Той обясни на Дребосъчето колко хубаво би било, ако успеят да хванат това мишле за чудо и приказ. Тогава Карлсон би могъл да го вземе горе в своята къщичка на покрива и ако то си роди малки, той постепенно ще направи истинска мишеферма.
— И тогава ще поместя във вестника следното обявление — продължи Карлсон: — „Ако имате нужда от мишки, обадете се веднага на мишефермата на Карлсон!“
— Да, и тогава ще има мишки и в градските жилища — въодушеви се Дребосъчето. Той показа на Карлсон как се наглася капанът.
— Но вътре трябва да се сложи парченце сирене или сланина, разбира се, инак няма да се хване никаква мишка.
Карлсон пъхна ръка в джоба си и извади оттам парченце сланина.
— Добре, че си спестих това от вечерята, защото мислех да го хвърля в шахтата за боклук.
Той нагласи сланинката в капана и след това го пъхна под леглото на Дребосъчето.
— А така! Сега вече мишката може да дойде, когато поиска.
Двамата почти бяха забравили госпожица Рог. Но сега дочуха тракане откъм кухнята.
— Струва ми се, че приготовлява нещо за хапване — каза Карлсон, — сякаш дрънчат тигани.
И наистина скоро от кухнята се разнесе слабо, но извънредно приятно ухание на кюфтенца.
— Тя претопля кюфтетата, които останаха от вечерята — каза Дребосъчето. — Ах, как огладнях!
Карлсон се втурна към вратата.
— Скок към кухнята! — извика той.
Дребосъчето си помисли, че Карлсон е наистина много храбър, щом се осмелява да отиде там, но не искаше да остане по-назад. Затова предпазливо го последва.
Карлсон беше вече в кухнята.
— Хой, хой, като че ли идваме тъкмо навреме за среднощна закуска, а?
Госпожица Рог стоеше край печката и подрусваше тигана с кюфтетата, но веднага го остави и тръгна към Карлсон. Изглеждаше разгневена и опасна.
— Изчезвай! — изкрещя тя. — Вън! Вън!
Тогава ъгълчетата на устата на Карлсон увиснаха надолу и той се заинати.
— Няма да играя, щом си такава кисела. И аз искам кюфтета. Не разбираш ли, че човек огладнява, когато цяла вечер не прегъва крак и се прави на призрак?
Той подскочи до печката и грабна едно кюфте от тигана. Но не биваше да прави това. Госпожица Рог изрева и се спусна към него. Пипна го за врата и го изхвърли през вратата на кухнята.
— Махай се! — изкрещя тя. — Върви си у дома и повече да не се мяркаш тук!
Дребосъчето кипна от яд и отчаяние… как можеше някой да се отнася така с любимия му Карлсон?
— Уф, колко сте лоша, госпожице Рог! — каза той, като едва сдържаше сълзите си. — Карлсон е моето другарче за игра и винаги може да бъде тук!
Но не успя да продължи, защото вратата се отвори и в кухнята отново влезе Карлсон, разлютен като оса.
— Няма да играя — викна той, — няма да играя, щом ще бъде така! Да ме изхвърлят от кухненската врата… просто няма да играя повече!
Той хукна към госпожица Рог и затропа с крака.
— През кухненската врата, отвратително… искам да бъда изхвърлен през входната врата както всички изискани хора!
Госпожица Рог отново го сграбчи за врата.
— С най-голямо удоволствие — заяви тя и макар че Дребосъчето тичаше подире й, плачеше и роптаеше, тя повлече Карлсон през целия апартамент и го изхвърли през входната врата, за да стане, както той си поиска.
— А така — каза тя. — Сега достатъчно изискано ли е?
— Да, сега е вече друго — потвърди Карлсон и госпожица Рог тъй тръшна вратата подире му, че цялата къща отекна.
— Най-сетне — отдъхна си тя и се върна в кухнята. Дребосъчето тичаше след нея и я обсипваше с упреци.
— Уф, колко сте лоша и несправедлива, госпожице Рог! На Карлсон му е позволено да стои в кухнята!
И той наистина стоеше там! Когато госпожица Рог и Дребосъчето влязоха в кухнята, те го завариха край печката да лапа кюфтетата.
— Ами да! Явно, че искам да ме изхвърлят през входната врата, за да вляза през кухненската и да си взема няколко вкусни кюфтенца — обясни той.
Тогава госпожица Рог го хвана за врата и го изхвърли за трети път, само че през кухненската врата.
— Ама че странна работа — затюхка се тя. — Нахален като конска муха… Но ако заключа вратата, може би в края на краищата ще се отърва от тебе.
— И това ще видим! — рече Карлсон с мила усмивка.
Вратата се затръшна след него и госпожица Рог се погрижи да я заключи добре.
— Уф, колко сте лоша, госпожице Рог! — негодуваше Дребосъчето. Но тя не го слушаше. Отиде право при печката, върху която кюфтетата църкаха тъй приятно в тигана.
— Дано най-сетне и аз успея да си хапна някое кюфте след всичко, което изживях тази вечер — рече тя.
В този миг през отворения прозорец долетя глас:
— Добър вечер на всинца в колибата, има ли някой у дома? Дали са останали малко кюфтенца?
Там на перваза се бе разположил Карлсон и доволно се хилеше. Дребосъчето избухна в смях.
— През задния балкон ли прелетя?
Карлсон кимна.
— Точно така. Ето че пак съм тук и сигурно ми се радвате, особено ти там край печката!
Госпожица Рог бе застанала с кюфтето в ръка. Тъкмо смяташе да го пъхне в устата си, когато зърна Карлсон, и сега го зяпаше, вцепенена от изумление.
— Никога не съм виждал толкова лакомо момиче — отбеляза Карлсон и рязко се стрелна надолу към нея. Профучавайки, той грабна кюфтето, мигом го погълна и след това стремително се издигна към тавана.
Но тогава госпожица Рог се съвзе. Тя нададе кратък вик, грабна една тупалка и подгони Карлсон с нея.
— Нахалник с нахалник, чудо ще направя, ама ще те изхвърля оттук!
Карлсон кръжеше около лампата с ликуващи викове.
— Хой, хой! Пак ли ще се надбягваме? — извика той. — Не съм се веселил така, откакто бях дете и милото ми татенце ме подгони около Меларен7 с плюкало за мухи! Ех, че весело беше тогава!
Карлсон избръмча във вестибюла и пак започна страшната гонитба из целия апартамент. Отпред летеше Карлсон, който кудкудякаше и викаше от възторг, подир него се носеше госпожица Рог с тупалката, след нея — Дребосъчето, а последен — с див лай, Бимбо.
— Хой, хой! — подвикваше Карлсон.
Госпожица Рог го следваше по петите, но щом, кажи-речи, го настигнеше, Карлсон увеличаваше скоростта и се издигаше към тавана. Както и да размахваше тупалката, госпожица Рог не успяваше да го докосне по-горе от ходилата.
— Вай, вай — провикна се Карлсон, — не ме гъделичкай по петите! Не е честно и така няма да играя!
Госпожица Рог се задъхваше от тичането, а големите й широки стъпала шляпаха по паркета — горката, от призраци, бягане и гонене през цялата вечер дори не й бе останало време да си обуе чорапи и обувки. Сега започна да усеща умора, но не смяташе да се предаде.
— Само да ми паднеш! — викаше тя и продължаваше да тича подир Карлсон. От време на време правеше малки скокове, за да го достигне с тупалката, но Карлсон се заливаше от смях и се мяташе встрани.
