без мен, защото бързам!
— Хопала, тралала, Карлсон! — отвърна Дребосъчето. — Наистина ли трябва да си вървиш?
— Нима! — каза мрачно госпожица Рог.
— Да, трябва да побързам да се прибера — извика Карлсон. — Иначе ще закъснея за вечеря. Хой, хой!
И изчезна.
ЗНАТНАТА ДЕВИЦА ВЪВ ВИХРЕН ТАНЦ СЕ НОСИ
На другия ден Дребосъчето спа до късно. Събуди ги телефонен звън и той се втурна към вестибюла, за да вдигне слушалката. Обаждаше се майка му.
— Мило дете… Ах, колко ужасно!
— Кое? — попита сънливо Дребосъчето.
— Което ми писа в писмото си. Така се разтревожих.
— Защо? — учуди се Дребосъчето.
— Разбираш защо — каза майка му. — Горкото ми момченце … Още утре се прибирам.
Дребосъчето се зарадва и се разсъни, но все пак не му беше ясно защо майка му го наричаше „горкото ми момченце“.
Едва бе сложил обратно слушалката, когато се разнесе нов сигнал. Сега пък баща му се обаждаше чак от Лондон.
— Как си? — попита го бащата. — Босе и Бетан добре ли са?
— Не ми се вярва — каза Дребосъчето. — Но всъщност не знам, защото са в инфекциозната болница.
Дори и по телефона се почувствува как баща му се разтревожи.
— Инфекциозната болница? Какво искаш да кажеш?
И когато Дребосъчето му обясни какво иска да каже, баща му рече също като майка му:
— Горкото ми момченце… Още утре се прибирам.
С тези думи разговорът завърши. Но веднага след това телефонът отново иззвъня. Този път се обаждаше Босе.
— Можеш да кажеш много здраве на Носорога и на стария й доктор. Предай им, че ако изобщо разбират от нещо, то не е от скарлатина. Бетан и аз още утре се прибираме.
— Не сте ли болни от скарлатина? — попита Дребосъчето.
— Представи си, че не. Пили сме много какао и сме изяли много кифлички, каза тукашният лекар. От такива неща човек можел и да се изприщи, ако е свръхчувствителен.
— Значи типичен случай на кифлотреска — заяви Дребосъчето.
Но Босе вече беше прекъснал.
Дребосъчето се облече и отиде в кухнята, за да извести на госпожица Рог, че на карантината се слага край.
Тя приготовляваше обяда. Цялата кухня ухаеше силно на подправки.
— Нямам нищо против — каза госпожица Рог, когато Дребосъчето й съобщи, че цялото семейство се прибира. Дори е по-добре да напусна това място, докато не съм си разнебитила окончателно нервите.
Тя настървено разбъркваше нещо в една тенджера, поставена върху печката. В нея се вареше някакъв гъст кебап и госпожица Рог го посипваше щедро със сол, черен пипер, горчица и хрян.
— Така-а — рече тя. — Едно ястие трябва обилно да се насоли, напипери, нагорчичи и нахряни, за да стане вкусно!
Сетне хвърли неспокоен поглед към Дребосъчето.
— Мислиш ли, че този ужасен Карлсон ще дойде и днес? Колко хубаво би било, ако последните ми часове в тази къща преминат малко по-спокойно.
Дребосъчето още не бе успял да отговори, когато пред прозореца се разнесе весел глас, който пееше с цяло гърло:
И Карлсон изникна на перваза.
— Хопала, тралала! Ето го нашето слънчице! Хайде да си правим весело!
Но госпожица Рог протегна умолително ръце към него:
— О, не, не, не!… Всичко друго, но само да не става весело!
— Хм, естествено, най-напред ще похапнем — каза Карлсон и със скок се озова до кухненската маса, върху която госпожица Рог бе сложила прибори за себе си и за Дребосъчето. Карлсон се намести пред единия прибор и грабна вилицата и ножа.
— Хайде, почвай! Дай насам яденето!
Той кимна любезно на госпожица Рог.
— И ти можеш да седнеш на масата. Вземи си чиния и ела!
Сетне подуши с трептящи ноздри.
— Какво ще има днес?
— Един хубав пердах — отвърна госпожица Рог и забърка още по-настървено кебапа. — Това поне ти се полага, но така ме боли навсякъде, че надали ще мога да тичам като вчера.
Тя изсипа кебапа в една купа и я сложи на масата.
— Вие си яжте — рече тя. — Аз ще почакам да свършите и ще хапна след вас. Защото докторът ми е препоръчал да ям в пълно спокойствие.
Карлсон кимна.
— Е, хубаво, нейде все ще са останали няколко корички, които би могла да изгризеш, когато ние ометем яденето… Яж си сухи комати в пълно спокойствие, никой няма да ти пречи!
Той трескаво си насипа голяма порция в чинията. Но Дребосъчето си взе съвсем малко. Винаги изпитваше недоверие към гозба, която не познаваше. А такъв кебап досега не беше виждал.
Като начало Карлсон построи от парчетата месо малка кула с крепостен ров наоколо. Докато правеше това, Дребосъчето предпазливо лапна първата хапка… олеле! Той се задъха и очите му се насълзиха. Устата му изгаряше в огън. Но госпожица Рог бе застанала до него и го гледаше с такова очакване, че той глътна хапката, без да каже нищо.
Тогава Карлсон вдигна очи от своята кула.
— Какво ти става? Защо плачеш?
— Ами… ами сетих се за нещо тъжно — заекна Дребосъчето.
— Така ли? — учуди се Карлсон и се нахвърли върху кулата с голям апетит. Но щом погълна първия залък, той нададе вой и очите му се наляха със сълзи.
— Какво има? — попита госпожица Рог.
— Вероятно отрова за лисици… но ти сама знаеш по-добре какво си забъркала — каза Карлсон. — Бързо, дай насам големия пожарогасител, защото в гърлото ми бушува истински пожар!
Той избърса сълзите от очите си.
— Защо плачеш? — попита го на свой ред Дребосъчето.
— И аз се сетих за нещо тъжно — отвърна Карлсон.
— Какво е това тъжно нещо? — попита го Дребосъчето.
— Ей този кебап! — поясни Карлсон.
Но госпожица Рог се обиди.
— Не ви е срам, хлапета такива! По света има хиляди деца, които биха дали мило и драго за една малка
