Пътешествие към Арктур

въобще?

— За нещастие си права — съгласи се тъжно Маскул.

Последва нова пауза.

— Няма нужда да оставаме повече тук — рече Тидомин. — Нищо не може да се поправи. Ще дойдеш с мен.

— Да дойда с теб? Къде?

— В Дискоурн. От другата страна на върха има огнено езеро. Винаги е искал да го хвърлим там след смъртта му. Ще можем да го направим едва след блодеомбъра, а междувременно ще го занесем вкъщи.

— Ти си безсърдечна жена. Защо той ще получи погребение, а бедната девойка ще остане на открито?

— Знаеш, че за това и дума не може да става — непоколебимо отвърна Тидомин. — Просто няма как.

Погледът на Маскул блуждаеше наоколо, без да забелязва нищо.

— Трябва да се раздвижиш — додаде Тидомин. — Аз ще тръгвам, а ти сигурно не желаеш да останеш сам.

— Не. Не мога да остана тук — пък и защо да оставам? Искаш да нося трупа ли?

— Той не може сам да върви, защото ти го уби. Може би ще облекчиш съвестта си, като го поносиш.

— Да си успокоя съвестта? — въпросът на Маскул прозвуча доста глупаво.

— За угризенията има само едно облекчение и то е доброволното страдание.

— А ти нямаш ли угризения? — попита я Маскул и я изгледа обвинително.

— Престъплението извърши ти, Маскул — отвърна тя язвително. — Моето действие беше противодействие на твоето.

Те отидоха до тялото на Кримтифон и Маскул го преметна на рамо. Беше по-тежък, отколкото очакваше. Тидомин не му предложи помощта си, докато го наместваше.

Следвана от Маскул, жената пресече провлака. Вървяха ту под слънце, ту под сянка. Бланчспел грееше в безоблачното небе, жегата беше нетърпима и пот на ручеи браздеше лицето му, а тялото на гърба му като че ли ставаше все по-тежко. Тидомин вървеше все напред. Без да съзнава, очите му бяха приковани в белите женствени прасци и следваха стъпките ту на десния, ту на левия крак. Лицето му се навъси. След десетина минути Маскул остави трупа да се изхързули от раменете му и да тупне на земята. Викна на Тидомин и тя начаса се обърна.

— Ела насам. Току-що си зададох въпроса защо да мъкна трупа и защо въобще трябва да ходя подир теб! — рече Маскул и се изкиска нервно. — И още по-удивително е, че не се замислих веднага за това.

— Уморил си се, Маскул — отвърна жената припряно. — Да поседнем. Сигурно си изминал огромно разстояние сутринта.

— Не, не е от умората, а внезапен проблясък на разум. Защо трябва да изпълнявам ролята на носач? — и той отново се изсмя и седна до нея.

Тидомин не го погледна, нито му отговори повече. Главата й беше полуобърната към северното небе, обагрено от сиянието на Алппен. Маскул проследи погледа й и мълчаливо се взря в заревото за минута- две.

— Защо не отговаряш? — не издържа той.

— На какво ти прилича светлината, Маскул?

— Не те попитах за светлината.

— Нищо ли не ти говори? — настоя Тидомин.

— Може би. Какво значение има?

— За саможертвата? — продължаваше Тидомин.

— Каква саможертва? Какво имаш предвид? — Маскул отново се свъси.

— Още ли не си разбрал — започна Тидомин, загледана право пред себе си, с изящен, твърд глас, — че пътешествието ти няма да завърши, преди да се принесеш в саможертва.

Маскул не отвърна, пък и тя не каза нищо повече. След малко Маскул се изправи по собствено решение и твърде непочтително, почти ядно метна отново тялото на Кримтифон на рамо.

— Колко път има още? — попита той кисело.

— Около час.

— Води ме.

— Само че не това е твоята саможертва — подхвърли Тидомин и мина пред него.

Оттук нататък пътят стана труден. Трябваше да прескачат от камък на камък като от остров на остров. Понякога успяваха да прекрачат или да прескочат проломите, но друг път се налагаше да минават по недодялани мостове от дънерите на падналите дървета. Изглежда, пътеката беше често използвана. Под тях се простираха тъмни бездни, а над тях слънцето прежуряше над жизнерадостните шарени скали и хаоса на гъсталака от необикновени растения. Имаше безброй влечуги и насекоми, по-охранени от земните, и съответно — по-противни, някои с гигантски размери. Едно чудовищно насекомо, голямо колкото кон, се беше заковало на средата на пътя им. Беше с люспеста броня, с челюсти като ятагани, а отдолу многобройните му крачка образуваха същинска гора. Тидомин го порази със свирепия си поглед и го запокити в пропастта.

— Какво друго, освен живота си, мога да предложа? — ненадейно възобнови прекъснатия разговор Маскул. — И какво добро ще извърша? Няма да съживя бедната девойка.

— Саможертвата няма за цел да е полезна. Тя е наказанието, което плащаме.

— Знам.

— Въпросът е дали можеш да продължиш да живееш спокойно след станалото.

Жената го изчака да се изравни с нея.

— Може би смяташ, че не съм истински мъж, след като допуснах бедната Осеакс да умре заради мен… — рече Маскул.

— Тя наистина е мъртва заради теб — настави Тидомин сдържано.

— За втори път бъркаш — отвърна й Маскул все така твърдо. — Аз не обичах Осеакс, нито държа чак толкова на живота си.

— Никой не иска живота ти.

— Не разбирам тогава към какво се стремиш, нито за какво говориш.

— Не ми е работа да искам от теб саможертва, Маскул. Просто проявяваш услужливост, но това още не е пожертвование. Трябва да почакаш, докато осъзнаеш, че всъщност не ти остава нищо друго.

— Всичко е толкова загадъчно.

Разговорът им внезапно бе прекъснат от дълъг страховит тътен, който долетя някъде изпод пътя. Земята, върху която се намираха, се разтресе. И двамата смаяни вдигнаха поглед точно навреме, за да видят изчезването на огромна гориста площ на не повече от двеста метра пред тях. Няколко хектара с дървета, растения, скали и пръст, заедно с животните, потъна пред очите им като във вълшебна приказка. Ръбът на новата пропаст беше отрязан като с нож. Отвъд крайната й граница, над хоризонта, искреше лазурното зарево на Алппен.

— Трябва да обходим — обяви още задъханата Тидомин.

— Чуй ме, искам да ти опиша чувствата си — рече Маскул, като я хвана с третата си ръка. — Когато видях свлачището, в главата ми нахлу всичко, което са ми казвали за свършека на света. Стори ми се, че съм негов свидетел, и че светът наистина се руши. Там, където беше земя, сега зее бездънна пропаст, нищо. Като че ли с живота ми ще се случи същото — където е имало нещо, няма да остане нищо. Ужасната синя светлина на отсрещната страна, оттатък пропастта, ме гледа като окото на съдбата. Обвинява и пита какво сме направили през живота си, а то не е кой знае какво. И в същото време е величествено и радостно. Щастие е да имаме сили да дадем по своя воля онова, което по-късно ще ни бъде поискано насила.

Тидомин го гледаше внимателно.

— Ти имаш чувството, че животът ти е ненужен, затова си готов да го подариш на първия, който ти го поиска? — уточни тя.

— Не, усещането идва от по-дълбоко. Чувствам, че единственото, заради което си заслужава да се