— Защо ми е този човек и неговата музика, Глимейл? — попита Маскул.
— Мисля, че музиката ще отговори на всичките ти въпроси по-добре, отколкото Полекраб. И може би нейните отговори ще те изненадат.
— Що за музика е това, че да преплуваш заради нея цялото море? — удиви се Маскул.
— Особена, така са ми казвали. Не носи удоволствие, нито мъка. А онзи, който засвирел на инструмента на Еартрид, щял да призове най-изумителни форми, които няма да са фантазии, а реалност.
— Може би — изсумтя Полекраб. — Бях на острова през деня и какво намерих там? Човешки кости — стари, а и нови. Жертвите на Еартрид. Ти, жено, няма да отидеш там.
— Ще свири ли музиката довечера? — попита Маскул.
— Да — предизвикателно го изгледа Глимейл. — Щом изгрее Теарджелд, луната ни.
— Ако музиката на Еартрид убива хората, струва ми се, че той също заслужава да умре. При всички случаи обаче бих искал да чуя звуците. А относно твоето идване с мен… Жените, Глимейл, също лесно умират на Торманс. Едва днес се измих от кръвта на една убита жена.
Глимейл се засмя, но не отвърна нищо.
— Сега върви да спиш — обади се Полекраб. — Като му дойде времето, ще те закарам сам.
Той отново си легна и затвори очи, а Маскул последва примера му. Глимейл остана седнала с подгънати крака, но с изправен гръбнак.
— Коя е била другата жена, Маскул? — попита тя най-накрая.
Той не отговори, а се престори на заспал.
15. ОСТРОВЪТ НА СВАЙЛОН
Събуди се късно следобед, когато слънцето беше поотслабнало. Полекраб и жена му бяха станали вече и бяха приготвили поредната порция риба, която го очакваше.
— Решихте ли кой ще дойде с мен? — още преди да седне, попита Маскул.
— Аз — отговори Глимейл.
— А ти съгласен ли си, Полекраб?
Рибарят се прокашля и им махна да сядат. Заговори едва след първата хапка.
— Нещо силно я привлича натам и не мога да я задържам. Мисля, че няма да те видя повече, жено, но и децата поотраснаха достатъчно, за да се грижат сами за себе си.
— Недей да униваш — строго го смъмри Глимейл, която не беше започнала да се храни. — Ще се върна и ще ти се отплатя за разрешението. Заминавам само за една нощ.
Маскул гледаше объркан ту единия, ту другия.
— Пуснете ме сам — предложи той. — Ако нещо се случи, ще се чувствам виновен.
— Не смятай, че проявявам женски капризи — поклати глава Глимейл. — Дори ако чужденецът не беше минал оттук, щях да замина, защото жадувам да чуя музиката.
— Ти, Полекраб, не копнееш ли за тая музика? — учуди се Маскул.
— Не. Жената е благородна и чувствителна натура, а на острова няма нищо привлекателно за един мъж. Щом е решила, нека върви с теб. Може би е права. Може би музиката на Еартрид ще отговори и на твоите, и на нейните въпроси.
— Ти какво ще питаш, Глимейл?
— Трябва да знаеш, че въпросите, на които може да отговори музиката, не могат да се изрекат с думи — хвърли му странна усмивка тя.
— Ако не се върнеш до сутринта — вметна съпругът й, — ще знам, че си мъртва.
Довършиха яденето в потискащо мълчание. Полекраб избърса устни и извади от нещо прилично на джоб морска раковина.
— Ще се сбогуваш ли с момчетата? Да ги извикам ли?
Глимейл си поколеба за миг.
— Да, да, трябва да се видя с тях.
Мъжът й прилепи раковината до устните си и изсвири. Във въздуха се разнесе силен печален звук.
След малко отекнаха припряни стъпки и момчетата дотичаха от гората. Маскул ги изгледа с любопитство, тъй като бяха първите деца, които виждаше на Торманс. По-голямото момче носеше брат си на гръб, а третото подтичваше отзад. Малкото дете слезе на земята, трите застанаха в полукръг пред Маскул и го зяпнаха с широко отворени очи. Полекраб хвърли отегчен поглед към тях, а Глимейл гордо вдигна глава и отмести очи със загадъчно изражение.
Маскул определи възрастта на момчетата съответно на девет, седем и пет години според времето на Земята. Най-големият беше висок и строен, със здраво телосложение. Той, както и братята му, беше гол от главата по петите. Кожата му беше в цвят улфир. Лицевите му мускули издаваха буен и смел характер, очите му проблясваха като зелени огньове. Вторият сигурно също щеше да порасне като як и силен мъж. Стоеше навел широката си едра глава. Лицето и кожата му бяха червеникави, очите — тъмни и твърде проницателни за дете.
— От този — посочи го Полекраб и му щипна ухото, — може да излезе втори Брудвиол.
— Кой е той? — запита момчето и се приведе напред, за да чуе отговора.
— Един велик старец, който бил удивително мъдър. Приучил се никога да не задава въпроси и сам да се добира до истината.
— Ако не те бях попитал, нямаше да науча за него — отбеляза момчето.
— Което е без значение — отвърна бащата.
Най-малкото момче беше по-бледо и по-крехко от братята си. Лицето му беше спокойно и безизразно, но имаше необичайното свойство през няколко минути, без да има видима причина, да се сбръчква и да добива озадачен вид, тъмнозлатистите му очи сякаш се изпълваха с тайнственост, неприсъща за невръстната му възраст.
— Той ме учудва — обясни Полекраб. — Душата му е като кладенец, пък нищо не го интересува. Може да се окаже най-забележителният от тримата.
Маскул обгърна детето с ръка и го вдигна на височината на очите си, огледа го добре и го пусна долу. Изражението на момчето не се промени.
— Ти какво мислиш за него? — запита рибарят.
— Думите бяха на върха на езика ми, но ми се изплъзнаха на мига. Хайде отново да пием и ще си спомня.
— Тогава иди и пий.
Маскул отиде при дървото, отпи от сока му и се върна.
— Бъдещите векове — бавно заговори той — ще разказват за него величави и страховити предания. Ще бъде пророк, дори божество. Грижи се добре за него.
— Не искам да ставам нито едното, нито другото — промърмори подигравателно най-голямото момче. — Искам да приличам на този огромен мъжага. — И посочи с пръст Маскул.
През брадата на Маскул проблеснаха белите зъби.
— Благодарности за признанието, стари войниче! — засмя се той.
— Той е як и силен — продължи момчето — й може да се пребори с другите мъже. Можеш ли да ме вдигнеш с една ръка като брат ми?
Маскул се съгласи.
— Това е мъж! — радваше се момчето.
— Стига! — намеси се нетърпеливо Полекраб. — Момчета, извиках ви да кажете довиждане на мама. Тя заминава с този мъж и мисля, че няма да се върне, макар нищо да не се знае.
Изведнъж лицето на второто момче се изчерви силно.
— Тя сама ли е решила да тръгне? — попита то.
— Да — кимна баща им.
— Тя е лоша — изтърси момчето така категорично, че думите прозвучаха като плющене на камшик.
Баща му зашлеви шамар.
— За майка си ли говориш така? — сгълча го той.
Момчето явно държеше на своето мнение, макар да не промени израза си и да не изрече нищо
