повече.
— Майка ни няма да се върне, тя ще умре танцувайки — обади се за пръв път най-малкото момче.
Полекраб и жена му се спогледаха.
— Къде отиваш, майко? — обади се и най-големият син.
Глимейл се наведе и го целуна:
— На острова.
— Ако не се върнеш утре сутринта, аз ще дойда да те потърся там.
Притеснението на Маскул нарастваше.
— Очевидно това пътуване е за мъже — заяви той. — За теб, Глимейл, ще е по-добре да не идваш.
— Не можеш да ми откажеш — възропта тя.
— Време ли е да тръгваме? — попита той, подръпвайки смутено брада.
— Остават четири часа до залез, точно колкото ни трябва да стигнем.
— Ще ида към края на залива и ще те почакам да дойдеш със сала. Сигурно искаш да се сбогувате сами. — Маскул въздъхна, стисна ръката на Полекраб и рече: — Сбогом, рибарю!
— Добре ми се отплати ти за отговорите ми — дрезгаво каза старият мъж. — Но не си виновен, че в света на Майстора няма справедливост.
Най-голямото момче се приближи към Маскул и го погледна навъсено.
— Сбогом, юначаго! Пази майка ми добре, иначе ще те последвам и ще те убия — заплаши то.
Маскул закрачи бавно по брега на близкия проток и спря до завоя му. Прекрасното слънце и искрящото море отново се разкриха пред взора му и прогониха потиснатостта му. Той продължи до брега на морето, премина през сянката на гората и тръгна към пясъците. Седна на плажа под откритото слънце. Сиянието на Алппен отдавна беше изчезнало. Маскул пиеше горещия освежителен вятър, вслушваше се в шуштящите вълни и погледът му се рееше над обагреното от теченията си море, фон за Острова на Свайлон. „Що за музика е тази, която откъсва съпругата и майката от най-милото й? — чудеше се той. — Нечиста музика. Дали ще ми открие онова, за което копнея? Ще успее ли?“
Не след дълго усети зад гърба си движение и забеляза сала, който се насочваше от протока към открито море. Полекраб стоеше изправен в него и го направляваше с неодялан прът. Подмина Маскул, без да се обърне и да му се обади, и продължи към морето.
Маскул още се чудеше на странното поведение на Полекраб, когато Глимейл и момчетата се показаха, запътени към брега. Най-големият син я стискаше за ръка и говореше, а малките подтичваха зад тях. Жената беше спокойна, макар да личеше, че умът й е другаде.
— Къде се е отправил съпругът ти със сала? — подвикна Маскул.
— Нагласява го за тръгване. Ние ще прегазим водата, за да се качим, щом го изведе на нужното място — обясни тя с неособено звучния си глас.
— Как ще стигнем острова, като нямаме нито гребла, нито платна? — недоумяваше Маскул.
— Нали виждаш онова течение от брега навътре? Виж, Полекраб го приближава. С негова помощ ще стигнем право до острова.
— А как ще се върнем?
— Има начин, само че днес не бива да се безпокоим за това.
— Да дойда ли с вас? — обади се най-голямото момче.
— Салът не може да издържи и трима ни. Маскул е тежък — възпря го майка му.
— Нищо. Знам къде има дървета, за да направим втори сал — настояваше то. — Щом потеглите, аз ще го започна.
Междувременно Полекраб натъкми сала на въпросното място, на няколко метра от течението, което идваше от изток и в тази точка завиваше рязко, и подвикна на Маскул и на жена си. Глимейл целуна нервно децата си и се разплака от вълнение. Най-голямото момче хапеше устни, докато потече кръв и очите му се наляха със сълзи, а малките отвориха широко очи, без да издадат настроението си.
Глимейл, след нея и Маскул, влязоха в морето. Водата скри глезените им, после коленете и щом стигна до височината на гърдите им, приближиха сала. Полекраб скочи във водата и помогна на жена си да се качи горе. Озовала се там, тя се наведе и го целуна. Не обмениха нито дума помежду си. Маскул се покатери върху предната част. Жената кръстоса крака на носа и пое пръта.
