Но тогава госпожица Рог подскочи.
— Смешно момиче ли? Не, това е най-противният калпазанин, който съм срещала през целия си живот. Изчезвай оттук, ужасно хлапе!
Но Карлсон не я слушаше.
— Знатната девойка танцува и се весели — продължаваше той.
И се впусна в такъв танц, какъвто Дребосъчето, а вероятно и господин Пек, никога не бе виждал.
Карлсон се въртеше из кухнята с пружиниращи стъпки. От време на време правеше малки подскоци и размахваше воалите.
„Изглежда просто налудничаво — мислеше си Дребосъчето. — Но да прави каквото си ще, само да не полети. Ох, дано да не го направи.“
По Карлсон имаше толкова много воали, та перката му не се виждаше — нещо, за което Дребосъчето му беше признателен. Но ако Карлсон внезапно се издигне във въздуха, тогава господин Пек сигурно ще припадне от изумление, а щом се съвземе, незабавно ще довтаса със своите телевизионни камери.
Господин Пек наблюдаваше странния танц и се смееше. Смехът му ставаше все по-силен. Тогава и Карлсон започна да се кикоти, та дори намигна на господин Пек, докато танцуваше край него, и му махна с воалите.
— Много забавно хлапе — отбеляза господин Пек. — Бихме могли да го вземем за някое детско предаване.
Едва ли можеше да каже нещо, което повече да ядоса госпожица Рог.
— Той да участвува в телевизията! Тогава аз ще се откажа! Но ако непременно ви трябва някой, който да обърне цялата телевизионна кула с главата надолу, надали ще намерите по-подходящ от него.
Дребосъчето кимна.
— Да, точно така е. А след като обърне телевизионната кула с главата надолу, само ще заяви, че това е суета. Така че пазете се от него!
Господин Пек не настоя.
— Моля, моля… Това беше само едно предложение! Има толкова много други деца.
А сега господин Пек се разбърза. Трябвало да отиде навреме за някакви снимки. Още малко и щеше да си тръгне. Тогава Дребосъчето забеляза как Карлсон започна да рови под дрехите и да търси стартовото си копче. Дребосъчето изпадна в смъртен ужас, че всичко ще се провали в последния миг.
— Не, Карлсон… не, Карлсон! — прошепна той възбудено.
Но Карлсон продължаваше да рови, за да намери копчето. Трудно му бе да го напипа поради многото воали.
Господин Пек беше почти на вратата… И тогава моторът на Карлсон забръмча.
— Не знаех, че самолетите за летище Арланда минават над Васастан — отбеляза господин Пек. — Според мен, това не е редно. Довиждане, госпожице Рог, ще се видим утре!
И той си отиде. А към тавана се издигна Карлсон. Той весело закръжи около лампата и размахваше воалите към госпожица Рог.
— Знатната девица във вихрен танц се носи, хой, хой! — провикна се Карлсон.
КРАСИВ, УМЕН И ПРИЛИЧНО ДЕБЕЛ …
Дребосъчето прекара целия следобед в къщурката на Карлсон горе на покрива. Беше обяснил на Карлсон защо трябва да оставят госпожица Рог на мира.
— Тя ще прави торта с каймак, разбираш ли, защото мама, татко, Босе и Бетан си идват утре.
Ей това беше нещо, което Карлсон можеше да разбере напълно.
— Щом ще прави торта с каймак, действително трябва да я оставим на мира. Опасно е да се гнервират носорози точно когато правят торти с каймак, защото каймакът ще се вкисне… а носът на носорога ще увисне.
Така последните часове на госпожица Рог в дома на семейство Свантесон протекоха доста спокойно, точно както беше пожелала.
Дребосъчето и Карлсон също седяха мирно и тихо пред напаления огън в къщурката на Карлсон и им беше хубаво. Карлсон бе направил едно кръгче до пазара и бе купил оттам ябълки.
— Честно си ги платих всичките с пет йоре — каза той. — Не искам някоя лелка на пазара да е в загуба от мен, защото нали съм най-честният в целия свят.
— А лелката беше ли съгласна, че едно петаче е достатъчно? — учуди се Дребосъчето.
— Не можах да я попитам — отвърна Карлсон, — защото я нямаше. Точно тогава беше отишла да пие кафе.
Карлсон наниза ябълките на един тел и ги изпече на огъня.
— Ха, познай кой е най-добрият пекар на ябълки в целия свят! — провикна се Карлсон.
— Ти, Карлсон — отвърна Дребосъчето.
Те посипаха ябълките със захар и седнаха край огъня да похапнат, а навън вече падаше здрач. Хубаво нещо е огънят, мислеше си Дребосъчето, защото беше започнало да се застудява. Усещаше се, че есента е настъпила.
— Скоро ще трябва да отлетя до някое село и да си купя повечко дръвца от някой селянин — заяви Карлсон. — Макар че те са такива едни хитреци, дето си отварят очите на четири, пък кой ли ги знае кога точно си пият кафето.
Той хвърли два дебели брезови пъна в огъня.
— Искам обаче през зимата да ми е топло и уютно, иначе няма да играя. Това да си го знаят онези селяни!
Когато огънят догоря, в малката къщичка на Карлсон стана тъмно. Тогава той запали газената лампа, която висеше от тавана над дърводелския тезгях. Тя огря с топла и приятна светлина стаята и всички неща, струпани от Карлсон върху тезгяха.
Дребосъчето предложи двамата да се поровят из тези неща и Карлсон се съгласи.
— Но ако ще ги взимаш назаем, трябва да поискаш позволение от мен. Понякога ще кажа „да“, а понякога „не“… в повечето случаи казвам „не“, защото все пак тези неща са си мои и искам да си ги имам, иначе няма да играя!
А след като Дребосъчето много пъти поиска позволение, най-сетне получи назаем един стар счупен будилник, който разглоби на съставните му части и сетне отново го сглоби. Беше му много забавно и не можеше да си представи по-хубава играчка.
Но после Карлсон заяви, че било по-добре да се заемат с дърводелство.
— Това си остава най-веселото занимание и човек може да направи такива хубави неща — каза той. — Аз поне мога.
Той бутна всички вещи от дърводелския тезгях и извади изпод кушетката дървени дъски и пънове. Двамата приятели се заеха така усърдно да рендосват, да чукат и да забиват гвоздеи, та пушек се вдигаше.
Дребосъчето закова една за друга две дъсчици и си направи параход. Постави му едно малко колче за комин. Параходът стана наистина хубав.
Карлсон заяви, че щял да си направи къщичка за птици и да я закове на единия ъгъл на къщурката си, та да дойдат малки птички и да живеят в нея. Но то не стана къщичка за птици, а нещо съвсем друго… Обаче какво точно — не можеше да се разбере.
— Какво е това? — попита Дребосъчето.
Карлсон наклони глава и погледна предмета, който беше измайсторил.
— Това е… едно нещо — отвърна той. — Едно много красиво, малко нещо. Ха познай кой е най-добрият майстор на неща в целия свят!
— Ти, Карлсон — отвърна Дребосъчето.
Но вечерта бе вече настъпила. Дребосъчето трябваше да си отиде в къщи и да спи. Трябваше да напусне Карлсон и малката му стаичка, тъй приятна с всичките си неща — с дърводелския си тезгях, с опушената газена лампа, със сандъка за дърва, с камината, в която жаравата от огъня още тлееше и излъчваше топлина и светлина. Трудно му беше да се откъсне от всичко това, но той си знаеше, че пак ще
