Дребосъчето също се смееше. Просто не можеше да се сдържи. Толкова силно се кискаше, че го заболя коремът и когато гонитбата за трети път с гръм и олелия премина през неговата стая, той се тръшна на леглото си, за да поотдъхне. Отпусна се върху него, съвършено изтощен и все пак не можеше да престане с кикотенето, като гледаше как госпожица Рог гони Карлсон покрай стените.
— Хой, хой — крещеше Карлсон.
— Ще видиш ти едно „хой, хой“ — пъшкаше госпожица Рог. Тя размахваше лудешки тупалката и наистина успя да притисне Карлсон в един ъгъл до леглото на Дребосъчето.
— Ха сега! — извика госпожица Рог. — Пипнах ли те?!
После нададе такъв писък, че щеше да спука тъпанчетата на Дребосъчето и той престана да се киска.
„Олеле — помисли си той, — ето че Карлсон е заловен!“
Но заловеният се оказа не Карлсон, а госпожица Рог. Големият пръст на единия й крак бе попаднал в капана.
— О-о-ох! — пъшкаше госпожица Рог. — О-о-о-ох!
Тя издърпа крака си и се взря занемяла в странния предмет, който висеше от него, заклещен за големия й пръст.
— Олеле! — извика Дребосъчето. — Почакайте аз ще го извадя… Ах, извинявайте, съвсем не искахме да стане така!
— О-о-о-ох! — изхленчи госпожица Рог, когато Дребосъчето й помогна да освободи крака си от капана и тя най-сетне отново можа да проговори: — Защо под леглото ти има капан за мишки?
Дребосъчето искрено я съжаляваше и затова промълви отчаяно:
— За да… за да… хванем в него едно мишле за чудо и приказ.
— Но не толкова голямо — допълни Карлсон, — а мъничко и сладко с дълга опашчица.
Госпожица Рог погледна към Карлсон и простена:
— Ти … ти… сега вече наистина ще се махнеш оттук!
И тя отново го погна с тупалката.
— Хой, хой! — извика Карлсон. Той изхвърча във вестибюла и гонитбата продължи, като влизаха в хола и излизаха от хола, влизаха в кухнята и излизаха от кухнята, докато влязоха в спалнята…
— Хой, хой! — провикна се Карлсон.
— Ще ти дам аз едно „хой, хой“! — пъхтеше госпожица Рог и подскочи извънредно високо, за да го цапне с тупалката. Но тя забрави всички онези мебели, които беше струпала зад вратата на спалнята, и когато направи високия скок, тя се спъна в малката етажерка, полетя презглава и се сгромоляса с трясък на пода.
— Хой, сега пак ще има земетресение в Северен Норланд — провикна се Карлсон.
Но Дребосъчето изплашено се втурна към госпожица Рог.
— О, какво ви стана? — възкликна момчето. — О, бедната госпожица Рог!
— Бъди добър и ми помогни да си легна на кревата — промълви госпожица Рог.
Дребосъчето наистина се зае да й помогне, или поне се опита да го стори. Но нали госпожица Рог беше тъй едра и тежка, а той — толкова малък! Просто не му достигаха сили. Тогава отгоре се спусна Карлсон.
— Я не се опитвай! — посъветва той Дребосъчето. — И аз искам да дърпам. Защото аз съм най- добричкият в целия свят, а не ти!
Напънаха се Дребосъчето и Карлсон и накрая наистина успяха да сложат госпожица Рог върху леглото.
— Горката госпожица Рог! — каза Дребосъчето. — Как се чувствувате, боли ли ви някъде?
Госпожица Рог полежа известно време, без да продума, сякаш се проверяваше.
— Положително в тялото ми не е останала нито една здрава кост — рече тя най-сетне. — Но всъщност нищо не ме боли… освен когато се смея!
И тя започна да се смее така, че креватът се затресе.
Дребосъчето я гледаше уплашен. Какво ли я прихвана?
— Да казват каквото си щат — поде госпожица Рог, — но тази вечер аз здравата се натичах. Ах, всемилостиви боже, как ободрява това!
Тя кимна енергично.
— Почакайте само! Фрида и аз сме в курс по гимнастика за домакини и следващия път ще види тя как се тича!
— Хой! — възкликна Карлсон. — Вземи си и тупалката и подгони Фрида из цялата гимнастическа зала, за да я поободриш!
Госпожица Рог го погледна навъсено.
— Да мълчиш, когато ми говориш! Затваряй си устата и върви да ми донесеш няколко кюфтета!
Дребосъчето се разсмя възторжено.
— Ами да, защото от бягане човек огладнява — отбеляза той.
— А познайте сега кой е най-добрият носач на кюфтета в целия свят! — каза Карлсон. Той вече се бе запътил към кухнята.
После Карлсон, Дребосъчето и госпожица Рог си направиха чудесна среднощна закуска, седнали на ръба на леглото. Карлсон се върна от кухнята с препълнен поднос.
— Видях, че има ябълкова пита с ванилов сос, та донесох и нея. Взех и малко варена шунка, сирене, чеснов салам, кисели краставички, няколко сардини и малко лебервурст, но къде, за бога, си скрила тортата с каймак?
— Няма торта с каймак — отговори госпожица Рог.
Карлсон сви устни.
— Искаш да кажеш, че трябва да се нахраним с няколко кюфтета и ябълкова пита с ванилов сос, и варена шунка, и сирене, и чеснов салам, и кисели краставички, и някакви си жалки сардини, така ли?
Госпожица Рог го погледна право в очите.
— Не — каза тя натъртено, — нали има и лебервурст!
Дребосъчето не можеше да си припомни някога да му е било толкова вкусно. И каква приятна дружина бяха той, Карлсон и госпожица Рог! Как хубаво си седяха тримата и помляскваха, докато си хапваха. Но изведнъж госпожица Рог изкрещя:
— Всемилостиви боже, Дребосъчето е под карантина, а ние пуснахме онзи там да влезе!
Тя посочи към Карлсон.
— Не, ние не сме го пуснали, той сам пристигна — уточни Дребосъчето. Но все пак се разтревожи.
— Карлсон, ами ако сега се разболееш от скарлатина?
— Хм, хм … — замънка Карлсон, защото устата му беше пълна с ябълкова пита и мина известно време, докато можа да проговори.
— Скарлатина ли… хой! Който веднъж е боледувал от световната кифлотреска и не е отишъл в гроба, не го ловят никакви болести.
— И това не може да мине! — рече с въздишка госпожица Рог.
Карлсон натъпка в устата си последното кюфте, облиза си пръстите и каза:
— Вярно, че дажбите в тази къща са оскъдни, но, общо взето, тук ми е приятно. Та може и аз да остана тук под карантина.
— Всемилостиви боже! — възкликна госпожица Рог.
Тя погледна свирепо към Карлсон, а сетне към подноса, който вече бе съвършено празен, и отбеляза:
— Където отидеш, омиташ всичко!
Карлсон се надигна от ръба на кревата. Той се потупа по корема.
— Когато съм се нахранил, напускам масата — заяви той. — Но тя е единственото, което остава след мен.
Сетне натисна стартовото си копче, моторът забръмча и Карлсон тежко се издигна към отворения прозорец.
— Хопала, тралала! — провикна се той. — Сега за съжаление ще трябва известно време да се оправяте
