чичо Юлиус вярно беше по-добър от предишния, защото бързо се успокои. Дори не се опита вече да си вземе нова кифличка, а се задоволи да отпива от кафето си, потънал в мисли.
Но кифличките все пак намаляха. Те изчезваха една подир друга от панера за хляб и единствено Дребосъчето забелязваше къде отиваха. Той тихо се смееше и предпазливо пъхна под масата чаша мляко, та Карлсон да има с какво да полее кифличките.
Това нещо Карлсон наричаше „гнервиране с кифли“! Госпожица Рог беше изпитала неговия смисъл още предишния път, когато беше у тях.
— Можеш да гнервираш хората до лудост само като им изяждаш кифличките — бе казал веднъж Карлсон. Той знаеше, че всъщност се казва „нервирам“, но твърдеше, че „гнервирам“ звучи по- зловещо.
Та сега Карлсон бе пуснал в действие ново зловещо гнервиране с кифли, въпреки че госпожица Рог не разбираше това. Чичо Юлиус — още по-малко. Той не би могъл да забележи никакво гнервиране, ако ще да е и най-зловещото, защото само размишляваше ли размишляваше. Но внезапно грабна ръката на госпожица Рог и здраво я стисна, сякаш я молеше за помощ.
— Просто трябва да говоря с някого за това — каза той. — Защото сега вече знам, госпожице Рог, че това не е било никакво видение от треска. Аз не съм бълнувал, а наистина видях Сънчо.
Госпожица Рог разтвори широко очи.
— Възможно ли е това?
— Да — отговори чичо Юлиус. — И затова сега съм нов човек в един нов свят. В света на приказките, разбирате ли, госпожице Рог. Тази нощ дверите към него се разтвориха широко пред мен. Защото ако Сънчо наистина съществува, защо да не съществуват и разните там вещици и магьосници, призраци, самодиви, джуджета и всички ония фантасмагории, дето ги пише в приказките?
— А може би и летящи шпиони? — предложи госпожица Рог, за да се подмаже, но това не се понрави на чичо Юлиус.
— Глупости! — отсече той. — Под нашето достойнство е да вярваме на подобни вестникарски щуротии.
Той се наклони към госпожица Рог и се вгледа дълбоко в очите й.
— Помнете едно — заяви той. — Нашите прадеди са вярвали в магьосници, джуджета, вещици и тям подобни. Как можем тогава ние да вървим и да си въобразяваме, че изобщо няма такива фантасмагории? По-добре ли разбираме нещата от нашите прадеди, а? Само разни твърдоглавци могат да настояват за подобна глупост.
Госпожица Рог не искаше да се проявява като твърдоглава и затова каза, че сигурно съществуват много повече вещици, отколкото можем да допуснем, а може би и множество магьосници и всевъзможни фантасмагории, стига човек да ги наблюдава внимателно и съсредоточено да ги брои.
Но сега чичо Юлиус трябваше да прекъсне размислите си, защото имаше уговорен час при лекаря и дойде време да тръгва. Дребосъчето учтиво го изпроводи до антрето, последван от госпожица Рог. Дребосъчето му подаде бастуна, а госпожица Рог му помогна да си облече палтото.
„Клетият чичо Юлиус изглежда съвсем съсипан. Все пак добре е, дето отива на лекар“, помисли си Дребосъчето и плахо потупа ръката на чичо Юлиус.
Изглежда, че и госпожица Рог се безпокоеше, защото разтревожено го запита:
— Как сте, господин Янсон? Как се чувствувате всъщност?
— Откъде да знам, като още не съм бил при доктора — сепна се той.
„Е, все нещичко е останало от предишния чичо Юлиус — помисли си Дребосъчето, — колкото и широко да са се разтворили пред него дверите на света на приказките.“
След като чичо Юлиус излезе, Дребосъчето и госпожица Рог се върнаха в кухнята.
— Сега искам още кафе и кифлички и малко тишина и спокойствие — обяви госпожица Рог. Но веднага изпищя. Защото в тавите не бе останала нито една-едничка кифличка. Там се мъдреше само някаква голяма книжна кесия, върху която някой беше написал с ужасни криви букви:
Госпожица Рог прочете и мрачно свъси вежди.
