живее, е благородството, способно да изуми самата съдба. Това не е цинизъм, нито горчивина или отчаяние, това е геройство… Трудно ми е да го обясня.
— Нека ти кажа и аз каква саможертва ти предлагам, Маскул. Трудна е, но такава искаш и ти.
— Да — потвърди той. — Изпаднал съм в настроение, за което нито една жертва не изглежда прекалена.
— Ако говориш искрено, отстъпи ми тялото си. Кримтифон е мъртъв вече, а се уморих да бъда жена.
— Не разбирам.
— Слушай! Искам да започна ново съществование в тялото ти. Искам да стана мъж. Убедих се, че не е леко да си жена. Ще посветя собственото си тяло на Кримтифон, ще привържа тялото му към моето и ще ги погреба заедно в огненото езеро. Ето такава саможертва ти предлагам. Казах ти, трудна е.
— Искаш от мен да умра — рече Маскул. — Макар че не разбирам по какъв начин ще използваш тялото ми.
— Не, не те карам да умреш — възрази Тидомин. — Ти ще продължиш да живееш.
— Възможно ли е да си жив без тяло?
Тидомин впи поглед в очите му:
— Дори в твоя свят има много подобни същества. Там ги наричате духове, привидения, призраци. Всъщност, те са живи воли, лишени от материални тела, които копнеят да действат и да се радват, но не могат. Дали си достатъчно благороден, за да приемеш подобно състояние, как мислиш?
— Стига да е възможно, съгласен съм — отвърна Маскул. — Ще приема саможертвата, въпреки че е тежка. Как ще стане обаче?
— Несъмнено, в света ни са възможни неща, които не можем дори да си представим. Първо да стигнем до вкъщи. Не настоявам да си сдържиш думата, защото, ако саможертвата ти не е по собствена воля, от нея няма да има полза.
— Не съм от мъжете, които си хвърлят думите на вятъра. Ако можеш да извършиш подобно чудо, получаваш окончателно съгласието ми.
— Нека да оставим засега нещата каквито са — рече тъжно Тидомин.
Продължиха пътя си. Подир слягането на скалите Тидомин се поколеба в каква посока трябва да вървят, но след като направиха широк кръг, най-накрая заобиколиха по другия ръб на новообразуваната пукнатина. Не след дълго в бранището, увенчаващо миниатюрен самотен връх, се натъкнаха на един мъж. Той почиваше, облегнат на дърво. Изглеждаше уморен, потиснат и паднал духом. На вид беше млад. Голобрадото му лице беше необичайно открито и изглеждаше смел, трудолюбив и интелигентен младеж. Косата му беше къса и гъста, с ленен цвят. Нямаше нито сорб, нито трета ръка и най-вероятно не беше от Марест. Лицето му обаче беше обезобразено от безредно събраните очи, осем на брой, с различни размери и форми. Бяха разположени по двойки и работата на съответния чифт си личеше по особения блясък. Останалите стояха тъмни, докато не им дойдеше ред. В добавка към тези горни очи отдолу имаше още две, празни и безжизнени. Необикновената батерия от ту живи, ту мъртви очи издаваше трескаво мозъчно напрежение. Облеклото му се изчерпваше само с някаква кожена поличка. На Маскул му се струваше, че лицето му е познато, макар със сигурност да не го беше виждал по-рано.
Тидомин му предложи да пусне трупа на земята и двамата седнаха на почивка под сянката.
— Разпитай го, Маскул — небрежно го подбутна тя и завъртя глава в посока към момъка.
Маскул въздъхна и подвикна на непознатия, без да става от мястото си:
— Как се казваш? Откъде си?
Чужденецът го проучи за кратко с първата двойка очи, после с втория чифт и накрая с третия. След което обърна вниманието си към Тидомин и на нея посвети по-продължително време. Най-сетне отговори на въпросите със сух, решителен и едновременно с това нервен глас:
— Казвам се Дигрунг и идвам от Матерпле.
