по-лошо да имаш домашна помощничка, отколкото Карлсон.
Майката въздъхна.
— Не е сигурно дали изобщо ще намерим домашна помощничка — рече тя.
Но още на другия ден тя даде обявление във вестника. Само една жена се обади. Казваше се госпожица Рог. След два часа пристигна, за да преговаря. Тъкмо в този ден Дребосъчето го болеше ухо, та искаше да бъде колкото може по-близо до майка си, дори да седи на коленете й, макар че всъщност беше вече твърде голям за такова нещо.
— Но когато човек го боли ухо, това се налага — заяви той и се сгуши в скута на майка си.
В този миг на вратата се звънна. Пристигна госпожица Рог. Дребосъчето трябваше да слезе от коленете на майка си. Но през цялото време, докато беше там госпожица Рог, той не се откъсваше от стола на майка си и притискаше болното си ухо към рамото й, а когато го пронизваше болка, той тихичко простенваше.
Дребосъчето се бе надявал госпожица Рог да е млада, хубава и мила като госпожицата в училище. Тя обаче се оказа сопната, възрастна жена с много решителен вид. Беше едра и яка, имаше няколкоетажна гуша и такива едни „сърдити“ очи, от каквито Дребосъчето особено много се боеше. Той тутакси почувствува, че тази жена не му се нрави. Сигурно и Бимбо изпитваше същото, защото залая с все сили.
— Аха, значи тук има и куче — отбеляза госпожица Рог.
Майката се разтревожи.
— Не обичате ли кучета, госпожице Рог? — попита тя.
— О, да, ако са добре възпитани — отвърна госпожицата.
— Не съм сигурна дали Бимбо е особено добре възпитан — рече майката смутено.
Госпожица Рог кимна енергично:
— Но ще стане, ако реша да започна работа при вас. И друг път съм имала работа с кучета.
Дребосъчето се надяваше от все сърце, че няма да остане при тях. Тъкмо тогава усети остра болка в ухото и без а иска, леко изохка.
— Е да, кучета лаят, деца реват! — отсече госпожица Рог и изкриви устни. Вероятно имаше намерение да се пошегува, но тази шега не се стори забавна на Дребосъчето и той промълви тихо, сякаш на себе си:
— А освен това ми скърцат и обувките.
Но майката го чу. Лицето й пламна и тя бързо рече:
— Надявам се, че обичате деца, госпожице Рог, нали?
— Да, ако са добре възпитани — отвърна госпожицата и вторачи очи в Дребосъчето.
Майката отново изглеждаше смутена.
— Не съм съвсем сигурна дали Дребосъчето е особено добре възпитан — промълви тя.
— Но ще стане — увери я госпожица Рог. — Ще видите! И друг път съм имала работа с деца.
Дребосъчето се уплаши. Ужасно му стана мъчно за децата, с които госпожица Рог е имала работа. Сега той щеше да бъде едно от тях и затова не бе никак чудно, дето изглеждаше толкова стреснат.
Майката също се бе позамислила. Тя помилва Дребосъчето по косата и каза:
— При него най-добре се оправяме с блага дума.
— Забелязала съм обаче, че тя не винаги помага — заяви госпожица Рог. — Децата имат нужда и от здрава ръка.
Сетне тя изтъкна каква заплата иска да получава, настоя да бъде наричана „икономка“, а не „домашна помощничка“ и работата беше готова.
Точно тогава бащата се върна от кантората и майката ги представи един на друг:
— Това е нашата икономка, госпожица Рог!
— Нашият носорог! — изтърси Дребосъчето. После хукна през вратата с все сили. Бимбо се втурна подире му с див лай.
А на другия ден майката замина при бабата на децата. Всички се разплакаха, когато тя тръгваше, а най-много — Дребосъчето.
— Не искам да остана сам с Носорога! — хълцаше той.
