напуснахме, да слушат тихите омайни звуци от другата страна на морето. Една нощ Майстора (ти го наричаш Кристалния) минал оттук заедно с Краг. Те се заслушали и Майстора възкликнал: „Чувал ли си по-прекрасни звуци? Те са моята музика, те са част от моя свят“. Краг тропнал с крак и се изсмял. „Не е достатъчно хубава, за да ми хареса“ — рекъл той и предложил да отидат на острова, за да видят нескопосания музикант. Майстора се съгласил и те прекосили морето. Невидими, те застанали зад Свайлон и Майстора вдъхнал нови мисли в душата му, за да засвири десетократно по-красиво. Тогава хората от брега полудели от болезнено удоволствие. „Може ли да има по-благородна музика?“ — запитал Майстора. Краг се изкискал и заявил: „Ти си сладострастен по природа. Нека да опитам аз.“ И той застанал зад Свайлон и изпълнил съзнанието му с отвратителни дисонанси. Инструментът му се спукал и оттогава насетне той не можел да свири вярно. Затова Свайлон започнал да свири само фалшиво, макар че сега събирал още повече хора отпреди. По негово време мнозина прекосили морето, за да послушат дивната музика, но никой не могъл да я понесе и всички измрели. След смъртта на Свайлон друг музикант заел мястото му и така факелът се предавал от една ръка на друга, докато не стигнал до Еартрид.
— Хубава легенда. А кой е Краг?
— Разказват, че когато светът бил създаден, Краг се е родил ведно с него. Бил дух, съставен от частиците на Муспел, които Майстора не успял да преобрази. Оттогава обаче всичко в света се объркало, защото Краг следвал Майстора по петите като куче. Каквото и да направел Майстора, другият го развалял. Към любовта прибавил смъртта, към пола — срама, към ума — лудостта, към добродетелта — жестокостта, към красотата на тялото — кървавите вътрешности. Това са все дела на Краг и ония, които обичат света, го наричат „дявол“. А не разбират, че без него светът ще загуби красотата си.
— Краг и красота! — подигра се Маскул.
— Да! Същата онази красота, която търсим. Красотата, заради която се отказах от съпруга и от децата си, отказах се от щастие… Нима красотата е само приятна?
— Разбира се.
— Приятната красота е просто блудкава съставка, добавена от Майстора. Плашещата чистота на красивото е отвъд насладата от нея.
— Ти каза, че съм тръгнал да търся красотата, Глимейл — прекъсна я Маскул. — Даже не ми е хрумвала подобна мисъл.
Тя не отговори на забележката му. След като напразно почака да заговори отново, той й обърна гръб и повече не си продумаха, докато не стъпиха на острова.
С приближаването на брега въздухът захладня и натежа от влага. Бланчспел почти докосваше морето. Островът изглеждаше дълъг пет-шест километра. Най-отпред беше широката пясъчна ивица, после ниските тъмни скали, зад което следваше море от голи, невисоки и закръглени хълмове. Течението стигаше на стотина метра от брега, после рязко завиваше и обикаляше около сушата.
Глимейл скочи от сала и заплува към брега. Маскул последва примера й. Повлечен от течението, салът изчезна веднага. Скоро краката им стъпиха на дъното и прегазиха плитката вода. Когато стигнаха до брега, слънцето вече бе залязло.
Глимейл се насочи право към възвишенията. Като хвърли отново един поглед към ниската тъмна линия на гората Уомбфлаш, Маскул я последва. Скоро се покатериха по скалите. Изкачването нагоре беше леко. Сухият кафяв мъх беше удобен за вървене.
От дясната им страна се белееше нещо.
— Няма нужда да ходиш — рече жената. — Сигурно е някой от скелетите, за които разправяше Полекраб. Ей-там има и друг!
— Значи да се чувстваме като у дома си! — засмя се Маскул.
— Не е смешно да умреш заради красотата — намръщено каза Глимейл.
Наложи му се да се съгласи с нея, когато видя по-нататък безброй човешки кости, разпилени около пътя, от ослепителнобели до мръсножълти на цвят, сякаш бродеше сред открито гробище, и потъна в униние.
