Пътешествие към Арктур

бяха устремили в едно направление — към него и към Муспел, ала бяха твърде слаби и микроскопични, за да се откъснат напред. Движеха се със стъпките на марша, чийто ритъм беше почувствал преди. Звукът не идваше от самите частици, а от сблъсъка им с различни препятствия. Около тези лъчезарни атоми на живота се виеха по-големи вихрушки от бяла светлина, които се въртяха спираловидно във всички посоки и отнасяха зелените частици накъдето си поискат. Въртежите на вихрушките бяха съпроводени от ритъма на валса. На Найтспор му се стори, че зелените атоми са увлечени в този танц въпреки волята си и мъчително се свиват от срам и жалко унижение. По-едрите се съпротивляваха по-силно, отколкото съвсем дребните; някои стояха неподвижни, други продължаваха да напредват в желаната посока.

Найтспор се отвърна от прозореца, зарови лице в шепите си и потърси в смътните недра на паметта си обяснение за току-що видяното. Не откри нищо определено, а ужасът и гневът започнаха да го завладяват полека-лека.

Докато се изкачваше към следващия прозорец, в сърцето му се впиха невидими пръсти, стиснаха го и го заизвиваха на вей страни, но той даже не помисли да се върне назад. Свъси се, но се спря само веднъж. Като че поради физическата слабост зрението му изневери — светът шеметно се завъртя около него. Безсилието му продължи минути.

Щом се съвзе, той се намърда в поредната ниша и отново съзря сферата, която се беше преобразила. Сега тя бе царство на скали, минерали, вода, растения, животни и хора. Погледът му ги обгърна наведнъж, макар да бяха така увеличени, че и най-дребните форми на живот се различаваха лесно. Ясно видя наличието на зелените частици във вътрешността на всеки индивид, на всяка съвкупност от твари, на всеки химически атом. Според значимостта на живота отделните зелени елементи бяха по-фрагментарно групирани или относително по-внушителни като присъствие. Например, в кристалите плененият зелен живот беше съвсем незначителен и едвам се виждаше; в някои от хората — малко по-голям, в други мъже и жени — сто пъти по-голям. Ала по-голям или по-малък, всички го притежаваха. Като че ли вихрите от бяла светлина, които бяха и индивидуалности, скрити в обвивката на телата, се наслаждаваха от съществуването си и желаеха то да продължи безкрайно, а зелените частици се лутаха вечно недоволни, но бидейки слепи, без да знаят как да потърсят освобождение, сменяха непрекъснато формата си, сякаш експериментирайки със себе си се опитваха да си проправят път. Зелените атоми, избягали към Муспел, незабавно се натъкваха на нова съпротива, и създаваха нови гротескни комбинации. Тези искрици, частици от живия яростен дух, оставаха безнадеждни пленници в мъртвешката каша на безличното удоволствие. Оженствяваха се и се разлагаха — иначе казано, биваха абсорбирани и се обвиваха в пошли и нездрави форми.

Болезнен срам обзе душата на Найтспор при вида им. Възторгът му отдавна беше стихнал. Той пак загриза ноктите си — бе разбрал защо Краг остана да го чака долу.

Бавно се изкачи до петия прозорец. Въздухът го притискаше със силата на буреносен вихър, макар и лишен от неистовство и неравномерност, не позволявайки нито за миг на Найтспор да се отпусне и да преустанови усилията си. Това бе натиск, който не бе съпроводен и от най-лекото подухване.

Погледна през прозореца и остана изумен от видяното. Сферата висеше в небето както и преди, но между нея и света на Муспел, в който стоеше той, беше паднала широка тъмна сянка без ясна форма. Незнайно как тя излъчваше противна сладост. Найтспор вече знаеше, че това е Кристалния. От Муспел към Сянката и през нея непрестанно се лееше мощен поток от светлина — но не беше светлина, а страст. Когато най-сетне се появяваше от другата страна, където се намираше сферата, светлината променяше характера си, разложена като от призма и разделена на двете жизнени форми, каквито Найтспор беше видял преди — на зелени частици и на вихри. Яростният допреди миг дух се превръщаше в отвратителна маса от пълзящи и гърчещи се индивиди. В ядрото на всеки вихър на винаги жадната за удоволствие воля оставаше отломка от живия зелен огън. Найтспор си спомни ретро-лъчите от Старкнес и установи, че зелените искри без съмнение бяха възвратните ретро-лъчи към Муспел, а вихрите — постъпателните лъчи, които идваха от Муспел. Първите отчаяно се опитваха да се върнат към родното си място, но грубата сила на другите, които жадуваха да останат там, където се намираха в момента, ги изтласкваше и сразяваше. Вихрите на индивидите се бореха помежду си и се поглъщаха. Битката им предизвикваше болка, но независимо от размера на болката, която изпитваха, те неотстъпно и непрекъснато се стремяха към удоволствието. Понякога зелените искри се оказваха достатъчно силни и успяваха за миг да се приближат към Муспел. Тогава вихрите пускаха движението им не само доброволно, а дори с гордост и удоволствие, сякаш беше тяхна заслуга — ала не можеха да видят отвъд Сянката и си мислеха, че пътуват към нея. В мига, в който прякото постъпателно движение ги умореше, тъй като противоречеше на въртеливата им природа, те отново започваха да убиват, да танцуват и да любят.

