повърхността, която ни показва как нещо съществува, свързано заедно с другите неща. Дълбочината е пътят, който води от съществуващото към собственото ни аз. Така е и в музиката. Тонът е съществуването, без което нищо не може да има. Симетрията и Размерът са начинът, по който тоновете съществуват заедно. Емоцията е движението на душата ни към великолепието на света, който сме сътворили. Хората са свикнали, когато свирят, да създават прекрасни звуци заради удоволствието от тях. Затова музикалният им свят е основан на удоволствието; симетрията му е равномерна и пленителна, чувствата му са прелестни… А моята музика се състои от мъчителни звуци; симетрията й е хаотична и дива, труднооткриваема; и ражда горчиви и ужасни емоции.
— Очаквах, че ще е оригинална и затова дойдох — рече Маскул. — Обясни ми обаче защо несъзвучието не може да е симетрично и просто по размер? Защо трябва задължително да пробужда по-дълбоки емоции у слушателите?
— Удоволствието поражда хармонията, болките — дисонанса. Емоциите следват първичната и искрена музика.
— Наричаш дисхармонията музика, но на мен ми се струва, че тя прилича по-скоро на реалния живот — замислено отбеляза Маскул.
— Ако плановете на Майстора се бяха изпълнили, животът щеше да прилича на хармонична музика. Като се постарае, човек ще открие следи от намерението му в природния свят. Но всичко се преобърна и истинският живот заприлича на музиката ми. Точно затова тя се оказа истинска.
— Ще видим ли оживелите форми?
— Не знам в какво настроение ще съм — рече Еартрид.
— Щом свърша, ще се опиташ да посвириш и да направиш каквито искаш форми, стига мелодията да идва от собственото ти тяло.
— Потресението, дето си ни приготвил, може да ни убие — намеси се Глимейл, — но поне ще умрем, виждайки
Еартрид я погледна с важен вид.
— Нито ти, нито някой друг може да издържи мислите, които влагам в музиката. Можете все пак да си я разбирате, както искате. Само една жена е в състояние да я нарече „красива“. Ако това е „красота“, какво тогава е „грозното“?
— И на това мога да ти отговоря, музиканте — усмихна се Глимейл. — Грозно е старото, банално живуркане, а твоят живот всяка нощ се ражда отново от утробата на природата.
Еартрид я гледаше, без да отговори.
— Теарджелд изгрява — произнесе той най-сетне. — Сега ще видите формите — макар и за кратко.
Докато изричаше думите, луната се показа над хълмовете в тъмното небе на изток. Те я гледаха мълчаливо, докато стана пълна. Беше по-голяма, отколкото земната луна, и изглеждаше по-близо. Сенчестите й страни бяха с ясен и релефен контур и на Маскул не му изглеждаха мъртви. Бланчспел огряваше цялата й повърхност, а Алппен — частично. Широкият полумесец, който отразяваше светлината на Бланчспел, беше бял и ярък, а сгряваната от двете слънца обща част излъчваше зеленикаво сияние, силно колкото слънчево, макар да беше хладно и посърнало. При вида на смесената светлина, Маскул изпита същото чувство на разпад, каквото му внушаваше зарята от Алппен; макар този път да го усети не като физическо, а по-скоро като чисто естетическо преживяване. Луната не беше романтична — в нея имаше нещо тревожно и мистично.
Еартрид се изправи мълчалив. Под лунната светлина лицето му се промени, загуби отпуснатата си неприятна слабост и доби вид на някакво коварно величие. Мъжът плясна замислено с ръце два-три пъти, после закрачи напред-назад. Другите двама го наблюдаваха, без да се отделят един от друг.
Той седна на брега на езерото, наклони се на хълбок и опря дланта си на земята, а десния си крак протегна така, че да докосне водата.
Маскул не откъсваше очи от мъжа и от езерото, когато внезапно почувства остра болка в сърцето, сякаш го прониза шпага. Едва се задържа да не падне и докато се олюляваше, съзря как във водата избликна фонтан и отново падна надолу. В следващия миг го повали мощен удар в устата, нанесен от невидима ръка. Маскул се надигна и видя във водата втори фонтан. Едва стъпи на крака, и в мозъка му закънтя страхотна болка, причинена като че ли от смъртоносен тумор. Агонизиращ, той се олюля отново и се свлече. Този път падна върху ръката, ранена от Краг, при което избликналата болка го погълна изцяло и го накара да забрави останалите си страдания. Едва не загуби съзнание. Но раната го боля само миг и болката премина ненадейно, щом Маскул почувства, че дивата музика на Еартрид губи властта си над него.
Видя, че онзи продължава да лежи в същата поза. По езерото се издигаха бързо многобройни мощни фонтани и вълнуваха повърхността му. Глимейл беше паднала на пръстта и лежеше неподвижна, сякаш бе мъртва. Изражението й беше отвратително и Маскул помисли, че може би наистина е мъртва. Приближи се и така и излезе. Не бе ясно какво бе изпитала, но върху лицето й бе застинала ухилената физиономия на Кристалния. Трагедията се беше разразила за по-малко от пет минути.
Маскул се върна при Еартрид и насила го накара да спре.
— Ти удържа на думата си, свирачо — рече той. — Глимейл е мъртва.
Еартрид се опита да се съвземе.
— Предупредих я — проговори той веднага щом седна. — Нали я помолих да си тръгне? Тя умря твърде бързо. Дори не дочака красотата, за която говореше. Нищо не е чула от пасиона, нито от ритъма. Нито пък ти.
Възмутен, Маскул го прониза с поглед, ала не каза нищо.
— Не трябваше да ме прекъсваш — додаде Еартрид. — Нищо няма значение за мен, когато свиря. Мога да изгубя нишката на идеята. За щастие, никога не забравям. Ще започна отначало.
— Вече има мъртвец, и ако музиката трябва да продължи, аз ще свиря.
Мъжът живо се обърна към него.
— Не може — възрази той.
— Трябва — решително отсече Маскул — Предпочитам да свиря, отколкото да слушам. Освен това, ти свириш всяка нощ, а аз имам на разположение само тази.
Еартрид свиваше и разпускаше юмрук побледнял.
— С безразсъдството си ще ни затриеш и двамата. Айронтик е мой, а както не знаеш да свириш, само ще ми счупиш инструмента.
— Е, дори и да го счупя, трябва да опитам!
Свирачът скочи на крака и се изправи пред него.
— Насила ли искаш да ми го отнемеш?
— Спокойно! Предлагам ти същото право на избор, каквото ти даде и на нас. Давам ти време да отидеш където поискаш.
— Каква полза, ако ми развалиш езерото? Не разбираш какво вършиш.
— Тръгваш или оставаш? — Маскул беше неумолим. — Имаш време, докато водата се успокои отново. После започвам да свиря аз.
Със свито гърло Еартрид отправи взор към езерото и отново се обърна към Маскул.
— Заклеваш ли се? — попита той.
— Ти по-добре от мен знаеш колко време ти трябва. Дотогава ще си в безопасност.
Еартрид го изгледа ядно, поколеба се за миг и сетне закрета към най-близкия хълм. По пътя хвърли през рамо поглед, за да се убеди, че няма да бъде измамен. Не след дълго изчезна зад хребета, запътен към брега срещу Матерпле.
По-късно, когато повърхността се успокои, Маскул седна край брега, имитирайки стойката на Еартрид. Не знаеше нито как да засвири, нито какво ще излезе от музиката. Но в мозъка му се надигнаха дръзки мисли и той пожела да им даде физическа форма. Особено на една — формата на Суртур.
Преди да топне крак във водата, Маскул отново обмисли всичко. „
