гърба един подир друг и ги набутвате в торбата.
Когато Емил и Алфред тръгнаха призори към дома, те носеха повече раци, отколкото можеха да мъкнат, но въпреки това Емил си свиркаше и пееше.
„Ех как ще се изненада татко“, мислеше си той. Каквото и да ставаше, Емил много искаше да покаже пред татко си, че е способен, но рядко му се удаваше. Сега реши, че татко му трябва да види всичките раци щом се събуди и затова Емил ги изсипа в големия бакърен казан — същия, в който той и Ида се къпеха всяка събота вечер, а сетне завлече казана в спалнята до леглото на татко си.
„Как ще викат от радост, като се събудят и видят моите раци“, помисли си Емил, пъхна се изморен и весел в леглото си и веднага заспа.
Таткото на Емил ставаше много рано всяка сутрин; така направи и в този ден. След като стенният часовник в спалнята удари пет часа, той отметна завивката и спусна краката си на пода, но остана малко седнал, докато се оборави. Протегна се, прозина се, почеса се по главата и размърда палците на краката си. Веднъж големият палец на левия му крак бе попаднал в капан за мишки, зареден от Емил, и след това произшествие този палец се схващаше и сутрин трябваше да го раздвижва. Но както си седеше сега таткото на Емил, той нададе такъв вой, че майката на Емил и малката Ида се събудиха изплашени до смърт. Помислиха най-малко, че колят таткото на Емил. А всъщност нямаше нищо, само някакъв рак бе защипал палеца му — именно онзи, дето беше се хванал в капана. Ако ви се е случвало някой рак да защипе палеца на крака ви, то вече знаете, че е горе-долу толкова приятно, колкото защипването в капан — някои хора крещят и за по-дребни неща. Раците са страшно упорити и като хванат, държат и не пускат, а стискат все по-силно и по-силно, та няма нищо чудно, че таткото на Емил крещеше! Майката на Емил и малката Ида също се разпищяха, защото видяха раците, всичките стотици раци, които пъплеха по пода — ай-ай, голямо викане падна!
— Емиле! — викаше таткото на Емил колкото му глас държеше, от една страна, защото му се сърдеше, а от друга — защото му трябваха клещи, с които да махне рака, и той искаше Емил да му ги донесе. Но Емил спеше ли, спеше и никаква врява не можеше да го събуди. Таткото на Емил трябваше да отиде сам на куц крак до кутията с инструменти в кухнята, за да вземе клещите, а когато малката Ида го видя как подскачаше през стаята, а ракът висеше на крака му, сърцето я заболя. Не за друго, а защото Емил спеше и пропусна тази гледка.
— Събуди се, Емиле! — викна тя. — Събуди се да видиш нещо смешно!
Но изведнъж млъкна, защото таткото й хвърли много мрачен поглед, от който й стана съвсем ясно, че той изобщо не можеше да разбере кое беше смешното.
В това време майката на Емил лазеше по земята и събираше раци. Едва след два часа успя да ги излови всичките, а когато Емил най-сетне се събуди късно преди обяд, той само усети божественото ухание на току-що сварени раци, което се носеше откъм кухнята и то го накара да скочи радостно на крака.
Цели три дни в Катхулт ядоха раци до насита! Освен това Емил изчисти сума рачи опашки и ги продаде на жената на свещеника по двайсет и пет ере за четвърт кило. Печалбата подели справедливо с Алфред, който вечно нямаше пари и смяташе, че Емил страшно умее да печели.
— Много те бива по сделките, Емиле — казваше той и беше напълно прав. В спестовната касичка Емил вече имаше петдесет крони, които беше спечелил по най-различни начини. По едно време обмисляше дали да не сключи една голяма сделка като продаде всичките си дървени човечета на госпожа Петрел, защото тя много ги харесваше, но за щастие от тази работа нищо не излезе. Дървените човечета останаха на своята полица и си стоят там до ден днешен. Госпожа Петрел много искаше да купи и дървената пушка на Емил, за да я подари на едно отвратително момченце, което познаваше, но и тази работа не стана. Емил наистина смяташе, че е вече много голям, за да си играе с нея, но все пак не искаше да я продаде. Затова я закова на стената в дърводелската барака и написа над нея с червен молив:
СПОМЕН ОТ АЛФРЕД.
