последните няколко стъпала бързо, с безразсъдно вълнение. Стигна до последната площадка и прилепи лице към пролуката на вратата. И видя зеленина. Намери ключалката и бавно отвори вратата. Озова се сред гъсто растящи розови храсти.
Намираше се в цветна градина. Пристъпи предпазливо и излезе на ярката слънчева светлина, затвори тихо вратата и няколко минути остана неподвижна, като се ослушваше внимателно. Нищо. Опряла гръб на стената, тя вървя, докато видя пролука в храстите. Замисли се какви възможности за бягство й се предоставят. Стените бяха високи, но не чак толкова, че да не могат да бъдат прескочени, ако се наложи. Наоколо не се виждаше никой. Тя внимателно се промъкна между бодливите храсти и се затича към другия край. Като стигна там, махна листата и бодлите от полата си и се огледа. Скоро откри, че пътеките в градината са оформени като лабиринт — виеха се, пресичаха се и често внезапно изчезваха. За миг забравила за бягството, Лиз-Ан си откъсна една особено красива роза и я забоде в косата си. Зави зад храста и веднага застина на място. Там, седнал на пейка по средата на четвъртит вътрешен двор, видя червенокосия младеж, който й се беше усмихнал по време на закуската. Изненадана, тя направи крачка назад, но той се обърна и я видя. И веднага скочи на крака.
— Аз… аз съжалявам — заекна тя. — Не исках да ви преча.
— Не, не сте — побърза да я увери той и пристъпи към нея — Може би ще се присъедините към мен? — Той й се усмихна топло и посочи с ръка пейката.
Тя направи още една крачка назад.
— Как така се озовахте в градината? Тя има само един вход. — И той кимна с глава по посока на входа от другата страна на двора.
Само един вход и той водеше обратно в замъка. Значи все пак ще трябва да прескочи стената… С поглед, забит в земята, тя се размърда неспокойно и промени темата.
— Кой сте вие?
Той се приближи до нея и галантно се поклони.
— Аз съм сър Робин Форстър, най-големият син на лорд Хамил.
Това я изненада, защото, за разлика от Елспет, той никак не приличаше на баща си.
— Лейди Лиз-Ан Балмейн от Пенфорк — представи се тя, като небрежно направи реверанс.
Усмивката изчезна от лицето му.
— Лейди? — повтори той. — Разбрах, че сте… ъъъ… слугиня на лорд Рейналф.
Тя беше забравила как беше представена първоначално.
— Е, предполагам, че и такава мога да се нарека — съгласи се недоволно и силно се изчерви.
— Извинете, ако ви изглеждам много глупав, но се страхувам, че не разбирам. — Той я хвана за ръката и я поведе към пейката. — Може би ще можете да ми обясните — подкани я с чаровна усмивка.
Отношението му предизвика гнева на Лиз-Ан. Струваше й се, че напоследък все някой мъж я дърпа и я принуждава да прави нещо, което не иска. Беше започнало да й омръзва. Искаше да му зашлеви шамар, но размисли. Той можеше да се окаже съюзник, чиято помощ щеше да й е необходима. Макар и неохотно, му позволи да я настани на студената каменна пейка.
— Искам да науча повече за вас — каза той и поднесе ръката й към устните си.
И точно тогава Рейналф влезе в градината.
ГЛАВА 12
Рейналф застина на входа на градината, сърцето му спря да бие. Гледаше с невярващи очи. Премигна, за да прогони видението. Но то остана. Все още незабелязан, той гледаше как червенокосият целува ръка на Лиз-Ан.
Гняв, дълбок и неудържим, изригна в душата му и премахна всякаква разумна мисъл. Това просто беше повече, отколкото той можеше да понесе. Блъсна вратата с такава сила, че тя се изтръгна от пантите. Настъпи гробна тишина. Рейналф изтегли меча си от ножницата. Изненадани и уплашени, Лиз-Ан и Робин скочиха на крака. Във въздуха тегнеше неизказана заплаха. Лиз-Ан страхливо срещна погледа му. Дори когато беше прикован към стената, дори когато тя му се присмиваше, дори когато го нападна с камата, гневът му не можеше да се сравнява с чувството, обзело го сега. Като животно, див и опасен, той стоеше пред тях напрегнат, готов за действие.
