— Че кой го е карал да се разхожда точно под моята шахта за боклук? И то в разгара на есенното чистене!
Дребосъчето изглеждаше угрижен.
— Да, но ореховите черупки сигурно са му влезли под ризата и черешовите костилки — в косата, а това не е особено приятно.
— Дреболия! — отсече Карлсон. — Ако човек няма по-големи тревоги в живота си от две-три орехови черупки под яката на ризата, може само да се радва.
Но по нищо не личеше господинът с пурата да е особено радостен. Двамата видяха как се отърси и сетне чуха, че вика полицията.
— Как могат някои хора да вдигат такава врява за дреболии — възмути се Карлсон. — Вместо да вика, трябва да ми бъде благодарен. Защото ако сега черешовите костилки пуснат корени в косата му, там може би ще поникне хубаво черешово дръвче и тогава би могъл, както си ходи, по цял ден да бере череши и да плюе костилки.
Долу на улицата не се появи никакъв полицай. Господинът с пурата бе принуден да се прибере с ореховите черупки и черешовите костилки.
Карлсон и Дребосъчето започнаха да се катерят обратно по покрива към къщичката на Карлсон.
— И аз искам да плюя костилки от череши — заяви Карлсон. — Щом си започнал вече, би могъл да донесеш отвътре кесията, която виси там от тавана.
— Мислиш ли, че ще я достигна? — попита Дребосъчето.
— Стъпи върху дърводелския тезгях — рече Карлсон.
Дребосъчето така и направи, а после двамата заседнаха на верандата, дъвчеха сушени череши и плюеха костилки във всички посоки. Костилките се търкаляха и тракаха по покрива. Звукът, който издаваха, бе много смешен.
Започна да се мръква. Мек, топъл есенен здрач се спусна над всички покриви и къщи. Дребосъчето се премести по-близо до Карлсон. Колко приятно беше да седят на верандата, да плюят черешови костилки, докато мракът все повече се сгъстяваше. Сградите внезапно придобиха съвсем различен вид, станаха тъмни и загадъчни, а накрая — съвсем черни. Сякаш ги бе изрязал с огромна ножица от черна хартия и бе прибавил само няколко четириъгълничета от златист станиол вместо прозорци. Все повече и повече ставаха осветените четириъгълници в цялата чернилка, защото хората започнаха да палят лампите в своите домове. Дребосъчето се опита да ги преброи — отначало бяха само три, сетне станаха десет, а накрая много, много. През прозорците се виждаше как хората се движат, заети с туй-онуй, и човек можеше да се чуди какво ли правят, кои ли са и защо живеят именно там, а не другаде.
Чудеше се Дребосъчето. Карлсон не се чудеше.
— Нали все някъде трябва да живеят, горките хорица — отбеляза той. — Не всеки може да си има къща на покрива. Не всеки може да бъде най-добрият Карлсон в целия свят.
КАРЛСОН ПРОВЕЖДА КИФЛЕНО ГНЕРВИРАНЕ
Докато Дребосъчето беше у Карлсон, майка му беше на лекар. Това й отне повече време, отколкото бе предвидила, и когато най-сетне се прибра, Дребосъчето вече седеше преспокойно в стаята си и разглеждаше своите пощенски марки.
— Здравей, Дребосъче — каза майката, — ти пак седиш и се занимаваш с марките си, както обикновено, а?
— Да, така е — отвърна Дребосъчето и всъщност каза истината. Наистина майка му беше умна и можеше да се разбереш с нея почти за всичко, но никак не беше сигурно дали би разбрала тая работа с катеренето по покривите. Дребосъчето реши да не казва нищо за Карлсон. Поне засега, докато не се е събрало цялото семейство. Каква великолепна изненада щеше да им поднесе, когато седнат около масата да вечерят. При това майка му не изглеждаше особено весела. Между очите й се бе вдлъбнала бръчка, която той не бе виждал друг път. Дребосъчето се почуди от какво ли се е образувала.
След това и останалите членове на семейството се върнаха в къщи, дойде време за вечеря и всички насядаха около масата — майката, бащата, Босе, Бетан и Дребосъчето. За вечеря имаха зелеви сарми и както винаги Дребосъчето им махна зелето. Никак не обичаше зеле. Обичаше само това, което беше вътре в сармите. Но до краката му под масата се бе свил Бимбо, който ядеше всичко. Дребосъчето нагъна зелето на малка лепкава топка и я пусна на кученцето.
— Мамо, кажи му да не прави така — обади се Бетан, — Бимбо ще стане непоносим… също като Дребосъчето.
— Да, да — рече майката, — да, да.
Но тя като че ли изобщо не ги слушаше.
— А мене ме принуждавахте да изяждам всичко, когато бях малка — продължи Бетан.
Дребосъчето й се изплези.
— Тъй ли?! Но не си личи да ти се е отразило кой знае колко добре.
Изведнъж майката се просълзи.
— Моля ви се, не се карайте — помоли тя. — Просто не мога да ви слушам.
И след това не можа повече да премълчи причината за своята мъка.
— Докторът каза, че съм малокръвна. Била съм съвършено изтощена. Трябвало да замина някъде и да си почина… но как ще стане това, не знам.
Край масата настъпи пълна тишина. Доста време никой не продума. Каква лоша новина! Майка им била болна. Това наистина е тежко, си мислеха всички. А освен това трябвало и да замине! Това е още по-лошо, разсъждаваше Дребосъчето.
— Всеки ден, когато се връщам от училище, искам да те виждам в кухнята по престилка да печеш кифлички — обади се той.
— Мислиш само за себе си — упрекна го строго Босе.
Дребосъчето се притисна към майка си.
— Да, иначе няма да има кифлички — отбеляза той. Но майка му и сега не слушаше. Тя говореше с бащата.
— Трябва да намерим домашна помощничка, но как ли ще уредим това?
И майката, и бащата изглеждаха натъжени. Вечерята съвсем не мина така приятно, както друг път. Дребосъчето разбра, че трябва да се направи нещо, та да стане по-весело, а кой би могъл да се справи с подобна задача по-добре от него самия?
— Познайте все пак какво забавно нещо се случи — провикна се той, — отгатнете кой се завърна отново!
— Кой?… Да не е Карлсон? — простена майка му. — Само не ми казвай, че ни е връхлетяла и тая беда.
Дребосъчето я погледна с укор.
— Според мен, това е много весело нещо, а не беда.
Босе се изсмя:
— Ама че оживено ще стане в бърлогата. Щом мама няма да я има. Карлсон и домашната помощничка ще върлуват, както им скимне.
— Не ме подлудявайте от ужас! — рече майката. — Ами ако домашната помощничка зърне Карлсон, тогава какво ще стане?
Бащата погледна строго към Дребосъчето.
— Нищо няма да стане. Домашната помощничка не бива нито да вижда Карлсон, нито да чува за него. Обещай това, Дребосъче!
— Карлсон лети, където си иска — рече Дребосъчето. — Но аз обещавам да не разказвам за него.
— Абсолютно никому! — настоя бащата. — Не забравяй какво сме се уговорили с теб.
— Не, никому, абсолютно никому! — повтори Дребосъчето. — Само на моята учителка, разбира се.
Но бащата поклати глава.
— И на учителката не! В никакъв случай!
— Хм! — промълви Дребосъчето. — Тогава няма да разкажа и за домашната помощничка. Защото е
