Столе-Йоке и Юхан Стотинката, Малката Клосан и Кале Спатията и както се казваха там всичките сиромаси. Столе-Йоке може би не разбираше много, защото когато Емил му прочете, че следващата събота в градския хотел в Екшьо щяло да има голям бал, той сключи набожно ръце и прошепна.
— Амин, амин, дай боже!
Но главното беше, че Йоке и другите много обичаха да седят и да слушат как им чете Емил. Само Командоршата не обичаше. Тя се затваряше в таванската си стаичка, когато идваше Емил, защото веднъж падна в един вълчи трап, който Емил беше изкопал, и никога нямаше да го забрави.
Но може би сте започнали да се тревожите и да си мислите, че на Емил вече не му е оставало време за пакости, след като е тръгнал на училище? Бъдете спокойни! За щастие, когато Емил беше малък, на училище се ходеше през ден!
— С какво се занимаваш сега? — попита Столе-Йоке един ден, когато Емил пристигна да му чете вестника.
Емил се позамисли и отговори най-откровено:
— През ден правя пакости и през ден ходя на училище.
НЕДЕЛЯ, 14 НОЕМВРИ,
КОГАТО В КАТХУЛТ ИМАШЕ ДОМАШНО ПРЕПИТВАНЕ
И ЕМИЛ ЗАКЛЮЧИ ТАТКО СИ В ТРИСЕВАТА БАРАКА
Наближаваше есен, настъпваше с големи крачки. В Катхулт и в цяла Льонеберя и в цял Смоланд дните ставаха все по-сиви и по-мрачни.
— Олеле, божичко! — казваше Лина когато тръгваше към обора в пет часа сутринта и трябваше да излезе навън в мрака. Вярно, че си носеше фенера да й свети, но той мъждукаше така самотно и жалко сред цялата мрачна сивота! Сиво, сиво, цялата есен представляваше един единствен дълъг сив делник, прекъснат само с някое и друго угощение или домашно препитване, като самотна жалка светлинка в мрака.
Сигурно нямате дори понятие какво значи домашно препитване, но едно време хората трябвало да знаят приблизително какво пише в библейската история и в катехизиса и затова свещеникът от време на време устройваше препитвания, за да провери какво помнят и колко знаят, и то се отнасяше не само за децата, които вечно ги измъчват с изпити, а за всички от общината, и големи, и малки. Такива домашни препитвания имаше подред във всички стопанства из Льонеберя и дори самият изпит да не беше много весел, на угощението след това ставаше голяма веселба. Присъствуваха всички жители на общината до последния човек, та дори и сиромасите от приюта за бедни — поне онези, които имаха сили да се дотътрят, защото след домашното препитване можеше да се яде до пръсване, а на мнозина това правеше голямо удоволствие.
Един ден през ноември щеше да има домашно препитване в Катхулт и това оживи всички, особено Лина, защото тя обичаше домашните препитвания.
— Ама ония там въпроси, никак не ги обичам — казваше тя. — Понякога изобщо не ми идва наум какво да отговоря.
Всички знаеха, че Лина не е особено добре запозната с библейската история. Свещеникът също го знаеше и й задаваше най-лесните въпроси, защото беше добър човек. Вече толкова пъти беше разправял за Адам и Ева, които живяли в Едемските райски селения и били първите хора на земята, та естествено си мислеше, че всички, дори и Лина, трябва да са го научили, и като дойде ред да бъде изпитана Лина, той се обърна много добродушно към нея:
— Я ми кажи, Лина, как се казват нашите прародители?
— Тур и Фрея! — отговори Лина без да й мигне окото, а майката на Емил цялата се изчерви от притеснение заради глупавия отговор на Лина, защото Тур и Фрея са някакви стари божества, в които вярвали хората от Смоланд в езически времена преди хиляда години, далеч преди да са чули дори една думичка за библейската история.
— Ти си езичница и винаги ще си останеш езичница! — каза майката на Емил по-късно на Лина, но Лина почна да се защищава.
