чуваше нищо друго.
Горкият татко на Емил! Така се ядоса, че просто не можеше да си поеме дъх. Това беше нечувано безобразие и по какъв начин щеше да излезе сега? Той затропа лудешки по вратата, чукаше и блъскаше, но нищо не помогна! Тогава започна да я рита. Така замахна по вратата, че си изкълчи палците на крака, но онзи Трисе си беше свършил добре работата и вратата се оказа здрава и устойчива и изобщо не помръдна. Таткото на Емил все повече побесняваше. Започна трескаво да рови из джобовете си, за да намери джобното си ножче с надеждата да издялка малък процеп, колкото да провре през него върха на ножчето и да повдигне куката. Но ножчето се намираше във всекидневния му панталон, а сега бе облякъл празничните дрехи. Мина доста време, и таткото на Емил ръмжеше от озлобление — не, нито веднъж не изруга, нали беше църковен настоятел, но ръмжа много неща по адрес на Емил и на онзи Трисе, който не беше поставил поне един свестен прозорец на Трисевата барака, а само някакъв малък, тесен отдушник над вратата. Таткото на Емил сърдито гледаше прекалено тесния отдушник, нанесе още няколко жестоки ритници на вратата, но най-сетне седна да чака.
В Трисевата барака имаше три места за сядане и той седна на едно от тях. Седеше и скърцаше със зъби от ярост и чакаше кръвожадно да дойде някой друг, който също имаше работа в Трисевата барака.
„Жалко за човека, защото който дойде пръв, ще го хвана и ще го утрепа“, мислеше си той и това наистина би било несправедливо и безсърдечно от негова страна. Но все пак човек може да му влезе в положението — имаше защо да го е яд!
В Трисевата барака стана съвсем тъмно, таткото на Емил чакаше ли, чакаше, но никой не идваше. Той чуваше как дъждът тропа по покрива и всичко му се струваше много мрачно. Все повече му прикипяваше — и таз добра! — той ще седи тук сам в тъмното, а другите ще си живеят живота на светло, сред радости и ще се гощават за негова сметка! Дотук беше — сега вече на всяка цена трябваше да излезе! Пък ако ще да се провира през отдушника!
— Защото съм просто бесен! — проговори той на висок глас и стана от седалката.
В Трисевата барака имаше едно сандъче със стари вестници. Той го изправи на късата му страна и стъпи отгоре — да, достатъчно високо беше и засега всичко вървеше добре. Лесно свали малката рамка и провря глава през отдушника, за да потърси помощ.
Не се мяркаше никой, който би могъл да му помогне, а поройният дъжд биеше с пълна сила по врата му. Голяма част от водата се стичаше под яката на ризата му, а всеки знае колко е неприятно да ти студенее именно там. Обаче нищо не можеше вече да спре таткото на Емил, той искаше да излезе, пък ако ще библейският потоп да се излее връз него!
С голямо усилие провря ръцете и раменете си през отдушника и продължи малко по малко да се измъква навън.
„Стига човек да се ядоса достатъчно, всичко може!“ — помисли си той. Но тъкмо в този момент заседна и не можа да мръдне повече. Заседна и толкоз! Тъй силно се напъна, че лицето му посиня, после взе да размахва ръце и да рита с крака, но по този начин само успя да катурне сандъчето и провисна без опора под краката и без изгледи да мръдне ни напред, ни назад, горкият човек!
Какво прави един църковен настоятел, когато провисне с горната си половина под поройния дъжд, а с долната — в нужника? Дали вика за помощ? Дума да не става! Защото познава жителите на Льонеберя. Той знае, че ако това се разчуе из окръга, ще избухне страшен смях и няма да заглъхне, додето остане жив човек в цяла Льонеберя и в цял Смоланд. Затова НЯМА да вика за помощ!
В това време Емил, завърнал се доволен и весел на гощавката, правеше каквото можеше да забавлява малката Ида. На нея домашните препитвания й се струваха много скучни и затова той я изведе в преддверието и започнаха да пробват галоши. Те бяха подредени там в дълги редици, големи и малки, и Ида се разкикоти възторжено, когато Емил обу галошите на свещеника, закрачи с тежки стъпки и почна да повтаря „вследствие на което“ и „предвид на горното“, също като свещеника. В крайна сметка галошите лежаха пръснати из цялото преддверие и, какъвто си беше уреден, Емил взе и ги събра на купчина насред пода, та стана цяла планина.
После изведнъж се сети за Мъничето, на което беше обещал лакомства за вечеря. Отиде в кухнята, събра остатъците в малка кофичка и с кофичката в едната ръка и фенера в другата, потегли през дъжда и мрака, за да зарадва своето малко прасе.