Тя тласкаше с пръта и Полекраб ги подбутваше към течението, докато то пое сала и с гладко полюляване той се плъзна бързо надалеч от сушата.
Момчетата махаха от брега, Глимейл им отговаряше, а Маскул се обърна с гръб към сушата и отправи поглед напред. Полекраб прецапа обратно до брега.
Повече от час Маскул седя неподвижен. Чуваше се само плисъкът на странните вълни и бълбукането на течението, което плавно си проправяше път през развълнуваното море. Пътят им изглеждаше сигурен и те се загледаха в гребена на красивите коварни вълни. В чистия свеж въздух жегата на Бланчспел, находяща се вече ниско на запад, беше станала поносима. Играта на морските багри отдавна беше прокудила тъгата и тревогата от сърцето на Маскул, който още недоволстваше заради постъпката на майката, изоставила най- близките си, и не искаше да й проговори.
Очертанията на тъмния остров се уголемиха и вече виждаха още по-нататък в далечината дълга верига от високи планини, които залязващото слънце обагряше с розово-оранжев като на сьомга цвят. Ще не ще, Маскул трябваше да наруши мълчанието, за да попита какви са тези възвишения.
— Личсторм — обясни Глимейл.
Маскул не продължи с въпросите. Ало докато се обръщаше към жената, погледът му мерна бързо отдалечаващата се гора Уомбфлаш и се прикова върху нея. Бяха изминали около дванайсет километра и оттук по-ясно погледът му обгърна гигантската височина на дърветата. Далеч над тях се виждаха възвишенията Сант и му се стори, без да е сигурен, че забеляза дори Дискоурн.
— Ето ни сами сред необикновеното море — поде Глимейл, обръщайки глава към потопената част от сала. — Кажи ми как ти се стори Полекраб?
Маскул не отговори веднага.
— Той е като планински връх, обвит в облаци — рече накрая той. — Виждаш предпланините и си въобразяваш, че това е всичко. После, колкото повече се изкачваш, високо над облаците, внезапно съзираш нови и нови висини. Но дори тогава не си стигнал до върха.
— Великолепно си разбрал характера му и си много проницателен — тихо отбеляза Глимейл. — А аз каква съм?
— Вместо човешко сърце, криеш в гърдите си неистова арфа — това е всичко, което знам за теб.
— Какви бяха тия два свята, за които говореше на мъжа ми?
— Нали си чула сама?
— Да, чух. Аз също познавам два свята. Мъжът ми и момчетата са истински и ги обичам горещо. Но както и за теб, за мен съществува и втори свят, и заради него сегашната реалност ми се струва фалшива и глупава.
— Може би двамата търсим едно и също. Но нима имаме право да задоволим егоистичните си желания за сметка на другите хора?
— Не, нямаме право. Грозно е и е долно. Само че за другия свят подобни обвинения нищо не значат.
Възцари се тишина.
— Безполезно е да спорим по тези теми — заговори Маскул. — Вече направихме своя избор и трябва да продължим дотам, докъдето води пътят ни. Предпочитам да поговорим за онова, което ни чака на острова.
— Нищо не зная, освен че там ще срещнем Еартрид.
— Кой е Еартрид? Защо островът е кръстен на Свайлон?
— Разказват, че Еартрид е дошъл от Треал, но нищо друго не зная за него. За Свайлон обаче съм чувала една легенда и ако желаеш, ще ти я разправя.
— Моля те — настоя Маскул.
— Много отдавна — започна Глимейл, — когато моретата били топли и мрачни облаци били надвиснали над цялата земя, Свайлон дошъл на острова, на който не бил стъпвал човешки крак, и започнал да свири — това било първата музика на Торманс. Нощем, щом луната изгреела, хората се събирали на брега, който
