чорапи на червени райета. Толкова беше се увлякъл, че дори не забеляза какво се бе случило. Продължаваше да си лети и въздишаше, и стенеше по-призрачно откогато и да било. Но на четвъртата обиколка внезапно зърна онова, което висеше от полилея и се вееше от въздушното течение при неговия полет.
— Какви са тия парцали по лампата? — попита той. — Да не е някаква мухоловка?
Дребосъчето едва можа да промълви:
— Не, Карлсон, не е мухоловка.
Тогава Карлсон огледа пълничкото си тяло и забеляза каква беля е станала — видя сините си панталони и разбра, че вече не е Призрачето от Васастан, а само Карлсон.
Той кацна пред Дребосъчето, при което от смущение изтрополи.
— Е, да-а — проточи той, — беля може да се случи и а най-добрите — ето ви потвърждението… Да, да-а, но това все пак е суета!
Госпожица Рог стоеше с прибеляло лице, вторачила очи в него. Тя жадно поглъщаше въздух, също като риба на суша. Но накрая успя да процеди няколко думи:
— Кой…кой … всемилостиви боже, кой е този?
А Дребосъчето отвърна, едва сдържайки плача си:
— Това е Карлсон от покрива.
— А кой — задъха се госпожица Рог, — кой е този Карлсон от покрива?
Карлсон се поклони.
— Един красив. Много умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите си … представете си, това съм аз!
КАРЛСОН НЕ Е ПРИЗРАК. А ПРОСТО КАРЛСОН
То стана една вечер, която Дребосъчето никога нямаше да забрави. Госпожица Рог седеше на един стол и плачеше, а Карлсон стоеше встрани и изглеждаше почти засрамен. Никой не продумваше, всичко бе като в кошмар.
„От ей такива неща човек получава бръчки по челото“, мислеше си Дребосъчето, защото майка му понякога казваше така. Това ставаше, когато Босе се върнеше в къщи с три двойки наведнъж, или когато Бетан врънкаше да й купят късо кожухче от овча кожа, тъкмо когато бащата трябваше да плати вноската за телевизора, или пък когато Дребосъчето хвърляше камък в училищния двор и счупеше някое стъкло. Тогава майка му въздишаше и казваше: „От ей такива неща човек получава бръчки по челото!“
Точно това усещаше и Дребосъчето в този миг. Уф, колко притеснително беше всичко! Госпожица Рог плачеше, та се късаше. И то защо? Само защото Карлсон не бил призрак.
— Пропадна ми програмата за призраците — простена тя и метна сърдит поглед към Карлсон. — А на всичкото отгоре отидох и казах на Фрида …
Тя захлупи лице с ръцете си и така се разхълца, че никой не можа да чуе какво е казала на Фрида.
— Но нали аз съм един красив, много умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите си — опита се Карлсон да я утеши. — Бих могъл да дойда и да постоя в този буркан… Може би с някое малко сладурче или нещо подобно!
Госпожица Рог свали ръце от лицето си, вгледа се в Карлсон и изсумтя:
— Красив, много умен и прилично дебел мъж! Много си им притрябвал. Телевизията е пълна с такива като теб.
Тя гледаше Карлсон сърдиш и недоверчиво… този малък дебелан сигурно беше обикновено момче, макар че приличаше на дребен чичко. Тя попита Дребосъчето:
— Що за птица е този всъщност?
И Дребосъчето отговори с чистата истина:
— Той е моето другарче за игра.
— Така си и помислих — каза госпожица Рог.
Сетне отново заплака. Дребосъчето остана смаян. Майка му и баща му през цялото време си въобразяваха, че стига някой да зърне Карлсон, ще се вдигне страшна врява и всички ще се надпреварват, за да го покажат по телевизията. А единственият човек, който действително го видя, избухна в плач и смяташе, че Карлсон не струва и пукната пара, щом не е призрак. Това, че имаше перка и можеше да лети, не направи никакво впечатление на госпожица Рог. Точно тогава Карлсон подхвръкна нагоре, за да свали призрачната си одежда от полилея, но госпожица Рог само го изгледа още по-сърдито и рече:
— Дават на децата какви ли не перки и щуротии! Скоро сигурно ще започнат да летят и до Луната, още преди да са тръгнали на училище!
Както си седеше, тя постепенно се озлобяваше все повече, защото започваше да се досеща кой бе задигнал кифличките, кой бе мучал през прозореца и кой бе написал „призрачния“ надпис на стената в кухнята. Как може да се дават на деца разни апарати, та да могат да летят и да вземат на подбив старите хора по такъв безобразен начин! Всичките призрачни видения, които бе разказала в писмото си до Шведското радио и телевизия, бяха чисто и просто момчешки поразии и тя не можеше повече да понася този малък, дебел нехранимайко.
— Я си върви в къщи, ти там… как ти беше името?
— Карлсон.
— Зная това — процеди злобно госпожица Рог, — но сигурно си имаш и малко име?
— Малкото ми име е Карлсон и презимето ми е пак Карлсон — отвърна Карлсон.
— Не ме дразни, че ще се ядосам, а пък вече съм ядосана — сопна се госпожица Рог. — Малкото име е онова, с което наричат човека. Не знаеш ли това? Как те нарича татко ти, когато те вика?
— Безобразник — отвърна Карлсон самодоволно.
Госпожица Рог кимна в знак на съгласие:
— Добре го е измислил татко ти!
И Карлсон бе на същото мнение.
— Да, да, когато бях малък, наистина бях страшен безобразник! Но това беше много отдавна, а сега нали съм си най-добричкият в целия свят!
Но госпожица Рог вече не го слушаше. Тя мълчеше, потънала в мисли, и очевидно започваше да се поуспокоява.
— Да, да-а — проточи тя накрая, — знам поне един човек, който ще се зарадва от цялата тази история!
— Кой? — попита Дребосъчето.
— Фрида — отвърна горчиво госпожица Рог. После изчезна с въздишка в кухнята, за да забърше водата и да прибере легена.
Карлсон и Дребосъчето се зарадваха, че останаха сами.
— Каква олелия вдигат хората за дреболии — обади се Карлсон и сви рамене. — Какво пък толкова й направих!
— Нищо — каза Дребосъчето. — освен дето малко я гнервира. Но сега вече ще бъдем добри.
Карлсон се съгласи.
— Разбира се, че ще бъдем добри! Аз винаги съм най-добричкият в целия свят. Но искам да ми е весело, инак няма да играя!
Дребосъчето се замисли и се опита да изнамери нещо весело за Карлсон. Но не стана нужда, защото Карлсон си го намери сам. Той се втурна в гардероба на Дребосъчето.
— Чакай, зърнах тук нещо интересно, докато още се правех на призрак.
Той излезе с малък капан за мишки в ръка. Дребосъчето го беше намерил, когато бе на село при баба си, и го донесе в града.
— Защото много ми се иска да хвана някое мишле, да си го опитомя и да ми бъде мое — обясни Дребосъчето на майка си. Но майка му каза, че в градските жилища за щастие нямало мишки, поне не у тях. Дребосъчето разказа това на Карлсон, но той рече:
— Може пък да се появи някоя мишка, дето никой не я знае. Едно малко мишле за чудо и приказ, което се е промъкнало тук, само за да се зарадва майка ти.