Робин погледна първо Рейналф, а после Лиз-Ан и застана пред нея, за да я защити. Но по този начин само й попречи да вижда.
— Робин от Килиън — гласът на Рейналф прогърмя като гръмотевица в мъртвата тишина, — извади меча си, защото днес ще почувстваш колко опасен е моят.
Робин стоеше безмълвен и неподвижен. Досега не се беше изправял срещу такъв враг. Не му харесваше, че ще трябва да се бие с човека, изпратен от краля, но честта го принуждаваше. С усмивка, която не беше искрена, той вдигна ръце с дланите нагоре.
— Аз не съм въоръжен, барон Уордю.
— Тогава тичай да вземеш меча си.
Робин остана на мястото си. Премести тежестта си на другия крак и спусна ръце край тялото си. Не мислеше, че ще постъпи умно, ако се движи рязко.
— В какво ме обвинявате?
— В прегрешение — изрева Рейналф. — Искам удовлетворение за нанесената ми обида.
— Обида? Ако така наричате краткия ми разговор с лейди Лиз-Ан, трябва да знаете, че грешите. Ние само разговаряхме, нищо друго. На вас не е нанесена никаква обида и дори не съм замислял такава.
— Нима мислите, че съм сляп? Или пък със замъглен разсъдък? — изрева отново Рейналф и пристъпи напред. — Донеси меча си, човече.
Лиз-Ан реши, че не й подхожда ролята на безпомощна, вайкаща се жена. Излезе напред псе изправи срещу разярения Рейналф. За това й беше необходима всичката смелост, но го направи. Така отблизо, той изглеждаше още по-страшен. Мускулите на лицето му играеха, вените на челото му пулсираха. А очите му бяха като две черни бездънни дупки. Тя преглътна тежко, но вирна брадичка.
— Няма да позволя да се пролее кръв — каза тя с глас, който далеч не беше така уверен, както й се искаше. — Ако непременно трябва да обвиниш някого, тогава обвини мен, защото аз наруших уединението на сър Робин.
— Не се съмнявай дори за миг, че те държа отговорна за тази измяна, Лиз-Ан. За твоето наказание ще се погрижа по-късно — след като се разправя с този нахалник. — Блъсна я настрани и пристъпи към Робин. — Мечът ти!
Младият рицар местеше поглед от Рейналф към Лиз-Ан. Лицето му беше силно поруменяло.
— Да — каза той. Гласът му прозвуча уверено, безстрашно. — Ще се бия с теб.
— Не! — извика Лиз-Ан и се хвърли между двамата.
— Не изкарвай любовника си страхливец! — извика страшно Рейналф.
Като чу обвинението му, тя пребледня.
— Рейналф — замоли го тя, — нищо не се е случило. Сър Робин казва истината.
Тя постави длан върху мускулестата му ръка, която здраво стискаше меча. С лице, като издялано от камък, той отказа да я погледне. Тя леко го погали.
— Умолявам те, недей.
Той се отърси от ръката й, като че ли тя беше досадно животинче, и отново я бутна встрани. Без да мисли, тя се хвърли на врата му и здраво го прегърна. Беше решена да се бори докрай.
— Рейналф — прошепна тя в ухото му, — желая само теб и ти го знаеш. Исках просто да използвам сър Робин. Исках да ми помогне да избягам. Нищо повече.
Усети колебанието му — едва доловимо отпускане на мускулите. Той все още не я поглеждаше.
— Спомни си, че за мен не си заслужава да се умре — напомни му тя.
Неговите собствени думи отекнаха в главата му. Да, той го беше казал и тогава наистина мислеше така, но сега не беше сигурен. Въпреки дивата й природа и омразата й към него, желаеше тази жена така, както не беше пожелавал никоя друга. И ако трябваше, щеше да се бори за нея. Като осъзна това, се стъписа. Погледна лицето й и си спомни как същата тази сутрин го беше молила за нещо съвсем различно.
— Нямам намерение да умра. — Гневът му се беше стопил. — Дори за да ти доставя удоволствие.