Найтспор предчувстваше, че шестият прозорец ще се окаже последният. Нищо не можеше да спре настъплението му нагоре, защото беше сигурен, че там ще се разкрие същинската природа на Кристалния. Всяка стъпка към целта беше като кървава битка на живот и смърт. Нозете му сякаш бяха приковани към стълбата; от напрежението от носа му потече кръв, главата му дрънчеше като желязна камбана. След още дванайсет стъпки ненадейно се озова на върха; стълбището завършваше с малка гола стаичка само с един прозорец и леденостудени каменни стени. В дъното на стаята, горе през люка, се виждаше къса стълба, която водеше до една врата, ориентирана явно към покрива на сградата. Преди да я изкачи, Найтспор се насочи към прозореца и погледна през него.

Сянката на Кристалния се бе приближила и изпълваше цялото небе. Не беше тъмна, а бляскава и светла, без форма и цвят, но някакси напомняше нежността на зората. Въпреки че през мъглявината й сферата ясно се открояваше, тя бе същевременно и плътна. Излъчваше отвратителна сладникава миризма, каквато би могла да изпуска само една лигава, присмехулна, неизказано просташка и глупава слуз.

Духовният поток изтичаше от Муспел сложен и разнороден, превъзхождащ индивидуалностите. Не беше нито Единното, нито Множественото, а нещо повече и далеч отвъд двете. Приближи се до Кристалния и навлезе в тялото му — ако блестящата мъгла можеше да бъде назована тяло. Премина през него, което му достави най-изтънчена радост. Лъчението на Муспел беше храната на Кристалния. Потокът изплува от другата страна и се насочи към сферата раздвоен. Едната му част, чиято същност бе останала непроменена, се разпадна на милиони зелени частици. При преминаването си през Кристалния те бяха избегнали поглъщането поради безкрайно малките си размери. Другата част от течението не беше се изплъзнала. Огънят й бе извлечен, спойката на веществото й беше изсмукана. След като кашкавата сладост на домакина омърси и погълна течението, то се превърна на индивиди — на отделни вихри от жива воля.

Найтспор потрепера. Най-после бе разбрал как светът на волята е обречен на вечна горест само и само едно-единствено Същество да се чувства щастливо.

Стъпи и на последното стъпало от стълбата, водеща към покрива, защото си спомняше мъгляво, че му остава да свърши и това.

Пътьом припадна. Щом се свести, продължи, сякаш нищо не се бе случило. Подаде глава навън, вдъхна свежия въздух и изпита чисто физическото усещане на човек, който излиза от вода. Измъкна се на каменния покрив и с очакване погледна за пръв път към Муспел.

Там нямаше нищо.

Стоеше на върха на кулата, не по-широк от пет метра в диаметър. Отвсякъде го обгръщаше мрак. Седна на каменния парапет със сломено сърце. Завладя го тежко предчувствие.

Внезапно, без да види или да чуе нещо, му се стори, че тъмнината около него, от всички посоки му се ухили… Той осъзна, че е заобиколен отвсякъде от света на Кристалния и че Муспел се състои от него самия и каменната кула, върху която седеше…

В сърцето му припламна огън… Милиони и милиони гротескни, нелепи, жалки и сладникави индивиди, били преди Дух, зовяха Муспел да ги спаси от израждането и агонията… Само той можеше да отговори на повика им… и Краг, който чакаше долу… и Суртур… Но къде беше Суртур?

Истината се изправи пред него с цялата си студена, жестока реалност. Муспел не беше всемогъщата Вселена, която безразлично приемаше съществуващия успоредно с нея фалшив свят, макар той да нямаше право на съществуване. Муспел воюваше за живота си срещу най-поквареното и най-безобразното — срещу греха, скрит зад облика на вечна Красота, срещу низостта, която се представяше за Природата, срещу Сатаната, маскиран като Бог…

Вече разбираше всичко. Моралната битка не беше шега, нито Валхала, където разкъсаните през деня