Защото му беше ясно, че именно това щеше да стане. Босе и Бетан се връщаха от училище късно следобед, бащата не се прибираше от кантората преди пет часа. Всеки ден в продължение на много, много часове Дребосъчето щеше да се преборва сам с Носорога. Затова и плачеше.
Майката го целуна.
— Опитай се засега да бъдеш храбър… заради мен! И каквото щеш прави, само не я наричай Носорог!
Бедите започнаха още на другия ден, след като Дребосъчето се върна от училище. Нямаше я майка му в кухнята да го чака с какао и кифлички, а госпожица Рог, която никак не му се зарадва, като го видя.
— Следобедната закуска убива апетита! — заяви тя. — Никакви кифлички!
И все пак тя беше опекла кифлички. Върху перваза на отворения прозорец имаше пълна чиния, оставени да поизстинат.
— Да, но … — поде Дребосъчето.
— Никакво „но“ — прекъсна го госпожица Рог. — Освен това не искам в кухнята ми да се мотаят деца. Закачи си якето и си измий ръцете, хайде марш!
Дребосъчето си отиде в стаята сърдит и гладен. Бимбо спеше в своя панер, но щом влезе Дребосъчето, изскочи като ракета. Поне едно живо същество се радваше, че го вижда. Момчето прегърна кученцето си.
— И с теб ли беше лоша? Уф, не мога да я понасям! „Закачи си якето и си измий ръцете“ … да не иска да проветря и гардеробите и да си измия краката, а? Аз винаги си закачам якето, без да ми се натяква, ама ха!
Той хвърли якето в панера на Бимбо, който веднага се настани отгоре му, и лекичко загриза единия ръкав.
Дребосъчето отиде до прозореца и се загледа навън. Стоеше така и проверяваше в себе си колко му е мъчно и колко много тъгува за майка си. Но внезапно зърна нещо, което го развесели. Над покривите на къщите от другата страна на улицата Карлсон правеше летателни упражнения. Той кръжеше насам-натам между комините и от време на време се премяташе презглава във въздуха.
Дребосъчето усилено замаха с ръка и Карлсон досвистя с такава скорост, че момчето трябваше да отскочи встрани, та Карлсон да не го блъсне по главата, както нахълта стремително през прозореца.
— Хопала, тралала, Дребосъче! — провикна се Карлсон. — Да не съм те обидил с нещо, че изглеждаш толкова кисел? Или не се чувствуваш добре?
— Ами! Нищо подобно! — възкликна Дребосъчето и започна да разказва на Карлсон за своето тегло. Как майка му била заминала и как вместо нея си имал един Носорог, и то такъв досаден, злобен и стиснат, та човек не можел да получи дори една кифличка, когато се върне от училище, макар че върху перваза на прозореца имало сложена пълна чиния с току-що опечени кифлички.
Очите на Карлсон заблестяха.
— Имаш късмет — рече той. — Ха познай кой е най-добрият укротител на носорози в целия свят!
Дребосъчето разбра без много приказки, че става дума за самия Карлсон. Но никак не можеше да си представи как Карлсон би могъл да стори нещо на госпожица Рог.
— Ще започна с това, че ще я гнервирам — каза Карлсон.
— Искаш да кажеш, че ще я нервираш — поправи го Дребосъчето.
Подобни глупави забележки не се нравеха на Карлсон.
— Ако исках да кажа „нервирам“, щях да го кажа. „Гнервирането“ е почти същото, само че малко по- пъклено, това се чува от самата дума.
Дребосъчето се замисли и трябваше да признае, че Карлсон имаше право. „Гнервиране“ наистина звучеше по-пъклено.
— Смятам да започна с малко кифлено гнервиране — заяви Карлсон. — И ти ще ми помогнеш.
— Как така? — попита Дребосъчето.
— Само ще отидеш в кухнята и ще си поприказваш с Носорога.
— Но … поколеба се Дребосъчето.