Още просветляваше, когато се качиха на билото и се отправиха надолу по другия склон. На север от острова морето не беше по-различно от южната си част, която бяха преплували, само дето цветовете му се стапяха в мрака.
— Там е Матерпле — посочи жената към ниската земя на хоризонта, която изглеждаше още по- отдалечена от Уомбфлаш.
— Чудно как се е добрал Дигрунг — промърмори Маскул.
Недалеч, в ниската долчинка, оградено от хълмчета, се виждаше малко кръгло езеро с не по-голям от осемстотин метра диаметър. Цветовете на залеза се отразяваха във водите му.
— Това сигурно е Айронтик — отбеляза Глимейл.
— Какво е това? — не я разбра Маскул.
— Чувала съм, че така викат на инструмента, на който, свири Еартрид.
— Вече сме до целта — рече Маскул. — Дай да го разгледаме.
Щом приближиха, забелязаха на отсрещния бряг свитото тяло на заспал мъж.
— Това е той, няма кой друг да е — отсече Маскул. — Ще спестим време, ако преминем по водата, стига да ни издържи.
Той закрачи напред по склона, който водеше към езерото. Глимейл вървеше изправена зад него и като хипнотизирана не изпускаше от очи легналото тяло. Маскул слезе до езерото и опита водата с крак, за да установи дали може да ходи по нея. Имаше нещо подозрително във вида й. Спокойна, тъмна, като огледало от разтопен метал, в което се отразяваше всичко. Установи, че ще издържи тежестта му и няма нищо опасно, след което стъпи върху водата и с втория си крак. В този миг през тялото му премина силен удар като от електрически ток и го запрати на брега, където се претърколи.
Маскул стана, изтри калта и се зае да заобиколи езерото. Глимейл тръгна с него и те направиха полукръг. Стигнаха до мъжа и Маскул го бутна с крак, за да го събуди. Мъжът замига пред тях.
Лицето му беше бледо и слабо, с празен поглед и неприятно изражение. Брадичката и главата му бяха обрасли с тънки кичури черна коса. На челото, вместо трето око, имаше друг орган — съвършено закръглен, със сложни извивки като на ухо. Мъжът изглеждаше на средна възраст. И освен това вонеше.
— Събуди се, човече — извика Маскул. — Ти ли си Еартрид?
— Колко стана часът? — отговори му с въпрос мъжът. — Много време ли остава до изгрева на луната?
Без да дава вид, че очаква отговор, той седна, обърна им гръб, загреба от меката почва и я задъвка неохотно.
— Как можеш да ядеш тая гадост! — отврати се Маскул.
— Не се ядосвай, Маскул — успокои го Глимейл, която постави ръка на рамото му и се поизчерви. — Нали е Еартрид — мъжът, който ще ни помогне.
— Още нищо не ни е казал.
— Аз съм Еартрид — обади се мъжът със слаб и глух глас, който ги изненада с високомерието си. — Какво правите тук? Май ще е по-добре да изчезнете колкото се може по-бързо, защото ще стане късно, щом изгрее Теарджелд.
— Няма какво да ти обясняваме надълго и нашироко — рече Маскул. — Знам каква слава ти се носи и дойдохме да те послушаме. Какъв е този орган на челото ти?
Еартрид ги изгледа свирепо, после се усмихна, после пак ги погледна злобно.
— За да чувам ритъма, който превръща шума в музика. Стига сте дрънкали, ами си тръгвайте. Не ми е приятно да населвам острова с още трупове. Само развалят въздуха и нищо повече.
Тъмнината бързо се спускаше над тях.
— Доста си самонадеян — сряза го Маскул. — Може пък и аз да посвиря, след като те послушаме.
— Ти? Да не си музикант? Знаеш ли въобще какво означава музика?
В очите на Глимейл заигра лукаво пламъче.
— Маскул си мисли, че музиката е в инструмента — разнесе се плътният й тембър, — а тя идва от душата на Господаря.
— Да — съгласи се Еартрид, — има и още нещо и ще ви го открия. В Треал, откъдето съм родом и където съм израснал, научих за природната мистерия на Тройката. Светът, който виждаме, има три измерения. Дължината е линията, която отделя това, което е, от това, което не е. Ширината е