Алфред се разсмя, когато го видя, но очевидно му стана драго.
Обаче Емил продължаваше да носи „шапкътъ“ си, просто не можеше без нея, и тя се мъдреше на главата му, когато отиде за първи път на училище — да, и на Емил вече му дойде ред да тръгне на училище и цяла Льонеберя затаи дъх.
Лина не вярваше, че ще излезе нещо от учението на Емил.
— Сигурно ще събори училището и ще подпали учителката! — каза тя, но майката на Емил я погледна строго.
— Емил е добро момченце — възрази тя. — Вярно, че случайно запали онзи ден жената на свещеника, но вече си го излежа в дърводелската барака и няма нужда през цялото време да го повтаряш.
Емил седя в дърводелската барака заради жената на свещеника на 17 август. В този ден тя посети Катхулт, за да й даде майката на Емил една мостра за тъкане. Поднесоха й кафе в беседката с люляците и там щеше да разгледа тъкаческите мостри. Тя имаше слаби очи и затова извади от чантата си една лупа. Такава лупа Емил никога не беше виждал и много се заинтересува.
— Можеш да я разглеждаш — предложи жената на свещеника с цялото си простодушие. Сигурно не знаеше, че Емил успяваше да направи пакости с всяко нещо, а една лупа вършеше добра работа. Емил бързо забеляза, че с нея може да се възпламени нещо. Когато слънцето я огряваше, лъчите се събираха в една точка, която започваше да свети и да се нажежава и Емил се заоглежда да намери нещо лесно запалимо, за да го подпали. Жената на свещеника си седеше преспокойно и бъбреше ли, бъбреше с майка му, но изобщо не помръдваше главата си. Бухналите щраусови пера на красивата й шапка изглежда лесно биха пламнали и Емил реши да опита — не защото беше убеден, че ще успее, а защото според него всичко трябваше да се опита, иначе как ще научиш нещо на този свят?
Резултатът от опита му е описан в синята тетрадка.
„Какту сидяхми, Попъдиятъ взе да пуши, ператъ разбиръси, но те ни пламнъхъ а саму замирисъ нъ Загурялу. Пък аз си мислях дету Емил сега ще са подубри кату станъ Въздръжател — уви, Гуспудин Въздръжателя сидя ду вичертъ ф Дърводелската. Да-да тъквизи ми ти рабути“.
На 25 август Емил тръгна на училище. Ако льонеберчани си въобразяваха, че той ще се посрами, останаха разочаровани. Учителката може би беше първата, която се усъмни дали на чина до прозореца не седи бъдещият председател на общинския съвет, защото за всеобща изненада Емил стана първенец на класа! Да чете знаеше още когато постъпи, а можеше и да пише малко, а се научи да смята по-бързо от всички останали. Естествено, правеше и някои пакости, но не толкова страшни, че учителката да не може да ги понесе... е, само дето веднъж реши да я целуне по устата и за това говориха дълго време в Льонеберя.
Ето как стана тази работа. Емил стоеше до черната дъска и тъкмо бе сметнал една много трудна задача, учителката каза:
— Добре Емиле, можеш да си седнеш пак на мястото.
Той наистина тръгна, но на минаване се наведе над учителката, която седеше до катедрата и я целуна с всички сили по устата. Такова нещо никога не беше й се случвало, та цялата се изчерви и започна да заеква:
— Зз-защо... зз-защо направи това, Емиле?
— Сигурно го направих от добрина! — отговори Емил и това се превърна в поговорка из цяла Льонеберя. „Направих го от добрина, рече момчето от Катхулт, като целуна учителката“, казваха хората, а може да го казват и до ден днешен — кой знае!
В междучасието до Емил се присламчи едно голямо момче и започна да го дразни.
— Ще целуваш учителката, а! — подхвърли то и се ухили подигравателно.
— Да — отвърна Емил — искаш ли да го направя пак?
Но не го направи. То стана само веднъж и никога повече. А учителката не беше чак толкова недоволна от Емил заради тази целувка, напротив.
Имаше и други неща, които Емил вършеше от добрина. В голямото междучасие отиваше в бедняшкия приют и четеше Смоландски вестник на Столе-Йоке и другите сиромаси, затова не си мислете, че Емил нямаше и добри страни!
За клетниците в приюта за бедни най-хубавия миг в деня беше, когато идваше Емил — така мислеха