И тогава — ох, чак потръпвам като си спомня! — тогава той зърна баща си! А баща му също го зърна, ох-ох-ох, какво ли не става понякога!
— ТИЧАЙ ДА ДОВЕДЕШ АЛФРЕД! — кресна баща му. — И МУ КАЖИ ДА ДОНЕСЕ ЕДНО КИЛО ДИНАМИТ, ЗАЩОТО ИСКАМ ТРИСЕВАТА БАРАКА НЕЗАБАВНО ДА СЕ СРАВНИ СЪС ЗЕМЯТА!
Емил хукна и подир малко дойде Алфред. Но не носеше динамит — сигурно бащата на Емил не го беше казал на сериозно — а носеше трион, защото трябваше да се изреже отдушника, за да освободят таткото на Емил, тъй като по друг начин не можеше.
А докато Алфред режеше, Емил стоеше върху малката стълба и държеше с ужас в сърцето опънатия чадър над нещастния си татко, за да не го вали дъждът. Сигурно ви е ясно, че Емил не прекара много приятни мигове на онази стълба, защото татко му през цялото време му се караше изпод чадъра и описваше какво ще направи с Емил, след като се измъкне оттам. А пък да не мислите, че изпитваше поне малко благодарност към Емил за загрижеността, която прояви с чадъра. Според него туй нямало смисъл, след като и без друго бил мокър до кости и тъй или иначе щял да се простуди и положително да хване пнеумония. Но Емил каза:
— Не вярвам да се простудиш, защото е много по-важно да са ти сухи краката.
Алфред беше съгласен с него.
— Много е важно да са ти сухи краката — съвсем вярно!
Е, не можеше да се отрече, че краката на Емиловия татко бяха сухи, но въпреки това далеч не беше се успокоил и Емил тръпнеше при мисълта за онзи миг, когато татко му ще се измъкне от това положение.
Алфред режеше, та стърготините хвърчаха на облаци около него, а Емил беше в пълна готовност. В същия миг, когато Алфред престана да реже и таткото на Емил се изтърси с трясък на земята, Емил захвърли чадъра и се втурна бегом към дърводелската барака. Успя да се вмъкне и да закачи вътрешната кука в последната секунда, преди да го е настигнал татко му. Както и да е, на таткото на Емил сигурно му беше омръзнало да блъска по затворени врати, та само изкрещя няколко закани на Емил, след което изчезна. Приличието изискваше бързо да се яви при гостите. Но преди всичко трябваше да се вмъкне в спалнята и да се преоблече със сухи дрехи от кръста нагоре.
— Къде се бави толкова време? — обърна се майката на Емил сърдито към мъжа си.
— За това ще говорим по-късно — рече таткото на Емил с глух глас.
Наближаваше краят на домашното препитване в Катхулт. Свещеникът подхвана обичайната песен и жителите на Льонеберя пригласяха простодушно, всеки на свой глас:
„И ТОЗИ ДЕН ОТИВА СИ, НЕ ЩЕ СЕ ВЪРНЕ ВЕЧ...“, пееха те. А след това рекоха да си тръгнат всички заедно в ноемврийския мрак. Но като излязоха в преддверието, за да се облекат, първото, което видяха под слабата светлина на газената лампа, бе планината от галоши насред пода.
— Такава проклетия може да измисли само Емил! — казаха льонеберчани. После седнаха всички, включително свещеника и жена му, и цели два часа пробваха галоши, а най-сетне се сбогуваха, благодариха доста кисело и изчезнаха в дъжда.
С Емил не можеха да се сбогуват, защото той седеше в дърводелската барака и дялкаше сто осемдесет и четвъртото си човече.
СЪБОТА, 18 ДЕКЕМВРИ,
КОГАТО ЕМИЛ ИЗВЪРШИ ТАКЪВ ПОДВИГ, ЧЕ ЦЯЛА ЛЬОНЕБЕРЯ ЛИКУВАШЕ
И ВСИЧКИТЕ МУ ПОРАЗИИ БЯХА ЗАБРАВЕНИ И ПРОСТЕНИ
Наближаваше Коледа. Една вечер всички обитатели на Катхулт седяха в кухнята и всеки си гледаше работата. Майката на Емил въртеше чекръка, таткото на Емил поправяше обувки, Лина разчепкваше вълна, Алфред и Емил дялкаха зъбци за греблата, а малката Ида упорито се мъчеше да изпробва върху Лина някаква забавна игра с пръстите, въпреки че това пречеше на Лина да работи.
— Не разбираш ли, трябва да е някой, който има гъдел — заяви малката Ида и затова Лина беше