— Всичко е толкова объркано! А откъде накъде точно аз трябва да им оправям бъркотиите?
Но свещеникът се държа много търпеливо на домашното препитване. Престори се, че Лина не е отговорила погрешно и започна да разказва как бог бил създал света и всички хора по него и колко забележително било неговото творение.
— Дори и ти, Лина, представляваш истинско чудо — увери я свещеникът, а сетне попита Лина, дали не се е замисляла за това и не смята ли за твърде забележително, че бог я е сътворил.
Лина се съгласи с него, но после се замисли.
— Всъщност да направи самата мен не е било чак толкова забележително. Но всичките ония кривулици, дето ми са в ушите, трябва да е кошмарно трудно да ги сглобиш!
Тогава майката на Емил отново се изчерви, защото според нея цял Катхулт се излагаше, когато Лина отговаряше така глупаво. А положението стана още по-неприятно, когато откъм ъгъла на Емил долетя ясен, бълбукащ смях. Горката майка на Емил! По време на домашно препитване не БИВАШЕ да има смях; тя се сви засрамена на мястото си и не се успокои, докато не свърши най-сетне препитването и можеха да започнат с гощавката.
Майката на Емил беше приготвила точно толкова вкусни ястия, колкото правеше за своите угощения, въпреки че таткото на Емил се опита да й попречи.
— Най-важното е библейската история и катехизисът, а за теб по-важни са някакви кюфтета и баници!
— Всичко с времето си — каза майката на Емил много разумно. — за катехизиса има време, и за баницата има време!
Да, наистина имаше време и за баница, и всичките гости на домашното препитване в Катхулт ядоха, ядоха и много им се услади. Емил също излапа огромни количества баница със сметана и конфитюр, но тъкмо привърши и майка му дойде да му каже:
— Слушай, Емиле, бъди така добър и излез да прибереш кокошките!
Кокошките по цял ден се разхождаха на свобода, но настъпеше ли вечер, трябваше да ги затварят заради лисиците, които обикаляха околността.
Почти се беше мръкнало и валеше дъжд, но на Емил въпреки това му стана приятно да се измъкне за малко от домашната топлина и бърборенето и баниците. Почти всички кокошки си седяха вече по пръчките в курника, само Куцата Лота и няколко други опърничави кокошки още се разхождаха по дъжда, но Емил ги подгони, те се прибраха и той закачи старателно куката на вратата — сега лисицата можеше да заповяда! До курника се намираше кочината. Емил влезе да види на бърза ръка Мъничето и обеща да му донесе разни вкусотии за вечеря.
— Винаги остава много ядене по чиниите, като се наситят тия лакомци — каза Емил и Мъничето загрухтя в очакване.
— Подир малко ще се върна! — обади се Емил и закачи грижливо куката на вратата на кочината.
Отвъд кочината стоеше нужника — да, така се наричаше по онова време. Сигурно ви се струва, че думата не е особено хубава, но да бяхте чули онази, дето я употребяваше Алфред — той го наричаше направо... е, защо пък аз да ви уча на такива думи!? Но катхултският нужник си имаше и по-изискано име. Наричаха го Трисевата барака, на името на един ратай, Трисе, който още по времето на Емиловия дядо бе построил тази необходима, малка къщичка.
Емил беше закачил куката на кокошарника и куката на кочината, а сега просто на минаване закачи и куката на Трисевата барака, което беше много необмислена постъпка. Трябваше да се сети, че вътре има някой, щом като вратата не е закачена от външната страна. Но Емил просто никога не се замисляше. На бърза ръка закачи вратата, а сетне се втурна с леки стъпки, като си тананикаше:
„Сега закачих, сега закачих, сега закачих вече всички врати!“
Татко му, който седеше в Трисевата барака, чу веселата песен и се стресна. Скочи и опита вратата. Както и предполагаше, тя беше закачена съвсем здраво и таткото на Емил нададе страшен рев:
— ЕМИЛЕ!
Но Емил се намираше вече далеч и си пееше толкова силно и възторжено „Сега закачих...“, че не
