекраб, — аз не съм мъдрец. Сега си спомних какво ми рече Брудвиол веднъж, когато бях млад, а той вече бе поостарял. Че Кристалния се опитва да превърне всички неща в едно и че както и да се опитват да избягат, формите му пак ще стигнат до него и ще станат на нови кристали. Движението на формите (което наричаме „разделяне“) се ражда от несъзнателното им стремление да открият Суртур, но ги води в обратната посока. Защото светът на Суртур не е отсам едното, което е начало на самия живот, а е отвъд. За да стигнем до него, трябва да преминем през единния. Първо трябва да се откажем от своето аз и да се слеем със света на Кристалния. Дотук е първият етап на пътуването; за мнозина добри люде обаче това е цялото пътуване… Доколкото си спомням, тъй рече Брудвиол, но тогава бях млад и съвсем неопитен, та може да съм забравил думите и да не съм схванал смисъла им.

Маскул го изслуша внимателно и остана замислен.

— Разбрах те — обади се той. — А какво означава „да се слеем със света на Кристалния“? Ако този свят е фалшив, трябва ли и ние да ставаме фалшиви?

— Не съм го питал. Очевидно и ти, както и аз, не си в състояние да отговориш на този въпрос.

— Навярно е искал да каже, че всеки от нас поотделно живее в собствен фалшив свят, свят на мечти, на стремежи и на изкривени възприятия. Попаднали в големия свят, ние със сигурност няма да загубим нищо, нито истината, нито реалността.

Полекраб извади крака си от водата, изправи се и после се прозя и протегна.

— Казах ти всичко, което знам — каза той кисело. — Искам да спя.

Маскул задържа погледа си върху него, без да възрази. Старият мъж се отпусна тежко на земята я се приготви за сън.

Той си тъкмеше постелята, когато иззад двамата мъже се разнесоха нечии стъпки. Маскул изви врат и видя, че към тях откъм гората се приближава жена. Веднага се досети, че сигурно е съпругата на Полекраб. Маскул седна, а рибарят дори не се обърна. Жената застана пред тях и ги погледна отвисоко.

Одеждата й приличаше на облеклото на мъжа й, само дето покриваше повече краката й. Беше млада, висока, слаба и удивително стройна. С леко загоряла от слънцето кожа, силна, без да прилича на селянка, с изписано във всичко изящество. Лицето й бе прекалено енергично и изразително за жена. Не беше и красива. Трите й очи блестяха и хвърляха мълнии. Прекрасната й буйна руса коса беше завита и вдигната небрежно на кок, от който по гърба й падаха кичури.

Гласът й беше доста слаб, но в него се долавяха и пламъци, и сенки. Изглежда бурните страсти не й бяха чужди.

— Моля за прошка, че подслушах разговора ви — заговори тя, обръщайки се към Маскул. — Почивах си зад дървото и чух всичко.

Маскул се надигна бавно.

— Ти ли си жената на Полекраб? — попита той.

— Жена ми е — отговори вместо нея Полекраб, — и се казва Глимейл. Седни долу, странниче. Седни и ти, жено, щом си дошла.

И двамата се подчиниха.

— Чух всичко — повтори Глимейл. — Не разбрах само закъде ще продължиш, Маскул, след като тръгнеш оттук.

— И аз не знам.

— Можеш да стигнеш само на едно важно за теб място — острова на Свайлон. Аз самата ще те прекарам на отсрещния бряг преди залез слънце.

— Какво има там?

— Той може да отиде, жено — намеси се старият мъж хрипливо, — теб обаче не те пускам. Аз ще го закарам.

— Не, ти винаги си ме спирал — възпротиви се Глимейл, внезапно ожесточена. — Този път ще тръгна. Когато нощем грейне Теарджелд и приседна на брега, за да послушам музиката на Еартрид оттатък морето, сърцето ми се къса. Не мога да издържам повече… Отдавна съм решила да ида до острова и да видя откъде идва музиката. Ако е опасна, ако ме убие… е, какво пък.