Цветът му се сменяше непрекъснато и Маскул внезапно осъзна на кого му напомняше. На Джойуинд.
— Сигурно си се запътил към Пулингдред, а, Дигрунг? — с интерес го заразпитва Маскул.
— Натам съм тръгнал — ако въобще мога да се оправя с тази дяволска страна.
— И може би познаваш Джойуинд?
— Сестра ми е. Отивам при нея. Защо, да не я познаваш и ти?
— Вчера я срещнах — уточни Маскул.
— Как се наричаш?
— Маскул.
— Ще й кажа, че сме се видели. Не съм я срещал от четири години. Добре ли е тя, щастлива ли е?
— Добре е, щастлива е — потвърди Маскул, — доколкото мога да преценя. Познаваш ли Панаве?
— Кой, съпругът й? Да. А ти откъде си? Никога не съм виждал човек като тебе.
— Ами, от друга планета съм. Къде се намира Матерпле?
— Първата страна оттатък Пластящото се море.
— Как е там? С какво се занимавате? — полюбопитства Маскул. — Какво и там ли изобилства от убийства и внезапни смърти?
— Абе ти да не си болен? — учуди се Дигрунг и заразпитва: — Каква е тази жена и защо й вървиш по петите като роб? Изглежда ми юродива. Ами тялото — защо го влачите през цялата страна?
Тидоман се усмихна.
— Чувала съм да казват за Матерпле, че ако там човек посее един отговор, веднага ще покара богата реколта от въпроси. Защо ме нападаш безпричинно, Дигрунг?
— Не те нападам, жено, просто те познавам — отвърна младежът. — Погледнах в теб и видях юродивост. Сигурно нямаше да има значение, ала не ми харесва, че разумен мъж като Маскул се е оплел в мръсните ти примамки.
— Струва ми се, че дори вие — умниците от Матерпле, понякога грешно преценявате характера — рече Тидомин. — Както и да е, не се обиждам. Мнението ти не ме интересува, Дигрунг. А ти, Маскул, по-добре отговори на въпросите му.
Не заради него, но приятелката ти Джойуинд със сигурност ще е любопитна защо са те видели да носиш мъртвец.
— Нищо не казвай на сестра си, Дигрунг. — Маскул се беше ядосал. — Недей да споменаваш името ми! Въобще да не научава, че сме се срещали.
— Защо не?
— Не искам, не е ли достатъчно?
Дигрунг изглеждаше напълно безстрастен.
— Мислите и думите, които не съответстват на събитията от действителността, се смятат за крайно позорни в Матерпле — заяви той.
— Не те карам да лъжеш, а само да премълчиш — примоли се Маскул.
— Скриването на истината е особена разновидност на лъжата. Не мога да изпълня молбата ти. След като знам, трябва да разкажа всичко на Джойуинд.
Маскул се изправи. Тидомин го последва, докосна ръката на Дигрунг и го погледна странно.
— Мъртвият е мой съпруг, а Маскул го уби — рече жената. — Сега разбираш защо настояваше да си държиш езика зад зъбите.
— Досетих се аз, че работата не е чиста — рече Дигрунг. — Няма значение, не мога да преинача фактите. Джойуинд трябва да узнае истината.
— Отказваш да пощадиш чувствата й? — попита Маскул, побледнял.
— Чувствата, избуяли от илюзиите, са болни и умират при срещата с реалността; не си заслужава да ги щадиш. Джойуинд няма такива.
— Ако откажеш да изпълниш молбата ми, поне се върни у дома, без да си се срещнал с нея. Сестра ти няма да се зарадва, че те вижда, след като научи какви новини й носиш.
— Що за странни взаимоотношения съществуват между двама ви? — възкликна Дигрунг и го погледна с внезапно събудено подозрение.
Маскул отговори на погледа му смаян.