— За нищо на света не мога да повярвам, че Сънчо ще краде кифлички, ако действително съществува. Той е прекалено добър и мил, за да прави подобни неща. Но аз си знам кой е виновникът!
— Кой? — попита Дребосъчето.
— Онова отвратително дебело момче, разбира се. Карлсон или как там се казваше. Я гледай, вратата на кухнята е отворена! Той е стоял отвън, подслушвал е и се е вмъкнал вътре, докато бяхме в антрето.
Тя сърдито поклати глава.
— Санчу! Хубава работа! Хвърля вината върху други, а не знае и да пише на всичкото отгоре!
Дребосъчето не искаше да се впуща в разговор за Карлсон и само рече:
— Аз все пак мисля, че е бил Сънчо! Ела, Бимбо!
Всяка сутрин Дребосъчето и Бимбо излизаха в парка Васа и, според Бимбо, това беше най-веселата част на деня, защото там срещаше много приятни кучета, с които можеше да се души и да си говори.
Обикновено Дребосъчето си играеше там с Кристер и Гунила, но днес не ги намери. Той предположи, че може би вече са заминали на курорт, но какво от това, щом като той си имаше Карлсон… и Бимбо, разбира се.
Появи се някакво голямо куче, което искаше да се бие с Бимбо, а Бимбо беше готов на всичко. Много му се искаше да покаже на този глупав пес какво мисли за него. Но Дребосъчето не му позволи.
— Я не се опитвай — каза му той. — Много си малък, за да се биеш с такова голямо куче.
Той взе Бимбо на ръце и се озърна за свободна пейка, където да седне, докато Бимбо се успокои. Но навсякъде беше заето от хора, които се печаха на слънцето в това хубаво време. Чак когато стигна в един отдалечен ъгъл на парка, той откри едно свободно място, за да седне. На пейката вече имаше двама души, двама мъже с по една бутилка бира в ръце. Двама, които той позна! Е, да, на пейката седяха Филе и Руле. Отначало Дребосъчето се изплаши и понечи да избяга. Ала в същото време нещо сякаш го теглеше към тази пейка. Много му се искаше да научи дали Филе и Руле все още дебнат Карлсон и тук може би щеше да го узнае. Пък и защо да се страхува? Филе и Руле никога не бяха го виждали и не го познаваха, а това беше много добре, направо отлично! Той можеше да си седи до тях колкото си иска. Именно така правеха героите от приключенските романи, когато трябваше да разузнаят нещо. Седяха, мълчаха и само слушаха.
Затова Дребосъчето седна на пейката и наостри уши, като едновременно си приказваше тихичко с Бимбо, за да не разберат Филе и Руле, че ги подслушва.
Отначало му се стори, че едва ли ще узнае кой знае какво. Филе и Руле смучеха бирата си и мълчаха. Дълго време не продумаха. Но накрая Филе се прозя високо и шумно и сетне каза:
— Ами да! Разбира се, че можем да го хванем, щом като знаем къде живее. Много пъти съм го виждал да влиза там.
Дребосъчето така се изплаши, че дъхът му секна, и много се отчая. Сега вече с Карлсон беше свършено. Филе и Руле бяха открили малката му къщичка на покрива! Да, сега всичко беше свършено!
Дребосъчето си загриза ноктите и се опита да не заплаче, но точно когато правеше най-отчаяни усилия, Руле с обади.
— И аз го видях няколко пъти да влиза … Това е същата квартира, в която бяхме веднъж миналото лято. На четвъртия етаж на номер 12. Има табелка с името Свантесон на вратата. Проверих това.
Очите на Дребосъчето се ококориха от учудване, добре ли беше чул? Дали Филе и Руле наистина смятаха, че Карлсон живее у семейство Свантесон? Какъв късмет! … Това означаваше, че Карлсон може да се скрие в своята собствена къщичка и да е в безопасност. Значи Филе и Руле не я бяха намерили. Какъв късмет!… Всъщност това не беше толкова странно. Нито Филе, нито Руле, нито който и да било друг освен коминочистачът не се качваше горе на покрива.
Но дори Руле и Филе да не знаеха за къщичката, все пак беше ужасно. Тежко на Карлсон, когато започнат наистина да го гонят! А този глупчо няма капка разум, за да се крие!
Филе и Руле притихнаха отново, но внезапно Руле прошепна толкова тихо, че Дребосъчето едва го
