тревога.
— И започва да те притеснява? — усмихна се мечтателно Гагнет.
— Тържествено е — почти трагично. И някакси ми припомня Земята. Животът вече не е важен за мен, но това има значение.
— Денят е нощ в сравнение с този, другия ден. След половин час ще приличаш на мъж, излязъл от тъмна гора на слънце. И ще се чудиш как си могъл да бъдеш такъв слепец.
Двамата се загледаха в синия изгрев. Цялото небе на север, почти до зенита, беше нашарено с необикновени цветове, сред които преобладаваше джал и долм. — Също както основната особеност на всеки изгрев на Земята е
Маскул обърна очи на юг към последните блясъци от отиващия си ден на Бланчспел и задържа поглед върху огромното бяло слънце, без да трепне. После инстинктивно се обърна отново на север, както се отвръща човек от мрака към светлината.
— Ако преди ми показваше мислите на Кристалния, това сега ще да са неговите чувства. Той е усещал навярно същото, каквото изпитвам аз в момента — обърна се Маскул към Гагнет.
— Маскул, нима не разбра — той целият е
Маскул жадно поглъщаше гледката пред себе си и не отговори. Лицето му беше непроницаемо като скала, но очите му се замъглиха от сълзи. Небето пламтеше все по-силно и Алппен се канеше да изгрее от морето. Междувременно островът им вече бе преминал през гърлото на естуара. От три страни ги заобикаляше вода. Мъглата пропълзя зад тях и скри от погледа им земята. Краг продължаваше да спи, подобен на противно сбръчкано чудовище.
Маскул обърна поглед към течащата вода. Тя беше загубила тъмнозеления си цвят и беше станала кристално прозрачна.
— Стигнахме ли Океана, Гагнет? — попита той.
— Да.
— Не ми остава нищо друго, освен смъртта.
— Не мисли за смъртта, а за живота — промълви Гагнет.
— Става по-светло и в същото време ми се струва, че притъмнява; Краг като че ли се размива…
— Ето Алппен! — изрече Гагнет, докосвайки ръката му.
Тъмният сияен диск на синьото слънце надникна иззад морето. Маскул онемя поразен. Той гледаше и лакомо го поглъщаше, макар да не можеше да намери думи за преживяванията си, сякаш тялото му не можеше да понесе душата. Огромният син кръг се издигна от водата като страховито око, взряно в него… После подрипна над морето и денят на Алппен започна.
— Какво усещаш? — заговори Гагнет, който още стискаше ръката му.
— Изправих се пред безкрая — прошепна Маскул. Ненадейно от хаоса на чувствата му изплува една великолепна идея и изпълни цялото му същество с непосилна радост.
— О, Гагнет… аз съм
— Така е, ти си нищо.
Мъглата ги обгърна плътно, така че се виждаха само двете слънца и няколко метра от морската повърхност. Сенките на тримата мъже, дължащи се на Алппен, не бяха черни, а се състояха от бяла дневна светлина.
— Значи нищо не може да ми причини болка — продължи Маскул, усмихнат неадекватно.
— Как би могло? — отвърна му Гагнет също с усмивка.
— Изгубих волята си и сега се чувствам така, сякаш от мен е бил изрязан някакъв опасен тумор, а аз съм станал чист и свободен.
— Разбираш ли сега живота, Маскул?
Лицето на Гагнет беше придобило необикновена духовна, небесна красота. Приличаше на ангел, спуснал се от небесата.
— Не разбирам нищо, освен че вече нямам собствено аз и… че именно
— Какво прави Гагнет? Пак ли обсъжда прословутото си синьо слънце? — долетя подигравателен глас зад тях.
Те се обърнаха и видяха будния Краг, който също бе станал прав. В този миг мъглата забули Алппен и цветът на слънцето от син се промени на ярък джал.
— Какво искаш, Краг? — попита Маскул направо.
Краг го изгледа странно. Водата наоколо плискаше.
— Маскул, не разбираш ли, че часът на смъртта ти настъпи?
Маскул не му отговори. Краг положи ръка на рамото му и той се почувства зле. Безсилен, падна на края на острова-сал. Сърцето му туптеше тежко с особени удари, които му напомняха думкането на барабана. Загледа вяло накъдрената от вълните вода. Стори му се, че погледът му прониква през нея… надолу… надолу… чак до тайнствения огън…
Водата изчезна. Двете слънца се скриха. Островът се превърна в облак и останал сам върху него, Маскул плуваше във въздуха… Далече долу всичко беше светлина — пожарът на Муспел. Огънят се издигаше все по-нагоре и нагоре, докато не изпълни целия свят…
Облакът стигна до една огромна отвесна черна скала, без връх или подножие. Увиснал в средата й, Краг, с огромен чук в ръка, нанасяше върху един кървавочервен кръг страховити удари. Ритмичните, звънтящи звуци бяха отвратителни. Скоро Маскул осъзна, че чува познатия барабан.
— Какво правиш, Краг?
Краг прекъсна занятието си и се обърна.
— Биенето на сърцето ти — отзова се ухилен той. Скалата, заедно с Краг, изчезна. Маскул съгледа Гагнет, размахващ ръце и крака във въздуха. Но не, не беше Гагнет — беше Кристалния. Сякаш се опитваше да се измъкне от светлината Муспел, ала огънят го обграждаше и накъдето и да се извъртеше, го лизваха пламъци. Той крещеше… Огънят го стегна в обръч. Той изпищя кански. Маскул мярна гадното размазано лице с текнали лиги и сетне видението изчезна.
Маскул отвори очи. Слабата светлина на Алппен както и преди огряваше плаващия остров. До него стоеше Краг, но Гагнет беше изчезнал.
— Как се нарича този океан? — обади се той, изговаряйки с мъка думите.
— Океанът на Суртур.
Маскул кимна и остана смълчан, захлупил лице в шепи.
— Къде е Найтспор? — попита внезапно той.
Краг се наведе към него и със сериозно изражение на лицето заяви:
— Ти си Найтспор.
Умиращият притвори клепачи и се усмихна. След малко ги отвори бавно и промълви:
— Кой си ти?
Краг мълчеше мрачно.
Свирепа болка преряза сърцето на Маскул и той умря начаса.
Краг обърна глава настрани и рече:
— Най-после нощта наистина свърши, Найтспор… Съмна се.
— Защо беше нужно всичко това? — попита Найтспор, загледан дълго и съсредоточено в тялото на Маскул.
— Попитай Кристалния — отвърна рязко Краг. — Неговият свят не е шегичка. Хватката му е желязна, макар моята да е още по-силна… Маскул беше негов. Найтспор обаче е мой.
21. МУСПЕЛ
Мъглата се сгъсти толкова, че двете слънца съвсем изчезнаха и стана тъмно като в рог. Найтспор не виждаше дори спътника си. Водата плискаше тихо около острова-сал.
